На 28 март се навършват 160 години от избухването на Кримската война – един от най-важните военни конфликти на XIX век, определил за десетилетия напред геополитическите отношения на континента.
През последния месец вниманието на международната общност е съсредоточено върху полуостров Крим в северната част на Черно море. Анексирането му от страна на Русия след размириците в Украйна, довели до свалянето на президента Виктор Янукович, беше разчетено от повечето политици и анализатори като грубо нарушение на международното право. И докато конфликтът обикновено се разглежда като колосален сблъсък между Изток и Запад, ролята и важността на самия полуостров често се пренебрегват. Крим е една от ключовите стратегически точки в източна Европа и често епреминавал от едни ръце в други.
Основите на конфликта са положени още във Виенската система на международни отношения, която се установява в Европа след края на наполеоновите войни. Причината за това е, че Виенската система е основана на деликатен баланс на силите, който включва силна Османска империя, която контролира Босфора и Дарданелите като контрапункт на Русия. През XIX век обаче империята е в период на постепенно падение, което води до засилване на апетитите на Русия да постигне вековната си цел да овладее Проливите и да получи пряк достъп до Средиземно море – цел, постигането на която нито Франция, нито Великобритания биха позволили.
Предварителните действия на войната започват през 1853 г., когато Русия завзема Влахия и Молдова в опит да окаже натиск и да предизвика реакцията на Истнабул. Оказва се обаче, че „болният човек на Босфора“ все още е в състояние да защитава границите си и без да чака реакция от Австрия, Франция или Великобритания, които са пряко засегнати от конфликта заради търговските си връзки, обявява война на Русия. През ноември, руският Черноморски флот унищожава турска флотилия край Синоп, което предизвиква намесата на западните сили. В началото на 1854 г. британско-френски флот акостира в Ревал на Балтийско море, само за да установи, че там няма руска войска.
Едновременно с това разполагат и значителен контингент за отбрана на Истанбул, който през лятото на 1854 г. се придвижва на север до Варна и в защита на Силистренската крепост. Но заплахата на Австро-Унгария да се намеси, кара руснаците да се оттеглят. Това обстоятелство заедно с избухналата в наброяващата над 55 000 души войска епидемия от холера става причина за смяна на тактиката – взема се решение корпусът да се придвижи по море до Крим, където да бъде превзета военноморската база в Севастопол, а черноморският флот – унищожен, за да се сложи край на надеждите на Русия да доминира в Черно море.
Очакванията на британско-френския щаб са, че войната ще приключи в рамките на три месеца. В действителност това се оказва една от най-зле водените войни от британците, войските прекарват на Крим повече от година, при това без да успеят да превземат Севастопол. През цялата 1855 г. двете войски отстъпват и си възстановяват един и същи терен, а от тази кампания във военната история остават няколко примера и за големи грешки в командването, и за значителна храброст. Бойни действия паралелно се водят и в Азовско море и Кавказ, но и там не се постигат значителни резултати.
В крайна сметка, Кримската война завършва с подписването на Парижкия договор в началото на 1856 г. Русия връща на Османска империя окупираните земи, а съюзниците връщат на Русия териториите, които са успели да завладеят в Крим. Въпреки че на пръв поглед от войната не следват значителни териториални изменения, тя пренарежда дипломатическите отношения в Европа. След нея, Русия започва да търси по-активно сближаване със славянските нации на Балканите като алтернативен подход към завземането на Проливите. От хаоса след войната и от временната слабост на Франция се възползва Прусия, която обединява повечето немски говорящи общности в една държава. След Кримската война започва залезът на и на царска Русия, и на Османската империя, които не съумяват да се модернизират със скоростта на западните нации.
Изучаването на историята само по себе си няма особен смисъл, стига да не ни навежда на някакви заключения за настоящето и бъдещето. По какво си приличат отделените 160 години Кримска война и Кримска криза? Основният интерес на Русия в Крим не се е изменил. Севастопол продължава да е източникът на руско влияние в Черно море, а Русия продължава да иска да проектира това влияние и в Средиземно море.
Подобно на пост-съветска Русия, империята на Николай I се радва на временен икономически подем, но Кримската война слага край на тази тенденция. Предвид затягащият се обръч на санкциите около Русия днес, не е изключено да видим прекратяване на растежа, който се наблюдава през последното десетилетие. Прякото нападение срещу Русия обаче не носи особено положителни резултати, даже обратното – значителни щети на силите, обявили се в защита на териториалната цялост на Османската империя.
Както в онзи период от ситуацията се възползва Прусия, така днес печелившите от противопоставянето между Русия и Запада най-вероятно ще са страничните наблюдатели – страните от БРИКС, които не подкрепят гласно нито една от страните в конфликта. Забележимата разлика е обектът на руската агресия – докато навремето Османската империя е загиващ, надживял епохата си гигант, то Украйна има воля за политическа и социална промяна, загърбване на старите соцнавици и изграждане на съвременна държавност.