Най-характерното и за старото, и за новото русофобство е това, че то остава ограничено като обществено въздействие, не успява да пусне дълбоки корени сред обикновените българи, но често взема връх в държавната политика и то почти винаги под натиск отвън
Автор: проф. Искра Баева
В средноголяма държава като България, при това разположена в толкова важен геополитически регион като Балканите, отношението към другите държави, особено към великите сили, винаги поражда особена чувствителност. Този принцип е валиден не само за България, а за всички подобни по размери и географско положение страни в света. В случая с България обаче в модерното и съвременното ѝ развитие има една страна, която играе толкова ключова роля, че към нея българите проявяват не нормалното за всяка чужда държава отношение, а онази своя особеност, формулирана от Христо Ботев с думите „силно да любят и мразят” („На прощаване”, 1868 г.). Тази страна е Русия, а причините за силната емоция, които тя предизвиква у повечето българи, са не толкова в географското ѝ/ни разположение, колкото се крият в историята.
Българското отношение към Русия поражда яростно вътрешнополитическо противопоставяне, известно като релацията русофобия – русофилия. Докато подобни определения не съществуват за други държави, независимо колко велики са били или продължават да са.
У гражданите и на повечето страни в региона великите държави предизвикват положителни или отрицателни чувства, но не и такова силно разделение между любов, благодарност и преклонение, от една страна, и омраза, отрицание и противопоставяне, от друга. Затова е толкова интересен отговорът на въпроса защо това е така?
Моето обяснение, както отива на професионална историчка, е свързано с взаимоотношенията между българите и голямата североизточна сила, единствената славянска държава, влязла в числото на великите сили от ХVIII в. и останала почти без прекъсване такава до наши дни.
Става дума за голямата зависимост на успеха или неуспеха на българското националноосвободително движение от Русия, единствената надежда на българите за успешно противопоставяне на вековния османски поробител, надежда, добила митични очертания в образа на „Дядо Иван”, олицетворяващ инак доста жестокия и спорен основоположник на Руската империя Иван IV Грозни (1530–1584).
Българският народ следи с нарастващо съпричастие многобройните войни, които Русия води с Османската империя и след които се създават християнските балкански държави Сърбия и Гърция. Надеждата е, че след тях идва и българският ред. Но големите националреволюционери като Георги Раковски, Георги Мамарчев или Христо Ботев се сблъскват и с другото лице на Русия: нейното променящо се отношение към българите, когато руската външна политика има нужда от стабилност в отношенията с Османската империя и с другите европейски сили, а не от вътрешен съюзник, какъвто са българите.
Двойствеността в отношението на Руската империя към българите и тяхната кауза се проявява особено ярко по време и след последната голяма война, която тя води с Османската империя – освободителната за нас Руско-турска война от 1877-78 г. Съвпадението на интересите е в това, че след унизителното поражение от Кримската война 1853-56 г., нашето Априлско въстание и турските кланета позволяват на Русия да се завърне успешно на европейската сцена, но при предварително очертани ограничения за резултатите от войната. Едно от тях е съгласието ѝ да не създава нова голяма славянска и християнска държава на Балканите. Това ограничение е преодоляно с категоричната победа на руското оръжие и така на 3 март 1878 г. се ражда Санстефанска България. Този ден бележи триумфа и единението на българите с Русия.
Международните отношения през ХIХ в. обаче са строго регламентирани от „европейския концерт”, поддържащ баланса на силите, което в нашия случай означава, че се налага Санстефанският договор да бъде преразгледан. А разочарованието, че Русия не успява да защити единната българска територия, ражда русофобството. Най-силно е то сред политиците и ще нараства през следващите години, когато Русия ще се опита, понякога доста грубо-надменно, да оформи и подчини България на своите интереси.
Противоречията нарастват, когато българските политици се пробват самостоятелно да решат националния въпрос, без да се съобразяват както с европейския баланс на силите, така и с проблемите на Русия. Така например Съединението е обявено в нежелан от Русия момент и последвано от нейната негативна реакция. Тя подхранва антируските настроения, според които всички неуспехи на България се дължат на нежеланието на Русия да защитава нашите интереси. И се стига дотам, че след Балканската война във всички последвали войни на ХХ в. България влиза в коалиции срещу Русия, а идейната обосновка на тази еволюция е бързо избуялото русофобство.
Какво представлява старото българско русофобство? Източникът му е сблъсъкът между големите надежди, родени от освобождението, и голямото разочарование, че това не става според Санстефанския договор. Не става дума за рационален подход, а за чувства:
надеждите раждат русофилията,
а разочарованието – русофобията,
подклаждана и от променящата се политика на Руската империя.
Наред с емоциите, старата българска русофобия има и други специфики. Например тази, че русофобите често са били пряко или косвено са свързани с Русия – или са живели в нея или са свързвали с нея националноосвободителната си дейност. А разочарованието се дължи на разминаването между очакванията и реалностите както за живота в имперска Русия, така и с имперската външна политика, която преследва своите цели, често несъвпадащи с българските.
Добър пример за това е Стефан Стамболов. Роден в столицата на Втората българска държава Търново, едва на 16 години заминава да учи в Духовната семинария в Одеса, където обаче неговите революционни идеи се сблъскват с консервативния имперски режим и две години по-късно е изключен заради връзки с руски революционери. Оттук тръгва разочарованието му. Но истинското му русофобство се разгръща, когато в освободена България действията му влизат в противоречие с руската политика.
Втората специфика на старата българска русофобия е чисто политическият ѝ характер. Тя засяга само част от политическата класа, но не и масата българи, които си остават русофилски настроени независимо дори от няколкократното военно противопоставяне. Любопитно е и това, че старото българско русофобство няма икономически характеристики, тъй като липсва каквато и да било икономическа зависимост на България от Русия. Към страните, които имат реални икономически интереси в България – Германия, Франция или Великобритания, отношението на българите е много по-рационално и обяснимо.
Старото българско русофобство е унищожено в края на Втората световна война по геополитически и идеологически причини. България попада в съветската сфера на влияние, старата политическа класа е отстранена, а новата е съветофилска, наследник на традиционното русофилство. Русофилството остава трайна българска специфика в Източна Европа и е една от причините противопоставянето на новата политическа и икономическа система да е много по-ограничено, отколкото е онова в другите страни от Източния блок.
Българското русофобство се възражда едва през 80-те години, когато кризата на държавния социализъм от съветски тип се задълбочава и придобива идейни характеристики. Можем да го открием в изследванията на модерните за времето си историци като Николай Генчев. То се гради върху прикривани дотогава факти за руската намеса в българските дела и върху възраждането на интереса към старата русофобска литература, добила статут на апокрифна, разпространявана като самиздат. Русофобски черти придобива и част от българското дисидентство, независимо че или може би тъкмо защото е вдъхновено от съветското.
Истинското съвременно русофобство се ражда едва в годините на прехода, когато на власт идва новата българска десница с правителството на Филип Димитров. Една от основните нейни задачи е да преориентира геополитически страната от Изток на Запад, сиреч от СССР/Русия към САЩ/Западна Европа. Процесът се оказва доста труден заради социалистическото наследство, затова изисква значителни усилия.
Става дума за това, че за разлика следосвобожденския период, когато Русия има силно политическо и културно присъствие в българското общество, но не и икономическо, преходът в началото на 90-те години започва с огромната икономическа зависимост на България от СССР/РФ – 60 % от българското производство е свързано и обърнато към съветските пазари, да не говорим за почти пълната енергийна зависимост – нефт, природен газ.
Посочените обстоятелства предопределят факта, че
основната задача на новото българско русофобство е
да откъсне икономически България от Русия
На нея са посветени усилията на първия свободно избран президент на Република България д-р Желю Желев и на правителствата на СДС – на Филип Димитров (1991–1992) и Иван Костов (1991–2001). Този процес завършва с частичен успех, който обаче е придружен от деиндустриализация и разгром на българската промишленост и селско стопанство с тежки икономически и демографски последици, еволюирали в наши дни до демографска катастрофа. Една от икономическите задачи на новото българско русофобство си остава нереализирана и до днес – енергийната независимост. В ситуацията на последователна русофобска политика обаче, условията, при които България продължава да получава природен газ и нефт от Русия, са значително по-неблагоприятни, отколкото за други страни от бившия Източен блок.
Какви са приликите и разликите на днешното русофобство със старото?
Ще започна с приликите. Първата е връзката на новите русофоби със страната, която мразят. При повечето днешни русофоби става дума за минало пребиваване във и връзки със Съветския съюз. Достатъчно е да изброя имената на изявените нови русофоби, за да се разбере за какво става дума: Пламен Цветков и Огнян Минчев – аспиранти в СССР, Иво Инджев, завършил образованието си там, Илиян Василев – бивш български посланик в Москва.
Втората прилика е използването на историята за обосноваване на опасността, която представлява СССР/Русия за България. И при тях, както и при старите русофоби, методът е класически – подбиране на определени факти и преувеличаване на тяхното значение за историческото развитие.
Има още едно подобие, което може би е и най-важното – повърхностният характер на новото русофобство, което не успява да засегне значителни части от българите, макар че съвременните информационни средства позволяват на новите русофоби да постигнат по-големи успехи в пропагандирането на своите идеи, отколкото имат старите.
Съществуват и разлики. Първата и най-важната от тях е икономическата зависимост на България, каквато изобщо не съществува при Третата българска държава. Икономическата, по-скоро енергийна, зависимост предполага и по-различна мотивация на русофобството. При неговите носители вече не става дума за осигуряване на политическа кариера, а по-скоро за обслужване на чужди интереси – на онези държави, които продължават противопоставянето от Студената война и търсят нови конфликти. Това прави новото българско русофобство не толкова автентично като старото, а по-скоро зависимо, да не кажа платено отвън.
Не по-маловажна отлика е и това, че за разлика от старото русофобство новото се свързва неразривно с антикомунизма. Тази характеристика е странна, тъй като съвременна Русия сама се е отрекла от комунистическото/болшевишкото си наследство. Аз си обяснявам антикомунизма на днешните русофоби с опитите им да очертаят колкото се може по-зловещ образ на днешна Русия като продължител на Съветския съюз, за да намери русофобството нови източници на подкрепа. Но всъщност антикомунизмът не помага на новото русофобство, а му пречи, тъй като комунизмът в съвременното българско общество е маргинален и като идея, и като движение.
И за да завърша, искам да обърна внимание върху факта, че най-характерното и за старото, и за новото русофобство е това, че то остава ограничено като обществено въздействие, не успява да пусне дълбоки корени сред обикновените българи, но често взема връх в държавната политика и то почти винаги под натиск отвън.
Доклад, изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11 октомври 2018 г.
Искра Баева е професор, д-р по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ . Изследователските й интереси са насочени към историята на Източна Европа и България през ХХ в., като специално място в публикациите ѝ заемат проблемите от съвременната история на Източна Европа, Студената война, международните отношения през ХХ и в началото на ХХІ в.