Защо един от най-големите критици на руския президент беше уволнен от финансираното от САЩ радио „Свобода“, което се явява наследник на радио „Свободна Европа“?
Андрей Бабицки е легендарно име за всички, които някога са се интересували от опозиционно мнение в Русия. Той е журналист, който никога не се е страхувал да ходи по горещите точки на събитията.
Много време у нас доста се превеждаха неговите репортажи от Чечения, в които той категорично беше на страната на бунтовниците и не спираше да громи действията на Русия. Бабицки произведе едно изречение в тези репортажи, което и до днес е легендарно:
„Трябва да се каже, че чеченците прерязват гърлата на войниците, не защото те са садисти и изпитват влечение към някакво особено жестоко отношение към войниците, но по този начин те се опитват да направят войната по-обемна, видима, ярка, да достигнат до общественото мнение, да обяснят, че наистина това е война, война страшна, жестока…“.
Заради репортажи в подобен стил, в ефира на радио „Свобода“ през 2000 година Бабицки бе арестуван от руските спецслужби, а след това предаден на чеченците при акция за размяна на пленници. Продължението на тази история е много интересно. По-късно Бабицки твърдеше, че всъщност руските власти не са го предали на чеченците, а на чеченските сътрудници на ФСБ, които са искали да го убият. Бабицки обаче успява да избяга, а след това бе принуден да напусне Русия и да се установи в Чехия. В по-късни свои изяви той твърдеше, че лично Путин е ръководил акцията по неговото ликвидиране. Бабицки даваше десетки интервюта, с неговото име на плакати се провеждаха демонстрации. Тоест няма как да твърдим, че става дума за някакъв мракобесен путинист или пък талибан на Кремъл. Това е важно да се каже, с оглед на продължението на тази история.
След напускането на Русия, Бабицки продължи да работи в радио „Свобода“, макар и от Чехия. Няколко думи за самото радио, защото човек, който е загубил дирите на американската фабрика за пропаганда, може и да е загубил следите. Радио „Свобода“, дефакто, е радио „Свободна Европа“, но с трансформирано име, защото вече излъчва основно за страни от Азия, включително и за постсъветските републики. Тоест говорим за медия, финансирана изцяло с американски пари, която твърди, че поддържа стандарти на качествена журналистика, обективност и служи едва ли не за лъч светлина в мрака на новите диктатури. Точно заради това е много странно всичко, което се случи около Андрей Бабицки, а то е много интересно.
През април миналата година известният журналист обяви, че Русия има право да защити руското население в Крим. Бабицки не е някакъв чужденец в темата – жена му е рускиня от Крим, семейството често пътува до полуострова, тоест той е съвсем наясно с положението в Украйна. И очевидно мнението му не е базирано само на емоционална основа, но и на знание за екстремизма на новата киевска власт. Радио „Свобода“ реагира с безумна демократичност – Бабицки е отстранен от работа за един месец и свален от ефир, заради своята позиция. Оказва се, че свободата на словото в американската медия има граници и така един от най-легендарните им журналисти бива посечен. Парадоксалното е, че както самият Бабицки посочва – подкрепата му за действията на Русия в Крим е в едно или две изречения – след това следват много критики към властта в Кремъл. Оказва се, че това няма никакво значение.
Драмата продължава. В своя статия в „Комсомолска правда“ журналистът Дмитрий Стешин описва как в разгара на боевете за Славянск Бабицки се опитва да си извоюва разрешение за отразяване на събитията. Очевидно журналистическите му инстинкти го тласкат към зоната на конфликта. Обаче не получава такова. Въпреки това, няколко месеца по-късно Бабицки се появява в Донбас, в разгара на най-тежките боеве, няколко месеца преди сключването на примирието в Минск.
На 2 септември 2014 година Бабицки снима с камерата си разравянето на масов гроб в размирните територии, от които вадят четири трупа. Престъплението е дело на печално известния със своята жестокост батальон „Айдар“. „Айдар“ е батальон, създаден от най-големите главорези на Майдана, щедро финансиран от олигарха Игор Коломойски и пуснат да безчинства в земите на опълченците. Бабицки документира каквото е видял и праща видеото на молдовската редакция на радио „Свобода“, откъдето го качват на сайта на медията. Тогава се разразява бурята. От украинската редакцията на радиото вдигат шум до бога и изпадат в истерия заради съдържанието на видеото. Става въпрос само за видео, за суров материал, Бабицки дори не е записал коментар към него. Няколко часа по-късно клипът е свален, а известно време след това Бабицки е уволнен от радио „Свобода“. Разбира се, на него са му поднесли политкоректното – „щатът ви е съкратен“.
И тук започва истинската история. В България нито една от големите медии не съобщи за тази новина. Грантовите издания дори няма да ги коментирам, защото е ясно, че те са на същата хранилка, на която е радио „Свобода“. Информационното затъмнение около Бабицки обаче е изключително показателно. Защото то идва от кръга от медии, говорим и в световен план, които обикновено все пискливо тръбят, че са стожери на свободата на словото, и че задават стандарти в журналистиката. Да, ама не, както казваше един виден доносник в българската журналистика. Бабицки изгоря, защото си позволи недопустимото – да има различно мнение от пропагандната линия на своята медия. Заради това, когато чуя как в Русия, видиш ли имало жестока цензура, а на Запад – безкрайна свобода, ми идва да стържа безпомощно със зъби.
Уволнението на Бабицки е един елемент от информационната война. Нали това е любима опорна точка на тукашните и световните грантаджии – че Русия води хибридна война. Не е ли хибридна война да скриеш информация за фашистките зверства на украинските батальони? Свобода ли е да уволниш един журналист в мига, в който е избрал да види истината, а не да описва подменената реалност. През действието на радио „Свобода“ виждаме истинска оруелианска действителност в западната журналистика. Наритването и изхвърлянето на репортер, заради различно мнение, с какво точно се отличава от авторитаризма? Май ще се окажат прави не трубадурите на „хибридната война“, а великият Джон Пилджър, който потресен написа: „Защо цензурата и извъртането са се превърнали в стандартна практика? Защо „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон пост“ мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да подлагат на анализ програмата на медиите и да оспорват високите претенции и ниските цели на една фалшива обективност?“. И добави още: „Заглушаването на истината за Украйна е едно от най-пълните информационни затъмнения“.
Интересната история на Андрей Бабицки е част от това затъмнение. Оказа се, че светлите джедаи всъщност са носители на най-големия мрак, и че пропагандата така е взела връх в тези, които уж щяха да разпространяват свобода, че те по нищо не са се отличили от авторитарните режими, с които се бореха. Това е някакъв мек авторитаризъм на абсолютната лъжа, на подмяната.
Бабицки, както написа Стешин, май ще се окаже един идеалист, който така и не е успял да схване, че от него искат изпълнението на роля, а дълбоко не се интересуват от съвестта му на журналист. Той е бил необходим докато е бил съгласен с новите си господари. В мига, в който като руснак реши да каже истината, той се превърна в досадна пречка за пропагандата. И подозирам, че черното знание, което е натрупал, ще му е достатъчно за цял живот. Там, където му обещаваха свобода, той получи ритник в мига, в който реши да не се съобразява с господарите си.
Тук следват големите въпроси. А колко журналисти не са постъпили като Бабицки? Той реши да говори, но колко са премълчали, колко са се подчинили, колко са изкривили съвестта си в името на едната заплата. Не ги осъждам. Човек трябва да живее, да оцелява. Странната история на Бабицки поставя под въпрос всичко онова, което знаем за западната журналистика, както и за нейните стандарти. Мълчанието около тази медийна екзекуция също е страшно, защото издава примирение и страх. И това е в света, където казват, че свобода на словото имало. Питайте Бабицки за това. Той плати за своя идеализъм с избитите си зъби.
Слава богу все още само в метафоричен план.
Автор: Александър Симов