На 21 и 22 май 2015, в латвийската столица Рига ще се проведе поредната среща на върха в рамките на програмата на Европейския съюз „Източно партньорство“, в която участват Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. На нея трябва да бъде оценен напредъкът, постигнат в отношенията между Съюза и източните му партньори след предишната среща във Вилнюс през 2013. Както може да се очаква, в дневния ред на срещата са включени актуални въпроси като изпълнението на Споразумението Минск-2, евентуалната доставка на оръжие за Украйна, конфронтацията между президента на тази страна Порошенко и губернаторът на Днепропетровск Коломойски, ситуацията с гръцките дългове, икономическата стагнация в ЕС, санкциите срещу Русия и т.н.
Опитите за съживяване на един обречен проект
След скандалната среща във Вилнюс (където тогавашният украински президент Янукович отказа да подпише Споразумението за асоциация с ЕС, което беше истински шок за Брюксел и Вашингтон и стартира „революционния процес“ в Украйна, довел до „февруарската революция“ през 2014 и последвалата я гражданска война) мнозина анализатори сметнаха, че проектът за „Източното партньорство“ е мъртъв и няма шанс да възкръсне. Оказа се обаче, че бъркат. Причината за „възкресяването“ му е, че ЕС и САЩ ще се опитат да го използват за решаването на съвсем конкретни задачи. Най-важната е свързана с Украйна и надеждата, че страните от „Източно партньорство“ могат да бъдат по-тясно обвързани с новия режим в Киев и ангажирани по някакъв начин със санкциите срещу Москва. Засега само Молдова демонстрира склонност да се ангажира с подобни действия, опитвайки се съвместно с Киев да повиши напрежението във връзка т.нар. Приднестровие (населеният предимно с етнически руснаци анклав в западната част на страната, който от началото на 90-те години насам не се подчинява на правителството в Кишинеу). И тук обаче, не може да се очаква сериозен „пробив“, защото управляващите в най-бедната европейска страна разчитат срещу това да получат сериозна финансова помощ от Брюксел, което няма как да се случи. На свой ред Армения вече обяви избора си в полза ва Евразийския икономически съюз (ЕАИС), а Азербайджан, както и досега, няма да си позволи да премине открито към „антируския лагер“. Грузия пък е прекалено ангажирана с решаването на проблемите, които и създава бившият президент Саакашвили, който беше обявен от властите за международно издирване, но продължава официално да оглавява местната опозиция.
Така, остава само Беларус. Както е известно, страната е член на ЕАИС, но това не пречи на ЕС тихомълком да се опитва да възстанови отношенията си с „последния европейски диктатор“ (както го величаят толемите европейски медии) Лукашенко. В тази връзка е показателно, че латвийският външен министър Едгар Ринкевич, известен най-вече със скандалните си антируски изказвания (той, в частност, сравни Русия с Третия Райх) твърди, че в развитието на отношенията с Беларус е налице известен прогрес и Лукашенко следва да бъде поканен в Рига. Обяснението за това странно на пръв поглед поведение е, че наред с Русия, Беларус е най-важният търговско-икономически партньор на балтийските постсъветски държави, като една трета от оборота на литовското пристанище Клайпеда (12 млн. т) идва от Беларус, малко по-малък е делът на стоките от тази страна в латвийските пристанища. Тоест, става дума за стотици милиони долари, доколкото всеки тон товари, носи на пристанищно-железопътния комплекс по сто долара печалба. Между другото, Русия отдавна настоява целият този трафик от и към Европа да се прехвърли към стремително развиващите се пристанища в зоната около Санкт Петербург (Ленинградска област), но Лукашенко все още се колебае, тъй като междувременно страната му държи значителен дял от акциите на пристанище Клайпеда, където годишно се товарят по 8 млн. тона минерални торове, произведени в Беларус. ЕС очевидно би искал да превърне този канал в постоянен и дори да го разшири, тъй като европейските производители силно пострадаха от ответните руски санкции и отчаяно търсят как да компенсират поне отчасти липсата на необятния руски пазар (през първите два месеца на 2015 товарооборотът на естонските пристанища е намалял с 25%, на латвийските с 5%, спад фиксира и литовското пристанище Клайпеда).
Но, въпреки, че забиването на клин между Русия и Беларус се очертава като „задача-максимум“ на стратезите на САЩ и НАТО, то очевидно няма как да се случи, което разбира се не пречи на беларуския президент да се пазари до последно с балтийските си съседи, в частност, и със Запада, като цяло.
Показателно е, че срещата в Рига ще се проведе на фона на демонстрацията на американската военна мощ в региона (в края на март там се проведе военният маратон Dragoon Ride -„Драгунска разходка“, в чиито рамки над 100 бронирани машини и стотици войници преодоляха почти 1800 км през шест държави: Естония, Латвия, Литва, Полша, Чехия и Германия). Както и, че наскоро правителството на Латвия взе решение за изграждането на център за проследяване на въздушни цели, включително (!) балистични ракети, на стойност 158 млн. долара. Очевидно, подобни средства не са по-възможностите на страната, да не говорим, че тя не разполага със специалисти, способни да обслужват толкова сложна техника. Затова пък с такива експерти в излишък разполагат и САЩ, и НАТО, а локалната система за противоракетна отбрана вероятно ще се превърне в поредния елемент от общата американска система за ПРО, за която вече няма никакво съмнение, че е насочено именно срещу Русия.
Какво реално получиха членовете на „Източно партньорство“
Но, да се върнем на темата за Украйна, която несъмнено ще е в центъра на вниманието на срещата на върха в Рига. През последните месеци президентът Порошенко неведнъж намекваше, че западните партньори са му вдъхнали надежда, че ЕС може да премахне визите за украинските граждани. Повечето анализатори обаче твърдят, че това няма да стане. Те, в частност, посочват, че Полша например, и в момента отчаяно се опитва са спре мощния поток от украински „гастарбайтери“, които нелегално проникват на територията и (част от тях продължават на запад, към Германия), претендирайки не само за статут на бежанци, но и за социални помощи и дори за гражданство. Тоест, ако визите наистина паднат, можем да си представим, какъв поток ще тръгне от тази близо 50-милионна държава, където средната заплата е сто евро, пенсиите не стигат и 50, а икономиката е в колапс. При това няма никакви признаци, че ситуацията ще се подобри, по-скоро обратното. Това между другото обяснява и, защо латвийският външен министър Ринкевич, който ще бъде домакин на срещата на „Източно партньоство“ в Рига, се опитва да компенсира очаквания крах на украинските очаквания с евентуален „пробив“ по отношение на Беларус. Той очевидно се опасява, че ако се повтори „вилнюския сценарий“, т.е. срещата приключи с провал (както прогнозират повечето експерти), ще трябва да се прости с амбициите да продължи кариерата си в ръководните структури на ЕС.
Както е известно, в изказването си във връзка с предстоящата среща в Рига, направено през март 2015 в Бундестага, германският канцлер Ангела Меркел за пореден път подчерта, че програмата „Източно партньорство“ не е насочена против Русия и охлади надеждите на някои от държавите, участващи в нея, акцентирайки върху това, че програмата не си поставя за цел интегрирането на въпросните страни в ЕС и НАТО.
„Целта на тези споразумения е европейската подкрепа за формирането на работеща правова държава и успешна икономика, за да се гарантира по-добро бъдеще на жителите на тези страни. Присъединяването към ЕС или НАТО не е цел на „Източно партньорство“ и реализацията на програмата не е насочена срещу когото и да било“ – посочи Меркел. Така тя ясно даде да се разбере, че постсъветските държави, участващи в програмата, не са изправени пред задължителен избор между Русия и Европа. „Не става дума, че те трябва да избират между едното и другото, а за възможност да развиват отношенията си и с Европа, и с Русия, т.е. за решение, което би било от полза за всички“ – резюмира ситуацията германският канцлер.
Думите на Меркел вероятно са подействали като студен душ на управляващите в някои от държавите от „Източно партньорство“, особено в Киев и Кишинеу. Още повече, че преди официалните представители на ЕС твърдяха, че участието в програмата е важна стъпка по пътя към „общия европейски дом“. На бедните постсъветски държави се обещаваше щастливо и свободно бъдеще, ако ориентират своята външна политика към Запада, за сметка на отношенията си с Москва. Именно заради тези обещания в „Източно партньорство“ се оказаха такива враждебно настроени една към друга страни като Азербайджан и Армения например. Сега обаче се оказва, че надеждите им са били напразни. От друга страна, както вече посочих по-горе, мнозина експерти смятат, че проектът „Източна партньорство“ и без това вече е мъртъв, акцентирайки върху незавидната съдба на повечето държави, лекомислено повярвали на обещанията на Запада и ориентирали се към рязко охлаждане на отношенията с Русия.
Така например, след като Грузия окончателно се обяви за интеграция с ЕС и НАТО, като паралелно с това влоши драматично отношенията си с Москва, от нея окончателно се откъснаха Абхазия и Южна Осетия, без в същото време Тбилиси да се сдобие с реален шанс да стане в обозримо бъдеще член на някоя от тези две организации. Същото впрочем се случи с Украйна, когато след „февруарската революция“ от 2014 новото правителство се ориентира към Запада, съзнателно късайки връзките с Русия: страната загуби Крим, почти загуби Донбас, усилват се сепаратистките настроения и в най-западния и регион – т.нар. Задкарпатска Украйна. На ръба на разпадането е и Молдова, предвид наличието на прорускки квазидържавни образувания в лицето на Приднестровието и Гагаузия, обяваващи се против отказа от неутралния статут на страната и опитите и за интеграция с НАТО и ЕС.
Именно този негативен пример впрочем, накара друга държава от „Източно партньорство“ – Азербайджан, да ограничи контактите си със Запада за сметка на по-тесните отношения с Русия. Показателно е, че въпреки последвалите атаки от страна на редица американски и европейски дипломати срещу „недемократичния“ характер на режима в Баку, Азербайджан си остава стабилно и динамично развиваща се държава.
Що се отнася до Беларус и Армения, те направиха своя избор, подписвайки споразумението си присъединяването си към ЕАИС.
В тази връзка възниква въпросът, дали след последната категорична декларация на Меркел, лидерите на Украйна, Молдова и (донякъде) Грузия са в състояние да се простят с илюзиите си за интеграция в ЕС и да се опитат да възстановят нормалния диалог с Москва?
Думите на германския канцлер отразяват променилата се ситуация, в която Меркел търси начин за смекчаване на отношенията с Русия. В същото време обаче, днес програмата „Източно партньорство“ следва да се разглежда най-вече в контекста на взамоотношенията между ЕС и САЩ. Вашингтон активно работи за ангажирането на Европа с войната в Украйна, доказателство за което е пропагандата, която се води от големите западни медии и чиито тон изглежда все по-твърд, придобивайки безапелационен и откровено „предвоенен“ характер, допускащ съзнателното изкривяване и фалшифициране на фактите в стремежа максимално да се навреди на противника. В тази ситуация Меркел се опитва да даде заден ход, отлично съзнавайки в какво ужасно положение могат да поставят Европа американските и партньори.
Истината е, че в момента се полагат огромни усилия за откъсването на постсъветските държави от Русия и тоталната ерозия на съществуващите между тях тесни икономически връзки, без при това да им предлагат нищо реално в замяна. Тоест, въпросните страни се използват като своеобразна „зона на постоянно напрежение“ срещу Русия.
Мнозина анализатори коментираха, че с думите си Меркер на практика сама тласка постсъветските държави от „Източно партньорство“ към по-тесни отношения с Москва. Причината е, че в политиката често се налага да се избира не между „доброто“ и „лошото“, а между „лошото“ и „много лошото“ решение. А в момента най-голямата опасност пред ЕС е разпалването на пълномащабна война в Украйна. Затова ударът, който канцлерът нанесе върху отношенията с членовете на „Източно партньорство“, се оценява в Брюксел като много по-малка загуба, отколкото началото на голяма война на територията на Европа.
Както е известно, кризата в Украйна до голяма степен беше резултат от политиката на Запада и най-вече на САЩ. Тя беше провокирана от прозападно настроени политици и беше финансирана с пари отвън. Сега, когато е принуден да направи стъпка назад, ЕС ще трябва да лансира нови проекти за страните от „Източно партньорство“ за да съхрани имиджа си, както и приемливото ниво но своите отношения с тях. Все още е трудно да се прогнозира, дали тези проекти отново ще бъдат насочени към откъсването на постсъветските държави от Русия или, обратното, към изграждането на приятелстви отношения в Евразия. Всичко ще зависи от това, доколко успешно Западът (т.е. САЩ и ЕС) ще успеят да решат украинския проблем. Ако досегашната му стратегия в Украйна окончателно се провали, ЕС вероятно ще бъде принуден да се ориентира към по-лоялни отношения с Москва.
България и инициативата „Източно партньорство“
Предвид на всичко казано дотук, по време на предстоящата среща на върха в Рига българската делегация би следвало да акцентира най-вече върху липсата на прогрес в реализацията на Споразумението за асоциация на Украйна с ЕС, особено в сферата на борбата с корупцията, предвид многобройните корупционни скандали в тази страна, в които фигурират и имената на премиера Яценюк и редица други членове на правителството.
В тази връзка е недалновидно да се поставя въпроса за евентуално увеличаване на финансовата помощ за Киев по линия на програмата „Източно партньорство“. Преждевременни биха били и евентуални визови облекчения за украинските граждани от страна на ЕС, при положение, че страната не е постигнала необходимия прогрес в реализацията на изискванията на Споразумението за асоциация със Съюза. На този фон е странно решението на европейските кредитори да подкрепят преструктурирането на украинския държавен дълг, при положение, че аналогичните молби на държавите от периферията на еврозоната (като Гърция например) се отхвърлят.
Накрая, да не забравяме и забавянето на изпълнението на споразуменията от Минск, от страна на правителството в Киев, което на практика затруднява процеса на мирното урегулиране на кризисната ситуация в Югоизточна Украйна. Вместо това, то продължава да настоява за военна помощ пред САЩ и редица европейски държави, чието оказване обаче, само допълнително би повишило напрежението в региона.
Автор: Петър ГРИГОРОВ
* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа
Източник: сп. „Геополитика“