Автор: Петър Волгин.
Не беше толкова отдавна времето, когато Турция се гордееше със своята политика на „нулеви проблеми със съседите”. Създателят на тази концепция, настоящият турски премиер Ахмед Давутоглу, смяташе, че страната му може да постига своите дългосрочни цели не по пътя на откритата конфронтация, а чрез добри отношения със съседните държави. Какво обаче се случва с тази политика днес? Ами нищо не се случва, тя тотално се провали.
Турция е в отвратителни отношения с повечето страни от региона. Някога Ердоган и Асад бяха семейни приятели, а днес Анкара подкрепя всичкото джихадист, което иска да вземе властта в Сирия. В Египет Турция заложи на „Мюсюлмански братя”, които бяха обявени извън закона. Отношенията с Израел са смразени отдавна, още преди инцидента с турския кораб „Мави Мармара”. А поредната руско-турска вражда тепърва ще се разгаря. На фона на цялата тази съседска проблематичност турската дипломация постигна тези дни забележителен успех. Анкара успя да убеди Брюксел да заиграе по нейните правила. Турция ще получи 3 милиарда евро, облегчен визов режим, както и много по-ясни перспективи за членство в Европейския съюз при условиe, че удържа насочилите се към Европа бежанци на своя територия. Освен това Анкара се е договорила с ЕС на европейския континент да бъдат разселени още половин милиона мигранти.
Можеха ли европейските лидери да действат по друг начин при преговорите с турската страна? Тези европейски лидери със сигурност не могат да направят това. Даже думата „лидери” не е съвсем подходяща, когато говорим за хората, които днес заемат началническите постове в Брюксел, а и в отделните европейски държави. За да ти приляга това определение, трябва да си в състояние да ръководиш събитията, вместо да се оставяш те да ръководят теб. А откакто е започнала мигрантско-бежанската криза, евроначалниците правят точно това – препъват се след ставащото.
Нещо повече, тази липса на каквито и да било прагматични способности у брюкселските началници е видима не само през последните месеци. Тя е факт отдавна, още от времето на т.нар. „Арабска пролет”. Тогава повечето европейски ръководители се държаха като напушени тийнейджъри, които тотално са се изключили от реалността. Докато се радваха на „избуяващата демокрация в арабския свят”, изобщо не забелязаха разрастването на ислямския екстремизъм и укрепването на джихадистките групировки. Докато клеймяха т.нар. „диктатори” като Кадафи, Асад, Мубарак, въобще не си даваха сметка какви „демократи” ще заемат местата им. Е, видяхме ги съвсем скоро въпросните „демократи” как се забавляват, публикувайки в интернет видеотворбите си с основен сюжет „обезглавяване на неверниците”.
Не бива да забравяме, че България също взе участие в дундуркането на бъдещите екстремисти. Гордо разказахме на целия свят как сме събрали в Правец представителите на „умерената” сирийска опозиция и сме ги учили на демокрация. А какво правят после в Сирия тези „умерени опозиционери” разбрахме не от друг, а от американските ни братя. Съединените щати официално признаха, че повечето от обучаванте от тях сирийски „демократи” са се влели съвсем „демократично” заедно с оръжието и ноу-хау-то, получени от САЩ, в редовете на ИДИЛ и „Ал Кайда”.
И така, колкото повече се разрастваше „демокрацията” в Близкия Изток и в Северна Африка, толкова повече растеше броят на хората, които с цената на всичко се стремяха да избягат от този „демократичен рай”. И къде можеха да отидат? В съседните богати арабски държави? В никакъв случай. Петролните монархии бързо хлопнаха вратите пред носа на единоверците си. В Съединените щати, които носят основната отговорност за хаоса в мюсюлманския свят? Също не става. Много е далече. Пък и никой няма да ги пусне там. Остана единствено Европа. Сравнително близо е, а и ултратолерантната германска канцлерка Ангела Меркел съвсем любезно ги покани в страната си. Щеше да бъде наистина странно, ако Турция не се беше възползвала от отворилата се възможност.
Ето как от отчаян молител пред портите на ЕС, Анкара се превърна във фактор, който диктува условията на същия този съюз. Така Европа за пореден път доказа, че страда от най-ужасния дефицит – на лидери, които могат да разсъждават и да действат самостоятелно, без подсказвания отвън.
„Деконструкция”, БНР, a-specto.bg.