На 19 ноември 1942 г. след 4 месеца стратегическата отбранителна операция започва контраатаката на съветските войски при Сталинград…
В коледния ден на 1942 година радио Москва пуска кратко съобщение до членовете на 6-та армия под командването на генерал Фридрих Паулус, която е обсадила Сталинград. На фона на тиктакащ часовник се чува глас: „На всеки 7 секунди един германски войник умира в Русия. Сталинград е масов гроб“.
С неумолимост, която отразява битката, започнала преди четири месеца и довела немското настъпление в Съветския съюз до изтощителен застой, съобщението е излъчвано през целия ден. При температури, падащи до минус 25 градуса, обкръжени от все по-уверената Червена армия, с бързо ограничаващи се доставки на продоволствие и оръжие, същите войски, които преди по-малко от 30 месеца маршируваха победоносно по Шанз Елизе, са на ръба на абсолютния крах. Денят, който мнозина са виждали като победоносен, вероятно, и като възможност спокойно да се върнат у дома в Германия, вместо това се превръща в техния най-ужасен кошмар.
Само месец по-късно, на 3 февруари 1943 година, Паулус (повишен няколко дни по-рано от Хитлер до маршал с идеята, че по-скоро би се самоубил, отколкото да стане първият германски военен с такъв ранг, който да бъде заловен жив) подписва капитулацията на своята армия.
Подобно на самата битка, поражението също е с епичен мащаб. Цели две германски армии, 22-ма генерали и повече от 90 хиляди войници заедно с това, което е останало от италианските, унгарски и румънски войски, са взети в плен. Едва 6000 от тях ще видят отново родните си места. Руската победа при Сталинград, представляваща ключов момент за времето на Втората световна война, е своеобразен ренесанс за Червената армия, обезкървена от сталинските чистки и с подкопан морал от пораженията, която за 18 месеца изглежда като безсилна пред мощта на Вермахта. Духът й е повдигнат от окуражителния вик „За нас няма земя отвъд Волга“ и от безжалостната дисциплина, налагана от страховитото НКВД, което само при Сталинград екзекутира 13 500 свои войници. Червената армия открива ново единство и цел, родени от смесването на патриотизъм, отчаяние и страх.
В символ на това възраждане се превръща историята на един от най-почитаните сталинградски герои – счетоводителя, който се превръща в снайперист, Василий Зайцев. Той пристига в Сталинград на 22 септември 1942 година и в рамките на седмица – седем пъти повече от средната продължителност живота на съветските войници, пристигащи в града – попада в своя гроб.
Според неговите мемоари „Записките на руския снайперист“, Зайцев, в дълбок сън след битка, е хвърлен в една яма, заедно с наскоро убитите. Когато се събужда успява да се откопае от гроба и веднага убива двама германски картечари, като използва гранати, които намира в съседни трупове.
Някои моменти от мемоарите на Зайцев трябва да се четат с повишено внимание, но това, в което няма съмнение са неговите и на колективния дух на защитниците на града свръхчовешки усилия, които бързо предизвикват разколебаване сред доскоро смятаните за непобедими нашественици. Вилхелм Хофман от 94-та пехотна дивизия на Шеста армия е записал в дневника си: „Мелницата не е превзета от хора, а от демони, които нито пламъците, нито куршумите могат да спрат… Накъдето и да погледнеш – са само огнени пламъци“.
„Руската артилерия и картечници стрелят от горящия град. Фанатици!“. Тогава градът е започнал да прилича на Апокалипсиса, това подчертава в писмото си лейтенант Райнер от Четвърта бронетанкова дивизия. „Животните бягат от този ад“, пише той, като гледа опитите на кучетата да преплуват Волга. „И най-твърдите камъни не могат да го понесат. Само хората устояват“.
Биографията на Василий Зайцев
Роден: 1915 година
Родно място: Еленинско
Починал: 1991 година
Зайцев израства на Урал, където дядо му го учи да ловува и да стреля. Зачислен е към пехотните части, но го правят снайперист, когато командирът му го вижда да застрелва трима немски картечари в бърз порядък. Временно ослепял след попадане на шрапнел през 1943 година, той е изведен извън Сталинград, но по-късно се завръща на фронта в Германия, където завършва войната с чин капитан. След войната се установява в Киев, където е директор на текстилна фабрика. Умира в Украйна в края на 1991 година и е погребан там. През 2006 година тленните му останки са пренесени на Мамаев Курган, епицентъра на сталинградската битка, каквото е било и желанието му приживе, и са погребани с пълни военни почести.
Съществуват по-успешни снайперисти от Зайцев (войник, известен само като „Зикан“, убива 224 германци до средата на ноември), но никой от тях не завладява въображението на защитниците на града и на съветските хора така, както Василий. Сталинските пропагандатори взимат този символ и го превръщат в нова мания – „снайперизъм“, защото той едновременно повдига морала и показва, че в един обсаден град като Сталинград добър стрелец може да упражни невероятно въздействие.
Хитрост и издръжливост
За войници, които се чувстват безсилни пред по-добре екипирания и безмилостно ефикасен враг, подвизите на един единствен човек с проста пушка носят невероятен кураж и надежда.
Спомените на Зайцев са изразителен, непринуден разказ за реалността на битката, който набляга върху лукавството и издръжливостта на хората, които карат само на манерки с овесена каша и оскъдни дажби махорка (вид евтин тютюн). От детайли, като например паролата „Направи път“, избрана, защото нито един германец не може да я произнесе правилно, до техниките на проследяване на врага с поставяне на лопата на земята като се долепя ухо на дръжката, мемоарите му свидетелстват за реалностите на титаничната битка, водена по средата на една напълно разрушена и затворена арена. И преди всичко, книгата показва разбираемата, но всеобхващаща омраза към „фрицовете“.
„Имах страст да наблюдавам поведението на врага“, припомня си Зайцев. „Наблюдаваш нацистки офицер, който излиза от бункера, силен и властен, заповядващ на войниците и излъчващ във въздуха власт. Офицерът няма ни най-малка идея, че му остават само няколко секунди живот“.
Успехът на Зайцев скоро го принуждава да поеме отговорност за обучението на други снайперисти, които стават известни като „зайчетата“ от фамилното му име Зайцев. Освен, че трябва да са убийствено точни, успешните снайперисти трябва да са майстори на търпението и камуфлажа, умели в примамването и ловки във военните заблуди. Любимият маньовър на Зайцев е да убеди вражеския снайперист, че е извършил успешно убийство и да го изчака, за да му пусне фаталния куршум, каквато е немската традиция. Други сглобяват съоръжения за издигане на бели знамена, като твърдят, че нито един немски войник не може да устои да се изправи и да падне в капана на евентуалния си пленник с думите „Руснак, ела, ела“ (Rus, komm, komm).
Цивилните жертви
И други снайперисти се прославят отвъд Сталинград. Двадесет годишният Анатолий Чехов си спечелва репутация на безстрашен войник, който умее да прави приспособления, с които да прикрива дулото на пушката. Той взима със себе си Василий Гросман, военен кореспондент, който по-късно пише епичен разказ за Сталинград, озаглавен „Живот и съдба“, на експедиция, на която застрелва немски разносвач на продоволствие, а после застрелва един по един двама други, които са изпратени да довършат задачата. Немските войски скоро взимат на работа цивилни руснаци, включително деца, които да извършват хазартните придвижвания из руините. По нареждане ги застига същата съдба от ръцете на снайперистите.
След като германците не успяват да превземат Москва – предишната зима показва първата слабост на Вермахта – неговото абсолютно унищожение край Сталинград не остава място за възстановяване и предопределя финалния изход от войната. Германските войници, които добре познават съдбата на Гьотердемерунг от операта на Вагнер „Пръстенът на нибелунгите“, я виждат в реално време в Сталинград, което може да се повтори в Берлин.
Две години след ледено студената Коледа на 1942 година Червената армия напредва бързо към немската столица. Тук, според историка Антъни Бивър, черният хумор надделява. В очакване на тяхната традиционно любима Коледа берлинчаните се шегуват за идеалния празник: „Бъди практичен. Подари ковчег“.
Автор: Джон Нотън, специално за RBTH
Легендата за целулоида Историята на Василий Зайцев придобива широка популярност през 2001 година с излизането на фима на Жан Жак Ано – „Враг пред портите“, който показва „дуел“ в Сталинград между Зайцев (Джъд Лоу) и германския офицер Ервин Кьониг (Ед Харис).Филмът е издържан в биографичните традиции на спечелилата Оскар лента на Хауърд Хоукс „Сержант Йорк“ (1941), където Гари Купър играе ролята на точен стрелец, живеещ в затънтена гора, който става герой на Първата световна война. В него има дори отправни моменти към филма на Фред Зинерман – „Денят на чакала“, където убиецът на Едуард Фокс преследва президента Шарл де Гол с военна прецизност. И докато Зинерман взима за основа опита за покушение срещу френския президент, за да нарисува една напълно въображаема история, има предположения, че „Враг пред портите“ е смесица от факти и измислици.За сценария на филма служи книгата „Войната на плъховете“ на Дейвид Робинс, която разказва за СС полковника Хайнц Торвалд, който е изпратен от Берлин да елиминира Зайцев. Лесно е да се разбере, защо Ано променя биографията на германския снайперист от СС на Вермахт офицер, но има съмнения, че нацистите изпращат какъвто и да е специален снайперист, който да се справи със Зайцев. Антъни Бийвър в своята задълбочена история за Сталинград не открива доказателство в архивите на руското Министерство на отбраната в подкрепа за твърденията, че е имало дуел, въпреки че в документите се съдържат подробни доклади за снайперистките действия.Също толкова проблематични са мемоарите на Зайцев, събрани в книгата „Бележки за руския снайперист“, които дават бегло описание на неговия тридневен дуел с „майор Кьонингс“. Те завършват с това, как Зайцев вижда своя враг затрупан под парче метал.Ано казва пред BBC: „Това е много известна история, но не знам, доколко е истинска… Публиката знае, че когато отиде в салоните, филмът е художествена измислица“. |