Lex est quod notamus. – Не е така, Джимо. Ти пропусна нещо. – Знам, не ме учи ти мене. Сега ще ти го кажа цялото: Lex est quodcumque notamus на латински. Ауф латайниш. В Брюксел от малък го четях. Пишеше го на канторите на нотариусите. На едни табели, на които имаше нарисуван герб. То ще рече: Каквото се напише тук, е закон.
– Е, да. Каквото каже Брюксел, е закон за нас.
Сега пък ти пропусна нещо. Каквото каже Брюксел, според каквото му каже Вашингтон. – Не се заяждай. Признах ти, че позна за цветните революции и за Украйна. Планът в седем точки за завладяване на Русия. – Чакай да видя … пазя си ги аз старите писаници. Изрязвам си ги от хартиеното издание на „Сега“… така … така … последните две фази от плана не са изпълнени. – А те бяха? – Те са. Не бяха, а са. Санкции, недоимък в Русия. Отприщване на най-голямата цветна революция. В Москва. Елиминиране на Путин. Заменянето му с нов Горбачов или с нов Елцин. Мадлин Олбрайт каза … – Остави я тази патица какво казала. – Ама тя много хубаво го каза. Защото е патица. Патица по пекински е много вкусно. – Знам. Ял съм. Какво каза? – Каза, че природните ресурси на Русия не принадлежат на Русия, а на човечеството. Чакай, чакай, сбърках. Не на човечеството, а на международната общност. Е аман, пак сбърках. Каза, че принадлежат на демократичната международна общност. – Е, и? – Нищо. Хенри Кисинджър й се присмя. – Него срещал ли си го? – Не. Само съм го чел и превеждал. – Но Бжежински си го срещал. Как се дърлихте с него, го излъчиха по първи канал на телевизията в предаването „Наблюдател“. – Да. Всички канали водят до помийната яма. – Не се отклонявай. Кажи за Бжежински. – Какво да ти кажа. Не исках да се дърлим. Ама той не знае що полският композитор Ян Пандеревски станал президент, не знае що Шопен … абе, мани го тоя шляхтич, да му еб … – Виконте фландърски, виконтите не псуват като каруцари. – Разликата между конт и виконт е като между фелдмаршал и фелдфебел. Фелдфебелите псуват, питай храбрия войник Швейк. Аз каруцарин не съм бил. Бях в „Пренос-превоз“ на Сточната гара. И сега има студентски хамалски услуги. След работа ние хамалите, цигани и българи, дружно отивахме на шкембе-чорба в кръчма „Шанхай“. Надникът ти тече, освен за чорба имаш пари за нервозни кюфтета и за пържени картофки. French fries. Freedom Fries, както ги прекръстиха САЩ, да накажат френските непослушковци. Пък сегашните студенти от хамалските бригади пускат листчета обяви в пощенските кутии, дано някой ги наеме да му пренесат нещо. – С теб човек не може да спори. – Аз мога. Защо още на времето не му обясних аз на Бжежински … на Хайберския проход, когато аз преминах в Афганистан, а той остана в Пакистан и от другата страна на границата викаше през мегафона: „Ще ви дадем оръжие, ще ви дадем стингъри да сваляте руските вертолети. Аллах е с вас, войни на Аллах.“ На ти сега войни на Аллах, дето ритуално режат глави на ориенталци и западняци. US можеха и сега могат да смачкат световния наркобизнес. – Защо не го смачкват? – Защото е за милиарди. След провала на съветската интервенция в Афганистан и победата на US заедно с европейските послушковци и с решаващата помощ на нашите теляци … нали знаеш, че българските военни направиха баня … – Не се отклонявай. Как US могат да ликвидират наркотрафика? Ти, ти, дето си против US, сега казваш, че US са всесилни. – Не бе, глупчо. Не съм против никого. Само против простотията. През 2007 Буш-син чул, че в България има корупция, каза на Сергей Станишев, че му вярва той да е Мистър Клийн. Сега, през 2014 Обама каза, че му вярвал на Бойко Борисов да пребори корупцията. Дръж ме, да не падна. US президентите я знаят, я не знаят, къде е България и не ги упреквам, те хората други грижи си имат на главата; ти можеш ли да знаеш всичко, което става на гъза на географията, примерно в Тамбаунда в Сенегал, където от NDI of US ме пратиха, както и другаде по света ме пращаха, за което съм благодарен на NDI of US.
Аз хубави US книги преведох, Хемингуей, Скот Фитцджералд. Преведох и на Буш-баща книгата Looking Forward, издаде я университетското издателство и US ме поканиха, дотогава не бях ходил и отидох и се скарах с Бжежински, щото му казах, че САЩ ще патят, щото се мислят за world’s policeman, полицая на света. САЩ са сериозна страна, там дребни мутри като Бойко Борисов ги застрелват, даже президента Кенеди, потомък на мутра трафикант на алкохол, го застреляха. САЩ имат в това отношение най-богатия исторически опит. Могат да смачкат световния наркотрафик, като легализират дрогата. Кой наркоман по света ще си я купи нелегално, ако в аптеката може да я купи клинично чиста и 1590 пъти по-евтина. Но трафикът е бизнес за милиарди. Афганистан започна да произвежда 12 пъти повече суровина за хероин, отколкото когато вилнееха талибаните, дето разрушиха с оръдия монументите на Буда, част от световното културно наследство. – А пък ти, когато Бжежински оттам и ти отсам, ти какво? – Аз в Ланди Котъл. При пущуните. За тях гостът е свещен. – А те? – Гледаха ме присмехулно, мъж без брада и без оръжие. – Като талибаните ли са фанатици? – Напротив. Дружелюбни. Като излизахме призори да пикаем, учеха ме да не пикая в посока към Мека, нито срещу отсрещната будистка ступа. – А пък ти? – Аз нищо. Излязох на пазара на Ланди Котъл да купя нещо да се отсрамя, нали така си знаем ние. Придружи ме момченцето, щото не може аз, коскоджамити мъж да нося мрежа с покупки. Купих си стек пакистански Capstain, като нашите едновремешни „Арда“ кариочки с 8 цигари в кутийката. Хлапето ме заведе къде да купя месо. Козе ли беше, или шилешко, не разбрах. Месарят го наряза, седнал на земята, стиснал ножа между палеца и другия пръст на крака си и с две ръце нагоре-надолу по острието. При долно крайно положение месото опираше в черния от мръсотия нокът на палеца на крака му. После, привечер печеното беше много вкусно. Огризките не ги хвърлихме, оставихме ги. Вероятно за жените, които аз въобще не видях. На пазара бях питал момченцето какво му се иска. Светнаха му очите. Каза, че иска патрони. Купих му няколко кутии и то цъфна от възторг. На другия ден отидохме всички мъже да стреляме. На едно въже с щипки защипан брой на Pakistan Times, ама на 200 метра, и вятърът вее вестника и аз такава мишена не мога да уцеля, но по случайност уцелих от първия път и за да няма втори път и да се посрамя, седнах на земята, запалих една Capstain. Хлапето, много по-добър стрелец от мен, уцели три пъти от пет изстрела. И останалите мъже стреляха отлично като снайперисти, макар без оптически мерник. Имаха много по-добро зрение от мен, който съм кьорав и очилат. После те искаха да ми продадат стар „Уинчестър“ с великолепно резбован приклад. Обясних, че не мога да преминавам международни граници с пушка на рамо. Те се съгласиха – така е. Но е срамота невъоръжен мъж и ми подариха Flick-knife, нож със скрито острие, което изскача, като натиснеш копчето в дръжката. Ръчна изработка от стоманата на стари автомобилни ресори. На червената дръжка от рог на забравих какво животно не знам как вбили с пиринч 1965. Годината. Взех го. Още е вкъщи. Спомен. / в. Сега