Неотдавна Китай и Русия хвърлиха ръкавицата на световния ред, оказвайки си една на друга дипломатическа подкрепа в конфронтацията съответно с Хонконг и Украйна.
Но западните наблюдатели като цяло неправилно разбират причините за укрепването на връзките между тези две страни. На сближаване ги обричат не толкова общите материални интереси, колкото еднаквото чувство за национално самосъзнание, изразяващо се в противопоставянето на Запада и във взаимната подкрепа на позициите относно наследството на традиционния комунизъм.
Между Москва и Пекин съществуват и разногласия във възгледите относно бъдещия световен ред, който те искат да видят в своите региони. Но те са съгласни с това, че геополитическият ред на Изтока трябва да бъде в опозиция на геополитическия ред на Запада – и това води до съществено укрепване на двустранните отношения и до сближаването на тези две страни.
Някои западни наблюдатели придават прекалено голямо значение на китайско-съветското напрежение в епохата на Студената война. Те също така твърдят, че отношенията между Москва и Пекин ще бъдат нестабилни заради събитията, които са се случили след 1990 г., включително демократизацията на Русия, глобализацията на Китай и бързият растеж и в двете страни на средната класа, която има достъп до информация отвън. Гледайки как Русия и Китай укрепват своите връзки, наблюдателите смятат, че отношенията между тях са брак по сметка, над който ще вземат връх други национални интереси, включително добрите отношения със Запада.
Но мнозинството от западни представители не разбират, че от 1990 година лидерите на Русия и Китай дълбоко съжаляват за напрежението, което е съществувало между двете страни в епохата на Студената война. Те разбират, че днешните проблеми до голяма степен са били свързани не с несъвпадение на националните интереси, а с идеологическите претенции за лидерство, които са изопачавали тяхното национално самосъзнание. Москва допусна изключително сериозната грешка, считайки, че Пекин покорно ще се съгласи с нейната водеща роля, а самата Поднебесна ще бъде по-малкият партньор. Китайското ръководство се отказа от тази роля, заради собственото си чувство за идеологическо превъзходство.
Днес лидерите на тези две страни са изпълнени с решимост да не повторят тези грешки. Макар днес Китай да се намира в такова положение, че може да бъде доминиращ партньор в двустранните отношения, той проявява сдържаност. Ръководителите в Москва и Пекин не искат шовинистичният национализъм в техните страни да вземе връх над общите национали интереси, които се свеждат до минимализирането на западното влияние в техните региони.
За тази цел правителствата на двете държави съзнателно акцентират вниманието си върху външната политика, отричаща легитимността на Запада, и в същото време всячески се въздържат от коментари за външнополитическите си стремежи. Китайският президент Си Цзинпин разказва за така наречената „китайска мечта“, която предвижда изграждането на нов геополитически ред в Азия, създаван от страните в този регион, и акцентира върху това, че Китай ще играе водеща роля в него. От своя страна, стопанинът на Кремъл Владимир Путин обяснява, че неговата цел е създаването на Евразийски съюз, в рамките на който отношенията между бившите съветски републики ще се определят от Москва. Двете държави обвиняват САЩ, че те, запазвайки агресивният си манталитет от Студената война, се опитват да възпират напълно правомерните стремежи на Русия и Китай в техните региони.
Има най-малко шест причини да смятаме, че подобно негласно партньорство между Русия и Китай има стабилен характер. Първо, Путин и Си Цзинпин, оправдавайки методите на своето управление, ползват доста сходни идеологии. Те се гордеят със социалистическата епоха, придават особено значение на китаецентризма и русоцентризма с техния стремеж да разпространят вътрешния политически ред извън своите страни, а също така се обявяват срещу хегемонизма. Макар че в руския национализъм присъства елемент на ксенофобия, която през 90-те години се подхранваше с демагогски изявления срещу Китай, Путин рязко ограничи това и избягва директни изявления срещу усилването на КНР. Идеологията на китаецентризма по сходен начин провокираше напрежения в отношенията с Русия, оспорвайки руските претенции в Централна Азия, която по-рано влизаше в състава на Съветския Съюз. Но днешните китайски лидери демонстрират на международните форуми и срещи, включително и в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество /ШОС/, че са готови да проявят уважение към политическото и културно влияние на Русия.
Второ, Китай и Русия подчертават своите исторически различия от Запада и поставят особен акцент върху конфронтацията със САЩ в периода на Студената война. В официално разрешените изследвания в двете страни не се споменава за китайско-съветския спор по време на Студената война. Ако по-рано някои китайски историци признаваха, че войната в Корея е започнала заради севернокорейската агресия срещу Юга, то в последните учебници вината за избухването на войната изцяло и напълно се възлага на САЩ. По сходен начин, политическите лидери и анализатори в двете страни все по-често заявяват, че Западът никога не е променял своите империалистически възгледи от времето на Студената война /за което свидетелства подкрепата, която уж се оказва на така наречените цветни революции в Украйна и Хонконг/. Такъв вид риторика означава, че Китай и Русия до ден-днешен са задължени да се противопоставят на влиянието на Запада и да градят нов световен ред.
Трето, както твърдят Русия и Китай, световната финансова криза от 2008 г. показва, че западният политически и икономически модел се намира на ръба на краха и отстъпва пред техните собствени модели. /Втората част на този довод намира по-голям отглас в Китай, отколкото в Русия/. Китайските и руски лидери не желаят гражданското общество да представлява заплаха за тяхното управление, по тази причина през 2014 г. те по-сурово и жестоко осъществяват своите репресии, за разлика от 90-те години на миналия век.
Четвърто, Путин и Си Цзинпин подчертават значението на руско-китайските отношения пред лицето на външната заплаха. Това е следствие на факта, че двете страни оценяват високо комунизма – като управляваща идеология в Китай и като положително историческо наследство в Русия. Поради това на тях са им останали малко идеологически съюзници и те са принудени да се поддържат един друг. Днес няма особени основания да се смята, че в близко бъдеще нещо ще се промени.
Пето, Русия и Китай полагат много успешни усилия да бъдат на една страна в международните спорове. Вместо да влизат в открити сблъсъци по регионални въпроси, като териториалната и енергийна политика на Виетнам, те избягват публичното обсъждане на своите разногласия, поради което в техните страни са сведени до минимум обществените настроения в полза на противопоставянето между Китай и Русия. В същото време, двете държави по всеки имащ отношение към тях спор на всеослушание говорят за заплахата от САЩ и техните съюзници. Тази кампания се оказа толкова ефективна, че през тази година понякога беше трудно да се прокара разделителна линия между руските и китайските автори, пишещи за украинската криза и демонстрации в Хонконг.
Шесто, в двете страни се провеждат официални кампании за налагане на националното самосъзнание. Путин и Си Цзинпин използват всички достъпни ресурси, включително строга цензура и напориста и добре организирана аргументация, за да сплотяват своите страни около резки политически лозунги и гръмки идеи, оправдаващи вътрешните и външни репресии. Тези действия дават добър резултат, защото в тях се използват историческите обиди и недоволството, а също така добре познатата шовинистична риторика. В резултат на това в двете страни национализмът достигна най-високите си нива от края на Студената война.
Китайските изявления в подкрепа на действията на Путин в Украйна и руската риторика с одобрение на възгледите на Си Цзинпин в Източна Азия не са обикновени съвпадения. По-скоро, това е отличителна черта на новия геополитически ред, който се е създал след Студената война. Докато днешният политически елит в Китай и Русия държи властта, няма основание да очакваме каквито и да било големи движения в националното самосъзнание на двете страни и в руско-китайските отношения. Държавите, които се надяват да внесат разкол в тези отношения, включително Япония под водачеството на министър-председателя Шиндзо Абе, ще бъдат разочаровани. С други думи няма никаква изненада, че САЩ не могат да получат подкрепата на Китай в своите действия срещу руския експанзионизъм в Украйна. По въпросите на Северна Корея, Иран и много други проблеми, представляващи предизвикателство за Запада, ние трябва да очакваме усилване на съвместното съперничество от страна на Русия и Китай, а не неговото отслабване.