Санкт Петербург е красив през всички сезони, но в средата на месец декември прилича на замръзнал ангел. Заради приказните снежинки, които са като малки реещи се балерини, в студен романтичен спектакъл.

За първи път усещам истинската руска зима, въпреки многото катове дрехи по себе си. Излизам да скитам по улиците на града, не ми се пие чай на топло. Искам да разбера как се живее в Санкт Петербург, когато еднометров лед е сковал река Нева и хората са с дебели кожени палта и шапки. И в София имаме студове, но вятърът в Северната Венеция е типичен за сезона, брутален и суров.

Свалям си ръкавиците и пръстите на ръцете ми измръзват, докато си извадя пари, за да си купя малко лакомство от едно павилионче. Не се предавам, бродя по улиците стоически и мъглата е точно такава, както я е нарисувал Исак Левитан в картините си.

Суровостта на времето се отразява на всичко наоколо – на сградите, на лицата и телата на хората, на отношенията им. Минорното си самочувствие тук лекуват като пият здраво водка, без разлика на пола, от сутринта. Навик, който приемам като вид наложително лекарство. Което обаче превръща пиещите, вместо в творци на живота си, в роби на собственото си северно настроение.

Гледам река Нева откъм входа на „Ермиража“, замръзнала и празна, без живот. Пресичам на непозволено място улица „Дворцовая набережная“ и се озовавам точно до водата. Но има само лед, дори отсрещният бряг трудно се вижда от пелената от студ и сумрак, а е 10 часа сутринта.

Денят през зимата в Санкт Петербург е къс и е светло само няколко часа, за разлика от лятото, когато нощите са като ранни утрини и отражението на луната се къпе в Нева.

В речната далечина съзирам очертанията на нещо, приличащо на кораб. Оказва се ледоразбивач, който подготвя път, за да мине друг кораб. Не бях виждала на живо такова мощно съоръжение, което има отпред подобие на зъб, за да разбива ледената покривка по реката.

Силно се впечатлих как хората се борят със суровата природа, за да могат да работят, да търгуват, просто да живеят.

Метрото в Санкт Петербург е най-дълбокото в света. Минава под река Нева и при станция „Адмиралтейская“ е на 120 метра под земята. Метрото е спасението ми, за бърз превоз из града и за да се стопля. Вътре е приятно, дори се разопаковам. Питерци са забързани, всеки си е хванал посоката и животът не спира, заради някакви си минусови температури навън.

Слизам на спирка „Площад Александър Невски“ и отивам до манастира „Александро-Невска лавра“. Създаден е преди три века и кръстен от Петър Велики с името на великия княз на Владимировско-Суздалското княжество (1157 — 1389) – Александър Невски.

Той е смятан за идеалния княз-воин, защитник на Русия. Умира през 1263 г. и е погребан в град Владимир. Канонизиран е през 1547 г. от Руската православна църква. Останките му се помещават в манастира, по заповед на император Петър I. Празникът му се чества на 23 ноември.

Любопитни легенди разказват, че в различни етапи от живота си Александър Невски е бил едновременно православен, католик и мюсюлманин.

Императрица Екатерина Велика създава военен орден на негово име.

Гробниците на Феодор Достоевски, Модест Мусоргски, Пьотър Илич Чайковски, Иван Шишкин и други велики руски творци, се намират в пределите на манастира „Александро-Невска лавра“.

Шляейки се из улиците на града, попадам съвсем случайно на православния комплекс „Феодоровския събор“, който се оказва едно православно бижу с много интересна история. С типичната си руска църковна архитектура, съборът се състои от няколко храма, с извисяващи се в небето пет златни кубета.

Има и часовникова кула. Заобиколен е с кирпичена червена стена, подобна на тази, около Кремъл. „Феодоровският събор“ е изграден под егидата на брата на император Николай II, княз Михаил Романов, в чест на 300-годишнината от величието на династията Романови.

Неофициално се води тяхна родова света обител. Освещаването на храмовия комплекс става на 15 януари 1914 г., в присъствието император Николай II. Храмът е бил действащ до 1934 г., когато кубетата са били премахнати, а в двора на събора се е помещавал завод за мляко.

След 1990 г. се променя коренно отношението към светото място и то постепенно се реставрира и придобива днешния си тържествен външен вид. Тук се намира Феодоровската икона на Майката Божия, на която е кръстена църквата. С нейно свято копие императорското семейство не са е разделяло, до разстрела им в Екатерининбург през 1918 г.

Легендата гласи, че тази икона е наречена Фьодоровска по името на свети Теодор Стратилат, който на руски език е Фьодор. Иконата е чудотворна, оригиналът й се съхранява в Богоявленския събор в град Кострома, на около 330 километра от град Москва. Тази, която е във „Фьодоровския събор“ в Санкт Петербург е копие.

Нещо много интересно има около тази икона – всички чужди принцеси от 18 век насам, които са влизали в брак с руски князе и императори и са приемали православната вяра, са взимали като бащино име, името Фьодорова, в чест на Фьодоровската икона. Например, съпругата на император Николай II, внучката на кралица Виктория, се кръщава Александра Фьодорова.

Легендите за Романови са много интересни и достъпни за научаване. Померанската принцеса София Фредерика, станала повелителка на руските земи и самодържавка, е силно почитана.

Епохата и на императрица Екатерина II Велика се свързва с творчески Ренесанс в много области. Самата тя е неизменна част от романтичната природа на времето си. Знае се, че имала бърза литературна мисъл и пишела стихове. Дори кани маестро Джузепе Сарги и маестро Доменико Чимароза, които пишат музика по тях. Джузепе Верди пише известната опера „Силата на съдбата“ по специална поръчка на петербургския Большой театър – сега театър „Товствоногов“.

Екатерина Велика, като умна чуждоземка, видяла силните и слаби места на новата си родина, особено на град Санкт Петербург по онова време, решава да го превърне в място, в което, освен ще живее и управлява, и във впечатлителен център на руския светски и културен живот.

Тя праща свои емисари да доведат именити творци в областта на литературата, живописта, скулптурата, архитектурата, театъра, балета, кулинари, певци и артисти от цяла Европа в Русия и им създава чудесни условия за работа и живот.

Светът около нея става величествен, оригинален, изпълнен с шедьоври. Всичко е уникално, красиво и безспорно неповторимо.

На Дворцовия площад съм. Това е центъра на живота в Санкт Петербург. Огромен е, с площ около 5 акра. Почувствах се малка като прашинка, стъпила на него. Свързва красивия бароков комплекс на Зимния дворец със строгия вид на зданието на Генералния щаб.

Негов архитект е италианецът Карло Роси, който идва като юноша в Русия заедно с баща си, също архитект. Учи в Санкт Петербург и пленен от размаха на руския начин на живот, остава да работи по проекти, поръчани от императорското семейство.

Внушителна, в сърцето на Дворцовия площад, през 1834 г. е издигната Александровската колона, висока 47.5 метра и тежаща 600 тона, изработена от червен и розов гранит. Тя е създадена в памет на загиналите геройски руски войни във войната с Наполеон Бонапард през 1812 г. и в чест на император Алексaндър I. Направена е по проект на Огюст Монферан.

Александър Пушкин пише за нея:

„Я памятник себе воздвиг нерукотворный,

К нему не зарастёт народная тропа,
Вознёсся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.“

И остава в историята като поета-бог.

На върха на колоната се намира скулптурата на Борис Орловски, която изобразява ангел, с лика на император Александър I. Алегорично, ангелът държи победоносно 6-метров кръст, изтръгнат от ръцете на сразения змей-натрапник по руските земи – т.е. Наполеон Бонапард.

Триумфалната колесница, намираща се върху Арката на зданието на Генералния щаб привлича веднага вниманието ми. Представлява композиция от впряг с шест коня и фигури на войни, като над тях, в средата, се издига богинята на победата – Нике (Ника или Ники), която е с ангелски криле и носи жезъла на величието в лявата си ръка, а в дясната – лавров венец.

Самата Триумфална арка е висока 28 метра и широка 17 метра. Когато минеш под нея, се чувстваш уверен победител и сигурно точно такъв е бил замисълът на архитекта.

Зимният дворец, с площ 9 хектара и 1500 помещения, е дом на най-големия музей в Русия – Държавният Ермитаж. На 7-ми декември 2016 г. се навършиха 252 години от създаването му. Зимният дворец във вида, който го видях, е строен по проект на Растрели от 1752 до 1762 г. Синът на Ристрели, роден в Русия, също твори за императорското руско семейство.

Зимният дворец е създаден като официална зимна резиденция на руското имперско семейство и е такъв до Октомврийската революция през 1917 г. Монументалният ансамбъл от постройки, които днес представляват колосалния музей „Ермитаж“, показва историята, културата и живота на руските владетели.

Тук са оригиналните покои на Петър Велики, тронната му зала, имперската му златна каляска. В „Ермитажа“ се намират около 3 милиона произведения на изкуството от целия свят, сред които картини на големите майстори Пол Гоген, Рембранд, Леонардо Да Винчи, Клод Моне, Анри Матис, Ван Гог, Ван Дайк, Ян Вермер, Рафаело, Тициан, Пабло Пикасо, скулптури на Роден и други.

Музеят е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследствo. Изчислено е от експерти по музейно дело, че са нужни 8 години, за да се разгледат всички експонати в „Ермитажа“.

В държавният музея „Ермитаж“ влизат сградите на Зимният дворец, Малък Ермитаж, Стар Ермитаж, Нов Ермитаж, Ермитажен Театър, Меншиковския дворец, Източното крило и Имперската фабрика за порцелан.

Фабриката за порцелан е основана от императрица Елисавета, дъщеря на Петър Велики, за да задоволява дворцовите нужди от посуда. През годините питербургският порцелан се е доказал с високото си качество и прецизна изработка.

Характерният днес бяло-син контур, рисуван по изделията от порцелан, е измислен от художничката Ана Яцкевич през 1944 г. Тя черпи вдъхновение от трудностите на живота си. Синьо-белите хартиени ленти, с които залепвали прозорците в Ленинград по време на немската блокада през Втората световна война, и дават мотив творчески да свърже рисуването с ужасите от войната.

Орнаментите се наричат „кобалтова мрежа“ и до днес се нанасят от майсторите на ръка. Една чаша за кафе с подложна чинийка струва около 15 евро.

Интересна история с вкус на хазарт поставя началото на експозицията от картини, от които води началото си „Ермитажа“ през 1764 г. Екатерина Велика, която обожавала да играе на карти, веднъж спечелила голяма сума пари от берлинския търговец Йохан Ернст Гоцковски.

Той нямал налични да й ги плати веднага, каквато уговорка имали и й предложил в замяна колекцията си от картини. Така изтънченият му нюх довел в Русия над двеста фамозни платна, сред които тези на Рубенс, Рембранд, Ван Дайк и други.

Завидна е ролята на императрица Екатерина Велика за събирането и излагането на голямата си колекция от картини и скулптори на известни европейски майстори. Това нейно увлечение се продължава от всичките й наследници Романови, които допълват колекциите и шедьоврите стават толкова много, че се налага основаването на музей. Така през 1852 г. Императорският Ермитаж открива врати за публиката.

В Съкровишницата на „Ермитажа“ има две много ценни колекции – Златна и Диамантена. За да ги разгледам, се записах за специална обиколка, под ръководството на младата, красива и веща научна сътрудничка от музея – Дария.

Тя пламенно ми разказа за експонатите, за тяхното намиране, състояние и реставрация. Не се разрешават любителски снимки, за да илюстрирам какви златни и диамантени уникати – във вид на оръжия, предмети, бижута и играчки, са изложени. Те са с историческа давност от 8 век преди Христа до 20 век след Христа и са с произход от Русия, земите около Черно море, Ориента, Близкия Изток, Европа и другаде.

Дария ми каза, че моето посещение в „Ермитажа“ през зимата е много добра идея, защото тогава потока от туристи, които искат да се отбележат във „Фейсбук“ и да се снимат пред картините на Рембранд или около Йорданското стълбище, не е така колосален, както през другите сезони.

Лудницата и сега не беше малка, но предварителната покупка на електронен билет за вход за „Ермитажа“ ми спести доста чакане и блъсканица в студа. Препоръчвам тази услуга на всеки, който иска да го види, става лесно, достъпно е и спестява време и нерви.

Обожавам Санкт Петербург, заради възможността студа навън да те накара с удоволствие да се впуснеш в културни събития на закрито. Отивам на музикален моноспектакъл в „Бродячая собака“, емблематично артистично кабаре на ул. „Италианския“ 4, в сърцето на града.

Началото на историята на „Бродячая собака“ започва в новогодишната нощ на 1912 г., когато местните бохеми си устройват грандиозно музикално шоу. В уютното и малко кабаре могат да се съберат едва 40-тина зрители, но тук още бродят неспокойните духове на Анна Ахматова, Велимир Хлебников, Владимир Маяковски и други колоритни руски културтрегери от 20 век.

Легендата разказва, че интересното име на кабарето, „Бродячая собака“ („Скитащото куче“) се появява случайно, когато писателят – граф Алексей Толстой, и режисьорът Николай Евреинов след един запой, сравняват живота си, с този на бродещите из улиците на Санкт Петербург улични кучета. Творците в града имат нужда от сцена, за да изявяват талантите си. Намират я в това мазе и го превръщат в емблематично арт място за неспокойните си нощни пориви.

Княз Александър Вертински е изпълнител на руски шансони и е бил чест гост на кабарето. Родоначалник е на руската авангардна песен. До Октомврийската революция твори в Москва и Санкт Петербург. След това, в продължение на много години, обикаля световните кабаретни сцени от Париж до Шанхай. Песните му са легенди, какъвто е и самият той. Става приятел с великия Чарли Чаплин, а с Феодор Шаляпин делят славата на скиталческата си музикална съдба.

Гонен от непреодолима носталгия и въпреки страха от репресии, през 1943 г. се завръща в СССР. До края на живота си през 1957 г. живее и работи под силен цензурен натиск. Но въпреки това, пее за своята любима руска публика.

Седя в „Бродячая собака“, на най-доброто място и всички мои сетива са погълнати от музиката на великия бард Александър Вертински. Негов добър интерпретатор е актьорът Сергей Федотов. Артистичното му проявление „Жълтото танго“ е поглед върху интересния и наситен с талант, превратности, пътешествия, любов и носталгия живот на Вертински.

Автентичните руските шансони са по стихове на Марина Цветаева, Анна Ахматова, Сергей Есенин, Александър Блок и разбира се авторски на Александър Вертински. Най-популярните са „Лилавият негър“, „Танго Магнолия“, „Малкото креолче“, „Пиратът Джими“.

Легендарните бардове Булат Окуджава и Владимир Висоцки са продължители на музикалния му индивидуализъм на сцената.

Песните на Александър Вертински живеят своя собствен живот днес и дълго след смъртта му напомнят за необикновения свят на артиста, който не може да живее без магията на сцената, аплодисментите и любовта на почитателите си.

Сергей, моят скъп руски приятел, седнал пред камината с чаша топъл чай в ръка, ми разказа още интересни истории за града си. Впечатли ме тази за „Финландский вокзал“ („Финландската гара“), намиращ се на площад „Ленин“.

Обещах си, другият път, когато съм пак в Северната Венеция, обезателно да посетя възпоменателната колона, отбелязваща началото на т.н. „Път на живота“, поставена именно там. Наречен е така, заради спасителната си мисия за града. Оттам е минавал единственият възможен и особено опасен път през заледеното Ладожко езеро.

По него са прекосявали камиони с продоволствия за бедстващите хора, когато градът е бил 872 дни под немска блокада по време на Втората световна война. През февруари 1943 г. именно на Финландската гара пристига и първият влак с храни и нужни стоки от Финландия, който носи спасение за ленинградчани.

Днес разстоянието Санкт Петербург – Хелзинки с влак е около 3,5 часа и ми се иска да го пропътувам. За да изпитам поне частица от това, което някога се е случило и е струвало сериозни усилия, за да могат хората да оцелеят.

Наричам Санкт Петербург градът-енциклопедия. Тук мога да се запозная с колоритни истории за местни и световни събития, за факти от живота на велики хора от различни епохи, за самия живот. За храната, приятелството, вярата, масонството, културата и изкуството, злините, войната и мира. Има много енергия, блясък, красота, но и болка.

Непознати неща за осъзнаване, вникване и разглеждане, които интерпретирани през забързаното ни ежедневие и ускорения ход на индивидуалното ни време, стават коренно различни, от това, което са били някога преди.

Харесва ми възможността да усещам световния ред на развитие на човечеството, събран в тази земя. Създадена от пресушени блата, от търсещи ново начало хора, водени от неспирния стремеж за борба с природата и сложността на северните характери.

Санкт Петербург, пак ще дойда, да измоля част от твоето знание да стане мое. До скоро!

P.S. Купих си хайвер и водка с етикет „Путин“, но на някое летище куфарът ми е бил тарашен. За съжаление, недобронамерени лица мe оставиха само с хайвера…

Снимки: личен архив на автора