В продължение на цяла година санкциите, наложени срещу Москва, бяха едно от основните теми за обсъждане в ЕС, когато ставаше дума за външнополитически задачи.
Все повече страни, политици, регионални парламенти поставяха въпроса за необходимостта ако не от премахване на санкциите, то поне на намаляване на ограничителните мерки.
При това аргументите бяха убедителни. Първият и главен от тях: тези, които казват, че санкциите ще бъдат премахнати след пълното изпълнение на Минските споразумения за урегулиране в Донбас, съзнателно или не насочват ситуацията в задънена улица. Защото пълното изпълнение на тези споразумения е невъзможно без желание и от двете страни – и от Москва, и от Киев. А украинските политици не крият, че едва ли не основната им задача в сферата на външната политика е да постигнат запазване (а още по-добре и затягане) на санкциите срещу Русия. Така че какъв е за тях смисълът за насърчаване на споразуменията от Минск, които много хора в Киев и без това смятат за неизгодни и наложени със сила? Да се помага на врага да се избави от санкции, да си спасява икономиката? Естествено, не. И се получава, че Киев взе в употреба единствената възможна в тази ситуация тактика – тих саботаж. Не отхвърляйки Минск открито, но максимално затруднявайки неговото осъществяване.
Тази тактика е очевидна за всички, в това число и за европейците. Просто представителите на условния „антируски лагер“ – балтийските държави, Полша, Швеция и Великобритания – не говорят публично за това. А техните опоненти, настроени за постепенно възстановяване на отношенията с Москва – Италия, Унгария, Словакия, Гърция, Кипър, Испания и, в някаква степен, Франция – от известно време престанаха да мълчат. И се стараят да предадат тази проста като цяло логика на своите партньори в ЕС. Решението за санкциите се приема в ЕС на половин година. През първото полугодие ги продължиха, но със скърцане. Премиерът на Италия Матео Ренци настояваше санкциите занапред да не се приемат автоматично, без обсъждане, за да бъде посветена специална дискусия на политиката на съюзниците по отношение на Москва.
И ето, че на срещата на върха в Брюксел тази дискусия се състоя. Но тя тръгна съвсем не в тази посока, в която се надяваха противниците на санкциите. Всички карти обърка сирийската война и особено ситуацията в Алепо. Всички забравиха за Украйна и Донбас, което беше напълно нелогично – все пак санкциите бяха приети именно заради Украйна и, следователно, тяхната съдба трябва да се постави в зависимост от ситуацията там, а не в Сирия.
И, в същото време, заради Алепо на срещата на върха на ЕС въобще не се говореше за смекчаване на санкциите, а, напротив, за тяхното засилване. И на лобистите на Москва начело с Матео Ренци им се наложи да водят вместо обещаното настъпление тежки отбранителни боеве. Тук трябва да се отдаде дължимото на главата на италианското правителство – той успя да се противопостави на натиска на канцлера на Германия Ангела Меркел, на президента на Франция Франсоа Оланд, на председателя на Европейския съвет Доналд Туск – главен опонент на Москва във висшето ръководство на ЕС. Матео Ренци постигна това, че в крайния документ, който трябва да се приема с консенсус, възможността за въвеждане на нови санкции даже не беше спомената.
Какво следва от това? Първо, това, че на италианците, на първо място на тях, трябва да се каже благодаря. Второ, трябва да се признае, че тактиката на Москва за търсене на привилегировани партньори сред правителствата на ЕС, на задълбочаване на работата с тях, а не с хора от типа на Доналд Туск, носи плодове. Трето, определено трябва да се избавим от надеждите, че до края на годината санкциите ще бъдат смекчени – почти сигурно е, че те ще бъдат продължени в непроменен вид с още шест месеца. При сегашното настроение у повечето от европейските ръководители друг вариант едва ли е възможен. И накрая, четвърто, сега санкциите, въведени заради Украйна, ще зависят не толкова и не само заради Украйна и Донбас, а от обстановката в Сирия. И това, колкото и да е парадоксално, дава шанс ситуацията да бъде преобърната след половин година, когато ЕС отново ще обсъжда политиката по отношение на Русия. Защото към това време обстановката около Алепо трябва да се изясни – та градът няма да бъде вечно обсаждан и щурмуван. Било правителствената армия с помощта на руската авиация ще превземе източните квартали, било за всички, в това число и за Москва, ще стане ясно: тази цел е непостижима. Което означава, че трябва да се договаряме, да отидем на компромис, да се сключи примирие.
Във всеки случай трудно е да си представим, че след половин година международната обстановка ще бъде толкова напрегната и взривоопасна, колкото сега. В САЩ ще минат изборите, ще спадне емоционалното нажежаване, свързано с избирателната кампания. Напълно възможно е във Франция Франсоа Оланд да бъде сменен от десен президент – Ален Жупе или Никола Саркози – който в голяма степен ще бъде настроен за диалог с Москва. Ангела Меркел ще се впусне в своята предизборна надпревара, и на нея ще й остане малко време за усилия на международната арена за запазване на единния европейски фронт на конфронтация с Москва.
Но всички тези благоприятни предпоставки могат да сработят само при едно условие – ако през предстоящата половин година Русия не затъне още по-дълбоко в сирийския конфликт. Ако не поеме отговорността да печели за Башар Асад и за иранските аятоласи чужда, сунитско-шиитска война. Тогава ще трябва да бъде щурмуван не само Алепо, но и десетки други населени пунктове. И безкрайно да изслушва едни и същи обвинения за военни престъпления от европейците. А по отношение на тези, които са смятани за военни престъпници, санкциите не биват смекчавани.
Автор: Максим Юксин, в. „Комерсант“.
Източник: БГНЕС