Теодор Христов Иванов е роден на 21.09.1978 г. в град Котел. Средното си образование завършва в СОУ „Г. С. Раковски” – Котел, а висшето образование – във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” – Велико Търново. Работил е като учител, библиотекар и журналист. В момента е преподавател в катедра „Книгоиздаване и библиотечно-информационни дейности” при Стопански факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Негови публицистични статии и художествени произведения са публикувани във в. „Котленски край”, в. „Янтра днес”, сп. „Жажда”, сп. „Смесена китка”, алманах „Света гора”, в. „Свободен народ”, сп. „Пламък”, както и в литературните сайтове „Bukvite.bg”, „Otkrovenia.com” и личния му блог “kobata.blog.bg”. През август 2013 г. излезе от печат първата му книга – сборникът с разкази „Заличаване”.
– Г-н Иванов, как се появи книгата „Заличаване“?
– Много трудно. От първите написани редове – до отпечатването, изминаха точно пет години. Не помня колко пъти захвърлях ръкописа, а после пак засядах над него. Идеите се раждаха в движение – дали да има илюстрации, броят и подредбата на разказите, каква да бъде корицата… За митарствата из българските издателства – изобщо не ми се говори. Само по тази тема може да проведем отделен разговор. Важното в случая е това, че най-накрая духът беше пуснат от бутилката. През лятото на 2013 г. от варненското издателство „Онгъл” излезе сборника „Заличаване”, който съдържа тринадесет разказа, а всеки от тях е придружен от графика, направена от младата художничка Цветелина Андонова-Йорданова. Редактор е гл. ас. Десислава Андреева, а в създаването на корицата помогна моят приятел Огнян Антов, с когото заедно сме част от Общество на младите писатели – Варна.
– А защо именно „Заличаване“?
– В течение на половин година се наслушах на интерпретации, които нямат нищо общо със съдържанието на книгата. Общо-взето всеки го възприема според умствените си способности и интелектуално развитие, но всъщност става дума за истории, свързани със смяната на имената на етническите турци в България („т. нар. „Възродителен процес“), които са описани в едноимения разказ. Аз нямам намерение да „заличавам” лица, обществени системи или епохи, а разказвам за този процес, който (колкото и да е тъжно) с пълни сили продължава и днес. Когато, за да вземат детето ви в детската градина или да ви направят животоспасяваща операция – сте принудени да давате пари под масата; когато почти тридесет години няма значение за кого гласуваме на изборите, защото нещата си остава същите; когато всеки си прави това, което иска, според възможностите, които има, и не носи никаква отговорност – това е заличаването!
– Какво представлява книгата и какво е посланието й?
– След като у нас избухна демокрацията и станахме свидетели на същите събития и личности, с които изобилства следосвобожденската ни история. Почти всяка година гледаме съвременната версия на „Бай Ганьо прави избори”. За мен терминът „Доброто старо време” – не съществува. Има „доброто от старото време”, но има и „лошото от старото време”. Няма правило за това колко пъти може да се повторят едни и същи грешки, но съм уверен, че за да ги избегнем – просто трябва да се погледнем в очите и да си кажем истината! Всичко е вътре в нас! Всичко зависи от нас! За да ни се случи нещо добро – трябва да започнем промяната от себе си!
– Сам ли търсихте случките и персонажите, или с тях Ви срещна съдбата във времето?
– Над две трети от хората, историите и местата са реални. Балканското градче, където се развива всичко – това е моят роден град Котел, а описаните преживелици са ми разказвани от моите родители и близки. На много от тях съм бил очевидец, а от други – пряк потърпевш. Една от причините да напиша тази книга е, заради някои от извършителите на „велики подвизи” преди 1990 г., които в наше време бяха върнати на същите и по-високи длъжности.
– В един от разказите са представени стиховете на Александър Твардовски. Имате ли любими руски писатели?
– Вие говорите за „Малка нощна разходка”, където Полковника постоянно рецитира „Василий Тьоркин” и нарича Твардовски – „Най-истинският човек на света!”. Всъщност за пръв път мисълта да си пробвам силите в прозата, дойде след като прочетох „Един ден на Иван Денисович”. И изобщо – творчеството и личността на Александър Солженицин стоят в основата на много от нещата, които правя. Излишно е да споменавам имена от ранга на Лев Толстой, Сергей Есенин, Иван Тургенев, Фьодор Достоевски, Николай Гогол… Напоследък с удоволствие чета и препрочитам Едуард Асадов, когото открих благодарение на Михаела Берова.
– От разказа „Пречистване“: „но и миналото не трябва да се забравя… Трябва да има всичко, всичко… Това всичко, дето ще пречисти всички…“ Предвид това, че книгата Ви припомня за цялото онова заличено, забравено и потънало в прах минало. Днес, много хора продължават да “заличават“ миналото, само защото не го харесват. До колко е важно миналото за Вас, а и за всички нас, за България?
– В миналото се намират отговорите на всички въпроси от настоящето! Всеки може да ги открие, стига да има сетива, желание и да не се бои от сенки! Затова за мото на моята книга съм избрал гениалното прозрение на Вапцаров: „Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова…”.
– Нека да се върнем към руската култура. От къде е този афинитет към творчеството на Йосиф Кобзон?
– За мен Йосиф Кобзон отдавна е прекрачил света на земното и тленното. Не знам дали мога да кажа нещо такова, което да не е изречено досега. Да кажем, че в неговото творчество съм открил най-голяма част от себе си, като светоусещане, мислене и отношение към хората. Много съм доволен, че преди време създадох Фейсбукгрупата „Йосиф Кобзон”, която в настоящия момент е и единствената в това необятно интернетно пространство, където постоянно се споделят снимки, песни и новини за великия певец.
– Друг Ваш разказ интерпретира създаването и написването на книгата „Архипелаг Гулаг“, това звучи много сериозно…
– Трите части на „Сметище” са абсолютен експеримент. Повествованието се води от името на една похитена рокля, от името на книгата, която е побрала цялата болка на света и от името на едно любопитно дете, което се натъква на най-причудливи сцени.
Изводът е ясен: Тези, които носят истината в себе си – са абсолютно ненужни.
– В друга история се споменава за работния кабинет на Сергей Киров в Ленинград, един от героите пише песен и мечтае тя да бъде изпълнена от Йосиф Кобзон, много използват руски изрази в речта си… Преди връзката на България с руската култура и история е била неразривна. Но днес.. Какво мислите за днес?
– Не ми се иска да правя генерални заключения. Аз постоянно общувам с хора, при които руската култура заема важно място в живота. И тук пак ще спомена Интернет, където имах възможността да се запозная и да спечеля изключително много приятели от целия свят, които споделят моите литературни, музикални и въобще културни пристрастия. Едно от най-успешните представяния на моята книга беше осъществено в Руски културно-информационен център – София. Естествено, съществува и обратната страна на медала, когато всичко се отрича априори безапелационно. За мен връзката между Русия и България, даже, за да бъда по-точен – връзката между руския и българския народ, е атавистична и тя не може да бъде нарушена от никакви финансови интереси, политически системи и тем подобни конюнктурни явления.
– Признавам, за мен, Вие сте едно дългоочаквано положително явление в съвременната българска литература. Имате уникален стил, майсторски начин на изразяване, а съдържанието е изпълнено с живот, необяснима вдъхновяваща енергия, чувство за хумор и разбира се, малко меланхолия, все пак в сборника живее миналото, но всичко това е само част от тази книга. Та във връзка с това, искам да Ви попитам, кои са вашите учители, имам предвид авторите, чието творчество по някакъв начин е повлияло на Вашия стил?
– Благодаря за топлите думи. На въпроса ще отговоря с един куплет на Александър Твардовски:
А я лишь смертный. За свое в ответе,
Я об одном при жизни хлопочу:
О том, что знаю лучше всех на свете,
Сказать хочу. И так, как я хочу.
– „Заличаване“ е първата Ви книга, а тиражът й вече е изчерпан. Ще има ли второ издание?
– Доколкото знам, има останали екземпляри в няколко книжарници в страната, както и в интернет продавалници. Успешната продажба на книгата е в резултат на многогодишна работа. Докато пишех, аз постоянно комуникирах с много хора на най-различни места. Отделно някои от разказите бяха публикувани в четени литературни списания и алманаси. Колкото за второ издание – според мен е още рано да се говори. По-скоро допълнителен тираж, за който в момента водя разговори със спомоществователи.
– А следваща книга?
– За мен книгата не е цел, а средство. През отминалата година бях в известен творчески застой, но напоследък задвижих няколко отдавна замислени теми. Иска ми се да видя какво ще се получи със „Заличаване” и тогава ще преценя дали си заслужава да започвам нещо ново.
– Имате ли желание да експериментирате в други жанрове?
– Не! Мои приятели постоянно ми додяват да се пробвам в драматургията, сценариите и поезията, но на мен това определено не ми е по сърце.
– Ако искате да кажете нещо, но не съм се сетила да Ви задам въпрос по темата, моля да го кажете.
– Ще разбера, че нашата държава тръгва нагоре, когато започне да се провежда специална политика по отношение на българската книга. Със специална концепция и без разните там писателски съюзи, асоциации и т.н. рудиментарии от близкото минало.
На презентацията на книгата „Заличаване“ в РКИЦ. Отляво-надясно – Илияна Делева, Весислава Савова, Теодор Иванов, Михаела Берова.
Интервю с Теодор Иванов за вестник „Русия днес – Россия сегодня“
Олга Гурска