Плевнелиев този път се представи напълно задоволително с новогодишното си слово: не чете блестящите си баналности на фона на Колорадските планини; не беше заснет в библиотеката на Софийския университет, а в президентството – явно е разбрал, че книгите му действат зле;
слава Богу, не обяви война на Русия.
Изобщо, излъчваше добре подбраната изразителност на евтино пластмасово копче, а това е за предпочитане пред суетните му изхвърляния. Само веднъж подскочи, когато спомена за „дарителството и доброволчеството“ – това е новата му лакърдия, изглежда смята, че те са измислени именно по време на неговия мандат. Но това е дреболия, тя е нищо в сравнение с обичайните му репчения.
Изглежда обаче беше доскучал и на екипа си – и оттам не бяха забелязали, че втората камера, която го снимаше, показваше празния му поглед, отправен не към публиката, а някъде встрани. В Нищото. Трябва да призная, че това беше много ефектна метафора – понеже именно в тази посока зяпат нашите политици. Преживяваме необичайни времена – светът очевидно се разпада, тътенът на този разпад е все по-доловим. А някои ни призовават да се усмихваме, понеже била дошла Новата година – това е Великото Българско Утешение.
Плевнелиев – понеже по една случайност той чете новогодишните обръщения – можеше да бъде запомнен, ако беше говорил само за едно – за хората, които бяха пометени от Калната Българска Река, само за тях и за нищо друго – и сега, лишени от домовете си, се усещат като улични кучета; щеше да бъде запомнен, ако беше изразил поне някакво подобие на състрадание към участта на хилядите, които се усещат изоставени от Съдбата – и никаква Нова година няма да промени това тяхно чувство за безнадеждност.
Ясно е, че Българското Пропадане няма дъно – един президент за това трябва да говори/скърби. Плевнелиев би могъл да изиграе един етюд на скърбящия държавник – със сигурност ще успее, след като все някак играе и ролята на президент.
Пътьом – една подробност, отнасяща се за българското дарителство. Вероятно тя ще направи впечатление дори на Тапетения Поборник Плевнелиев. Навремето (1988-1989 г.) събрах във „Всяка неделя“ над три милиона лева за възстановяване на войнишките паметници – с една седмична програма, без никаква реклама и други медийни патерици. Сега три „национални“ телевизии, при цялата врява, която вдигат, и свирепата реклама, с която разполагат, не са в състояние да го направят. Дарителството беше живо и в онези години, това искам да кажа на ония, които все гледат да подритват истината. Над три милиона лева – не за партизански паметници, не за възхвала на комунистически дейци, а за обикновените войничета от безнадеждните войни за България.
Днешните дарителски акции са индулгенцията за нашите първенци – това са евтини бакалски номера; все смятат колко левчета са дарили обикновените хорица и все нямат време да изчислят какво е причинила Стихията, понеже това не ги интересува.
Но да се хилим, понеже е Нова година – това е съветът. Трябва да се приповдигаме изкуствено – и смятаме, че това ще ни спаси. Вятър. Ясно е, че нашите първенци не виждат по-далеч от носа си, изобщо нямат представа каква буря се задава. Достатъчно ни е
да се наврем под полата на Меркел – това е нашият сигурен завет, нашият пристан.
Отскоро вече сме и енергийните просяци на Европа – но сякаш и това не се случи, и това вече сме забравили. А отгоре на всичко социологическо допитване ни баламосва, че една трета от българите били доволни от живота си. Лъжливата социология сякаш е измислена за българските будали; тя е най-подходяща за нас – добре прилепва към нашата наивност. От какво са доволни тези българи и какъв е стандартът на българското доволство – може ли някой да го каже? Кои са тези щастливци – очевидно не са измежду милионите пенсионери, не са стотиците хиляди лекари и учители, не са миньорите или тютюносъбирачите, не са работодателите, вероятно не са и циганите – вече ги обявяват като 700 хиляди души, макар че по време на последното преброяване бяха два пъти по-малко. Кой българин може да каже, че е доволен от живота си, след като изобщо няма ясна мярка за доволство. Стотици хиляди хора живеят – по стандартите на Европа – като скотове.
Но ние се задоволяваме с подобни фалшификати – това ни е новогодишният подарък.
Може би са доволни ония четвърт милион спестовници, които си взеха парите от КТБ след 6-месечно тричкане. Говорехме си с Т. П., приятел от Пловдив, за позорната приповдигнатост, натрапвана ни от някои вятърничави хора – и аз му казах, че Нашето Време направо е за психиатрична клиника. А той ми припомни една фраза на Барни, прочутия персонаж на Удхауз: „Днес времето е – пръстите да си оближеш!“
Нашите политикани са ентусиасти като Барни; а иначе дори да им навреш пръстите в отходната яма, пак ще ги оближат. А пък Т. Л., която може да въодушеви и мъртвец, беше се втрещила, когато чула по телевизията една дърта циганка да се оплаква от българите: „Не се държите добре с нас – рекла мадамата, – а пък ние какво искаме, нищо и половина – да си пием бирата и да правим секс, нищо повече!“ Бира и секс.
Един сериозен президент, а не тапетоносител, би могъл да каже две утешителни думи на хилядите си сънародници, унизявани по всевъзможен начин от въпросните индийци.
Секс и Бира – това ще пише скоро на знамето ни. Изкуствена приповдигнатост и несръчни фалшификации – в това сме затънали.
Руският президент не бил спал няколко вечери след едно интервю на политическата болонка Асен Агов, в което той предвещава края на Русия. И това също сме ние – болонки се дерат срещу мечки. Въпросният Агов е най-големият будала в новата ни политика. Рейгън вече беше нарекъл Съветите „Империя на злото“, когато нашата болонка написа книгата си срещу американския империализъм и я издаде в издателството на ЦК на БКП „Партиздат“. Винаги е било едно и също, и тогава и сега – болонката лаеше срещу Рейгън, а сега – без никакви колебания – срещу Путин. А след като се дра пискливо срещу САЩ, се изтъпани на първия митинг на БСП след 10 ноември 1989 година – кипреше се на стъпалата пред БНБ, както се полага на един поборник срещу американския империализъм. Малко по-късно някоя педеруга – дали това е точната дума? – го побара и го прибра в СДС, където се превърна в Барнито на американските „империалисти“. (Как се прави коректен вестник, драги Тошо, когато човек се сеща за такива идиотщини?)
Ясно е, че Аг. е един фамозен будала. Обаче е и фамозен лъжец. Свидетелите все още са живи, а той започва на едро да омазва историята на СДС – как Петър Стоянов искал да свали Костов от премиерския му пост и пр. Стоянов отрече и най-сетне се осмели да каже нещо важно за Костов: загубил доверие в него, когато онзи дал „Нефтохим“ на противните руснаци. Ехей, каква късна смелост!
Винаги сме били първенци в двуличието.
Сега обаче трябва да го играем с турците – блазе ни, надеждата ни е в знаменоската.
Между другото, болонката – квичквич, не мирясва. Не се отказвал от нито една своя дума в лъжата си за Стоянов – само дето бил сбъркал името на очевидеца на въпросните събития. Така се съчиняват фалшификати дори за най-близката ни история. Нахалните квичуни се тикат напред като първи летописци. И това също минава у нас. А, отгоре на всичко тъкмо тия лъжци и никаквици ще ни водят в битката срещу руското „зло“. А, не – по-добре онази циганка, отколкото тия. И докато общественият слух се замърсява от аговци и други подобни, е цяло чудо да се чуе човек като Владимир Евсеев, директор на Института за обществено-политически изследвания на Руската академия (БНР, „Събота 150“).
Едва тогава човек си дава сметка, че сме в условията на ново медийно ембарго – квичуните безглави ни задават мярката за истина и не носят никаква отговорност за лъжливите си анализи и прогнози. Иначе според друго социологическо проучване всеки четвърти българин бил готов да се сражава за родината си. Плевнелиев – главнокомандващ, а онази със секса и бирата – знаменоска. Победата е сигурна
Автор: Кеворк Кеворкян В. Преса