Интервю на Антоанета Киселинчева с Георги Димитров, доктор по международни отношения, дългогодишен съветник по международни отношения при министъра на отбраната, бивш заместник-директор на НРС.
Както се очакваше, на срещата на върха на НАТО във Варшава се взе решение за разполагането на четирите батальона в Прибалтика и Полша. Каква е целта на предислоцирането на войскови части? Действително ли се търси стабилност, диалог и сигурност?
Първо, преди да коментирам това решение, бих искал да посоча, че в националната доктрина за сигурност на Русия, която е обновена през 2015 г., алиансът НАТО е посочен като основна заплаха за сигурността на страната. Това решение, което НАТО изложи в своето комюнике от 32 страници бе предварително известно в публичното пространство и не представлява някаква новост. Засилено предно присъствие на изток, както е формулирано, и другото – адаптирано предно присъствие в югоизточната част на НАТО. Това са двете решения обявени в това комюнике, които включват разполагането на военни формирования, позиционирани в близост до границите на Русия, най-вече от четирите големи сили в НАТО. Всъщност, главният въпрос е защо и от какво бяха предизвикани тези решения. Като че ли НАТО позабрави идеята, че преди всичко, освен военна организация, Алиансът е и политическа организация. Настъпи една умора от преговорите или по-скоро една неспособност да се преговаря с руските партньори. Защото в края на краищата Русия е трудна за преговори. И ако преговорният екип на НАТО не е могъл да договори добри споразумения, то той трябва да се подмени. Защото с Русия не може да се преговаря с ултимативен и декларативен тон. Това все пак е една суперсила и да не забравяме, че е велика сила и ще остане такава. Талейран, който е бащата на дипломацията, навремето формулира блестящата теза, че „на щика можеш да се опреш, но не можеш да седнеш”. Ето защо, тези формирования, които ще бъдат изнесени в близост до границите на Русия, т.нар. предно присъствие, няма да разрешат проблемите, нито ще уплашат Русия. Това не беше неочаквано за нея. Същевременно комюникето подчертава, че Русия е източник на нестабилност и заплаха за дългосрочната цел за единна Европа. Все ми се струва, че Брекзитът, за който нищо не се споменава в комюникето на НАТО, е една равностойна заплаха за единна Европа. Затова смятам, че системата за противоракетна отбрана на НАТО, която ще бъде приведена в начален стадий на готовност отново в близост до границите на Русия, както и т.нар. адаптирано предно присъствие в югоизточната част на НАТО, са способи доста изморени от употреба. Тази демонстрация и парадиране със сила са още от 60-те години на миналия век. Виждате, че се вадят едни концепции, които сами по себе си звучат доста остаряло.
НАТО предприе един доста твърд тон, може би най-твърдият от края на Студената война насам и обяви Русия за агресор. Същевременно в заключителното комюнике се казва, че на нея ще ѝ бъдат предложени „конструктивни отношения”. Всъщност НАТО наясно ли е какво да очаква от Русия?
Бих казал, че тук се прилага една остаряла матрица, един остарял подход, който не се вписва в XXI век. С Русия трябва да се преговаря и това не е само мое мнение. Това е мнение, което се изказва от много изтъкнати западноевропейци – дългогодишни участници в политиката с доказан стаж и опит. Това са политици от Германия, Италия, Франция, които се обявяват за изграждане на мостове с Русия. Те в никакъв случай не желаят противопоставяне, а най-малкото военно противопоставяне. Съвместни действия бяха начертани по отношение на мигрантската криза. Това са неминуеми заплахи за сигурността както в Близкия изток, така и в самата Европа, която е потърпевша. В борбата с „Ислямска държава” също се търси сътрудничество, защото стабилност в Ирак може да се постигне само с коопериране с Русия. И тази стабилност няма да бъде постигната само с обучение на войници и някакво самолетно разузнаване. Трябва да се водят целенасочени действия за борба срещу терористите. В това число влиза и сътрудничеството с Русия при морските операции в Средиземно море. Там също се търси сътрудничество с Русия като една морска сила, която присъства в Средиземноморието. Така че пътят, по който може да бъде решаван този въпрос не е пътят на противопоставянето с Русия, а сътрудничеството и преговорите. Все още търсим политици от ранга на Кисинджър, които с една гъвкава дипломация да постигат сътрудничество. Трудно се преговаря с Русия, но това не означава, че е невъзможно. Това е цел, която трябва да бъде зададена и решена.
На срещата на върха стана ясно, че не „Ислямска държава”, а Русия е истинският враг. Реалната заплаха от тероризма сякаш бе поставена на заден план, а централна тема бе една абстрактна заплаха, идваща от Русия. Как си обяснявате това изместване на фокуса от големите проблеми на сигурността?
Така наречената арка на несигурността, както е записана в комюникето – арка на несигурност и нестабилност по периферията на НАТО, за съжаление съществува и това е много добра констатация. Но ако в тази арка на несигурност виждаме само Русия би било крайно погрешно. Защото по-нататък в комюникето се казва, че заплахите от тероризъм от Близкия изток и Африка са реални. Там НАТО трябва да насочи своето внимание, а всъщност Русия е посочена като източник на нестабилност. Посочени са разбира се и мисията в Афганистан, всеобхватен пакет за помощ към Украйна. Според мен, акцентът в никакъв случай не би трябвало да бъде поставян само и единствено на Русия. Киберпространството влиза като нов оперативен домейн, НАТО за първи път издига това направление в своите действия. Ние се убедихме, че активисти на „Ислямска държава” са и образовани хора от Западна Европа, от Америка, както и от бившите съветски републики, които също попадат в този периметър на киберпространството. Но борбата срещу „Ислямска държава” е немислима без сътрудничество с Русия. Тази борба изисква общи действия и НАТО, виждайки заплахите, не би трябвало да поставя акцента единствено върху заплахата, която идвала от изток. Аз смятам, че по-скоро това беше едно успокоение за няколко съседни на Русия държави, че ще имат чуждестранно присъствие, чуждестранни бази, за да могат по този начин да провеждат по-успешна политика в собствените си страни.
Смятате ли, че присъствието на НАТО в тези държави е гарант, че ще могат да провеждат самостоятелна политика?
Това е един плюс за политиците на национално ниво, които ще посочат това като свое постижение пред избирателите и че са направили всичко възможно да запазят страните си. Но смятате ли действително, че присъствието на 1000 войници повече, независимо дали са британци или американци, в една страна ще гарантира защита от някаква агресия, ако тя се състои?! Пък и за подобно нещо нямаме сериозна индикация.
Има едно интересно споразумение, на което искам да се спра. То е между Полша и Турция и касае електронно приглушаващо оборудване. Разбира се, споразумението има секретно съдържание, но това са военни мерки, които са насочени към охраната на тази арка на несигурност. Те неминуемо ще обхванат не само периметъра към Русия, но и на юг към Иран, Сирия и т.н. Това показва, че експертите, които са писали този документ са се стремили да обхванат заплахите, които стоят пред НАТО. Смятам, че би било грешка, ако журналистите поставят акцент единствено върху Русия. Аз мисля, че това е по-скоро едно маркиране на един пореден неуспех на дипломатическите преговори с руската страна, отколкото някаква реална заплаха спрямо нея. Защото, все пак, съгласете се, че Русия е огромна мощна страна, която не може да бъде плашена по такъв начин. А и не трябва.
Много от лидерите на срещата на върха призоваха за смекчаване на тона спрямо Русия. Оланд говори за това, че тя трябва да бъде разглеждана като партньор, Щайнмайер разкритикува военните учения на НАТО в Полша. Редица други лидери също отстъпиха от „твърдия тон”. Очевидно лидерите в Европа не са единодушни по отношение на този курс, защо обаче надделява агресивният подход спрямо Москва? Откъде идва натискът?
За голямо съжаление, в сферата на политиката Европа остава подчинена на решенията на Белия дом. Но огромният проблем между съюзниците е за разпределението на военните разходи. Европейците свикнаха с тази практика да намаляват военните разходи, разчитайки основно на големия си съюзник. Именно в тази посока тези милитаристични решения биха дали възможност разходите да се насочат към западноевропейските данъкоплатци. Още повече, това решение да се отделят 2% от БВП за военни разходи е поставено твърдо на масата. За една малка и бедна България това важи с пълна сила. Но според мен, този засилен милитаристичен дух, в който са изброени всички хибридни и кибер заплахи, цели едно обновяване на въоръженията в Западна Европа и отделяне на повече финанси за въоръжаване.
А това само по себе си не цели ли Русия да бъде накарана в отговор да се хвърли във превъоръжаване?
Смятам, че това въоръжаване е приключило на доста по-ранен етап. Русия вече има много сериозно въоръжение, за което се знае. За мен ключът към въпроса е преди всичко дипломатическите разговори, дипломатически преговори и дипломатически решения – нещо, което като че ли алиансът НАТО е склонен да забрави. Както по-рано подчертах, НАТО е не само военна, но и политическа организация и в тази връзка мисля, че с война руснаците трудно могат да бъдат плашени. Трябва да се подхожда с преговори, колкото и трудни да са те.
Другият ход от състоялата се среща във Варшава е създаването на черноморска флотилия. Как си обяснявате дисхармонията в мненията на президента и мининстър-председателя. Истинска ли е съпротивата на Бойко Борисов, който предложи Черно море да стане демилитаризирана зона?
Това е интересна идея на министър-председателя. По отношение на изказванията на президента – аз съм учуден. Все се питам, дали това е мандатът, с който той отиде на тази среща на върха на НАТО. В този доклад има и доста фалшиви оценки, направени от човек, който не е специалист. Познавайки високия професионализъм на българските дипломати в Министерството на външните работи, мога да заявя, без да съм запознат, че те са подготвили отлични документи за тази среща. За мен е мистерия този разнобой в оценките на президента и министър-председателя.
Известно е, че в миналото Черно море е било едно езеро, което вследствие на климатични промени и земетресения се превръща в море. Но така или иначе, това е едно затворено море, където повече от 21 дни военни кораби на чужди страни не могат да пребивават. Тези флотилии ми се струва, че са в сферата на нереалното, защото дори от стратегическа гледна точка не е Черно море мястото, където ще се случват някакви морски сражения и т.н.
Другият акцент, който НАТО отбеляза в своето комюнике е морската операция в Средиземно море. Това е операцията „Морски пазител”, която е насочена срещу трафик, тероризъм и т.н. Това е много добро решение, защото ще пази както Гърция, така и Италия, които са потърпевши от трафика на мигранти. В този регион е възможна и появата на пиратство, което да притесни търговският флот. Затова тази операция е реална и осъществима, докато идеята за флотилия в Черно море ми се вижда пресилена.
Източник: http://a-specto.bg/