Западните ръководители бойкотираха честването в Москва на седемдесетата годишнина от Победата над фашизма под претекст – украинската криза. За да изясни този конфликт, на 5 май 2014 г. Жан-Пиер Шевенман се срещна по молба на френския президент с Владимир Путин. В настоящата статия той описва пътя, довел до разклащане на доверието, и очертава начини за излизане от него.
РАЗПАДАНЕТО на Съветския съюз в края на 1991 г. по решение на руския президент Борис Елцин и на колегите му от Украйна и Белорусия премина мирно, тъй като президентът Михаил Горбачов не се противопостави. То обаче съдържаше огромен заряд от потенциални конфликти. В това мултинационално пространство двадесет и пет милиона руснаци останаха извън границите на Русия (наброяваща 147 милиона жители при последното преброяване от 1989 г, срещу 286 милиона в бившия СССР), в която пък живеят много други разнородни общности. Самоволното очертаване на границите освен това умножи напреженията между новите държави и малцинствата (Нагорни Карабах, Приднестровието, Южна Осетия, Абхазия, Аджария и др.). Много от тези мултиетнически държави никога по-рано не бяха съществували. Такъв е и случаят с Украйна. В своята история тя е била независима само три години, от 1917 до 1920 г., в резултат на разпадането на царската армия.
Украйна, такава каквато е днес, е родена през декември 1991 г. Тя е сглобена държава. Западните ѝ области са били част от Полша между двете световни войни. Източните са населени с рускоговорещи православни. Бреговете на Черно море са били османски. Крим никога не е бил украински преди решението за присъединяването му, взето без никакво допитване от Никита Хрушчов през 1954 г. Държавната традиция съществува отскоро, от по-малко от четвърт век. Приватизацията през 90-те години позволи възникването на класа от олигарси. Те доминират над държавата, а не държавата над тях. Икономическото положение е много тежко, дългът е значителен. Бъдещето на Украйна – присъединяване към Организацията на северноатлантическия договор (НАТО) или неутралитет, е неразривно свързано с конфигурацията на силите на европейско и световно равнище. През 1997 г. Збигнев Бжежински писа, че единственият начин да се попречи на Русия да стане отново велика сила е да се изведе Украйна от нейното влияние [1].
Случайно залитане
НАПОМНЯНЕТО на фактите от миналото е от основно значение за всеки, който иска да разбере настоящето. Сегашната украинска криза беше предвидима от времето на „оранжевата революция“ (2004 г.) и от първия опит за присъединяване на страната към НАТО (2008 г.). Тази криза можеше да се предотврати, ако в момента на въвеждането на „Източно партньорство“ (2009 г.) Европейският съюз беше определил преговорната рамка за асоцииране на Украйна по такъв начин, че да се съвмести с целите на стратегическото партньорство с Русия от 2003 г. за създаване на пространство за свободно движение „от Лисабон до Владивосток“.
Трябваше, разбира се, да се отчетат тесните връзки между украинската и руската икономика. Това щеше да позволи на ЕС да избегне манипулирането му от привържениците на по-нататъшното разширяване на НАТО все по на изток. Вместо това Брюксел постави Украйна пред невъзможната дилема да избира между Европа и Русия. Украинският президент Виктор Янукович се поколеба, защото руската финансова оферта беше значително по-съдържателна от европейската. Той поиска да се отложи подписването на договора за асоцииране, което трябваше да стане във Вилнюс на 29 ноември 2013 г.
Не зная дали отговарящият за преговорите европейски комисар Щефан Фюле е изпълнил директивите на Жозе Мануел Барозу, тогавашен председател на Европейската комисия, и дали въобще Европейският съвет е подлагал на разискване въпроса, съдържащ зародиша на най-сериозната геополитическа криза в Европа от времето на евроракетите (1982-1987). Президентът Путин заяви, че европейските власти (Барозу и Херман Ван Ромпой) са му отказали всякаква възможност да бъде разисквано съдържанието на договора за асоцииране на Киев, под претекст че следва да се уважи суверенитетът на Украйна.
Решението на Янукович да отложи подписването на договора послужи като сигнал за т. нар. „проевропейски“ демонстрации на Майдана, които на 22 февруари 2014 г. доведоха до отстраняването му от президентския пост. Разбираемо е, че голяма част от украинската общественост мечтае за Европейския съюз. Но трябва да си зададем въпроса, дали Европейската комисия е била упълномощена да изнася европейските норми и стандарти извън Съюза. Манифестациите на Майдана бяха поощрявани на място от многобройни европейски и най-вече американски отговорни висши функционери [2], а неправителствените организации и медиите започнаха истинска информационна война. Дали тази открита подкрепа на манифестациите, чийто вътрешен ред се осигуряваше главно от крайно десни организации („Десен сектор“ и „Свобода“), не създаваше объркване между правомощията на ЕС и инициативите на НАТО, та дори направо на Вашингтон и неговите служби? „Износът на демокрация“ може да приема различни форми.
Неприлагането на споразумението от 21 февруари 2014 г. за президентски избори в края на годината и противоконституционното отстраняване още на следващия ден на един президент, който сигурно има доста недостатъци, но все пак беше избран, може да се тълкува като „революция“, но и като държавен преврат. В Москва се наложи втората интерпретация. Въпреки че до 1954 г. Крим беше руски, решението да се организира присъединяването му към Русия, макар и чрез референдум, безспорно беше непропорционална реакция. Тя противоречи на постоянно потвърждавания от Русия принцип за спазване на териториалната цялост на държавите, особено когато същият бе потъпкан при отделянето на Косово от Югославия. По отношение на Крим Путин постави стратегическите интереси на Русия в Черно море над всякакви други съображения. Вероятно се опасяваше, че новото украинско правителство няма да спази договора за наемането на Севастопол от Русия… до 2042 г.
Настоящата криза следователно беше случайно залитане встрани. Анексирането на Крим не беше програмирано. В края на февруари Путин закриваше Олимпийските игри в Сочи, замислени като витрина на руския напредък. Той реагира пресилено на събитие, което Европейският съюз също не беше програмирал, но което необмислено окуражи. Ясно е също, че и ЕС беше подведен от инициативи, дошли от другаде, макар да срещаха значителна подкрепа в собствените му среди. Въпросът днес е дали европейците ще съумеят да възстановят контрола над ситуацията.
Путин вероятно не беше предвидил, че САЩ ще се възползват от анексирането на Крим, за да наложат отначало ограничени (през юли 2014 г.), а впоследствие (през септември) много по-строги санкции. В началото на май 2014 г. той заяви готовност да ограничи конфликта. Насърчи рускоговорещите райони да намерят вътрешноукраинско решение на проблемите си. На 10 май при срещата си в Берлин Франсоа Оланд и Ангела Меркел изразиха мнение в украинската конституция да бъде включена клауза за децентрализация. На 25 май президентът Петро Порошенко беше избран и незабавно признат от Москва. „Форматът от Нормандия“ (Германия, Франция, Русия, Украйна) бе създаден на 6 юни. Очерта се възможност за мирно разрешаване на кризата.
През лятото обаче всичко се обърка. Предприетата от Киев „антитерористична операция“ срещу „самопровъзгласилите се републики“ вдигна на крак населението на Донбас. Акцията се провали поради разложението на украинската армия, въпреки подкрепата на промайданските „батальони от доброволци“. Подписаното на 5 септември споразумение „Минск I“ предвиждаше примирие. Шест дни по-късно, на 11 септември, САЩ и ЕС започнаха да прилагат строги санкции, официално предназначени да гарантират примирието. Покрай банките, изпаднали в стрес от американските санкции, евро-руската търговия постепенно замря. Русия обяви контрасанкции в сферата на хранителните доставки и преориентира външната си търговия и промишленото си сътрудничество към „новите“ икономики, по-специално Китай.
Същевременно цената на петрола рязко спадна. В края на 2014 г. курсът на рублата стана от 35 на 70 рубли за долар. Поради липса на последователност примирието беше нарушено. Киев поде нова военна офанзива, която се провали като първата. Благодарение на инициативата на държавните ръководители, поканени от Франсоа Оланд, на 12 февруари 2015 г. беше подписано ново споразумение, наречено „Минск ІІ“.
Капанът се затвори. По принцип западните санкции бяха наложени, за да може при определени условия да бъдат вдигнати. Военният раздел на споразумението „Минск ІІ“ донякъде се спазва, но политическият е блокиран. Той предвижда точни действия: гласуване на избирателен закон от украинския парламент (Рада), местни избори в Донбас, конституционна реформа, закон за децентрализация, нови избори и накрая възстановяване на контрола на Киев по границата с Русия. Още на 17 март обаче Радата прие решение, което промени програмата, тъй като постави предварително условие за „изтегляне на въоръжените групи“. Блокирането на политическия раздел на споразумението от страна на украинските власти всъщност насочи конфликта към „замразяване“. Въпросът със санкциите също е въвлечен в порочен кръг. По принцип те могат да бъдат продължени само с единодушно съгласие. Всъщност може да се стигне до прилагане на „закона на консенсуса“. На 28 април 2015 г. г-жа Меркел съобщи, че европейските санкции вероятно ще бъдат продължени в края на юни.
Присъстваме на негласна война. Спорът – общо взето на тих глас – между радетелите за запазване на евро-руското партньорство, очертано в началото на ХХI век, и привържениците на политиката на обграждане, дори отблъскване на Русия, т.е. фактически на нова Студена война, отразява сблъсъка между позициите на Вашингтон и Москва. На терена се води война чрез пълномощници. В нея участват, от една страна – украинската армия и „доброволческите батальони“, подкрепяни от САЩ и техните съюзници, а от друга – т. нар. милиции на „сепаратисти“, подкрепяни най-вече от рускоговорещото население в източната част и, разбира се, от Русия, под флага на хуманитарна помощ. Продължаването на този конфликт може да превърне Украйна в огнище на траен раздор между Европейския съюз и Русия. С помощта на широко раздуван идеологически кръстоносен поход Вашингтон цели да изолира Русия и да затегне контрола си върху останалата част на Европа.
Глашатаите на новата Студена война ни описват Русия като диктатура, враждебна в основата си на универсалните ценности, която се стремяла да възстанови Съветския съюз. За хората, познаващи днешна Русия, това описание е пресилено, дори карикатурно. Популярността на Путин се дължи както на икономическото възстановяване, което той успя да постигне в една страна, загубила половината от брутния си вътрешен продукт през 90-те години, така и на спирането на процеса на разпад на държавността. Неговият проект не е имперски, а национален. Това е проект за модернизация на Русия, естествено и с оглед на това, че като всяка държава тя има нормални интереси, свързани със сигурността.
Възможно е да се правят опити за събуждане на стари страхове: някои смятат, че Пирея е име на човек [3] и че Путин е Русия. Всъщност Русия е в процес на пълна трансформация. Обществото се характеризира с израстването на значителна средна прослойка, съставена между другото и от хора, които бяха против връщането на Путин на власт през 2012 г., но днес изглежда го подкрепят. Дори Горбачов смята, че Западът от 1991 г. насам се отнася към Русия несправедливо, като към победена страна, докато руският народ всъщност е един голям, европейски народ [4]. Заличава се фактът, че този народ е заплатил най-тежката цена във войната срещу нацистка Германия. Свидетели сме на същинско пренаписване на историята, като че ли антикомунизмът трябва да живее вечно и след комунизма.
Медийна русофобия
МАТЕРИАЛНИТЕ предпоставки за Студена война – противопоставянето на две антагонистични икономически и идеологически системи, вече не съществуват. Руският капитализъм наистина е специфичен, но представлява един от видовете капитализъм. Консервативните ценности, прокламирани от Путин, целят най-вече, според собствения му замисъл, да излекуват раните, нанесени през седемдесетгодишния период на болшевизъм в Русия.
Същинският залог на сегашната украинска криза е способността на Европа да се утвърди като независим участник в един многополюсен свят. Или, напротив, да се примири с позицията на трайно подчинение на САЩ. Медийната русофобия се провежда във формат, сравним с обработването на общественото мнение по време на войната в Персийския залив през 1990-1991 г. Създаването на определена нагласа в общественото мнение се постига благодарение на непознаването и неразбирането на съвременните условия в Русия, както и чрез манихейски и манипулативни конструкции.
Русия очевидно проявява способност да удържа нервите си. А на Франция се полага да въплъти висшия интерес на Европа, така както го направи при честванията в Нормандия, които тя организира. Трудно бихме приели нашата външна политика да бъде възпрепятствана от екстремистки или ревизионистки течения. Аз не поставям знак за равенство между комунизма и нацизма, както гласи „Законът за паметта“, приет от Радата на 9 април т.г. В украинската криза консервативната Германия на Меркел изглежда прекалено обвързана със САЩ. Тази Германия може да се изкуши да отстъпи временно от традиционната си източната политика към Русия и да предприеме пробив към Украйна. През 2010 г. германските промишлени предприятия в Украйна бяха 1800, а френските – 50. Украйна е естествено попълнение на ресурсите от евтина работна ръка за Централна Европа. Което е предимство за германската промишленост, защото в момента заплатите в Централна и Източна Европа растат и печалбите намаляват. Германия трябва да убеди европейците, че не е просто придавка към американската политика в Европа, за което свидетелства работата на германските разузнавателни служби [5] в услуга на американската Национална служба за сигурност. Моделът от Нормандия трябва да се използва, за да бъде приложено споразумението „Минск ІІ“, с други думи, да се преодолее съпротивата на Украйна срещу осъществяването на политическия му раздел. Европа разполага с необходимите финансови лостове за това.
Време е да се изяви една „европейска Европа“. Тя най-напред би могла да убеди САЩ, че същинският им интерес не е да избутат Русия извън „Запада“, а да определят заедно с нея взаимно приемливи правила на играта, способни да възстановят разумното доверие.
Автор: Жан-Пиер Шевенман
LE MONDE DIPLOMATIQUE: http://bg.mondediplo.com/
– Превод Станимир Делчев