„Сражението на 15 (27) юни струваше скъпо на поверения ми отряд: 748 души убити и ранени излязоха от строя, от тях за сметка на първия ешелон, т.е. на Волинския и Минския пехотен полк, гвардейския отряд, планинската батарея и пластунските сотни се падат 636 души. Следователно, почти всеки седми човек е излязъл от строя. Въпреки доста упоритата съпротива на турците и техния точен и убийствен огън, нашите храбри войници самоотвержено се хвърлиха в щикова атака, отблъснаха турците от височините и ги завладяха. Те не обърнаха внимание на безизходното си положение в първите часове на преминаването, когато бяха посрещнати от десеторно превъзхождащия ги противник и виждаха, че да се разчита скоро на помощ е невъзможно. Нямаше къде и да се скрият и да отдъхнат. От всеки храст излитаха куршуми. . .“
Генерал М. И. Драгомиров
Историята на преминаването на Дунав в общи линии има две страни – стратегическа и тактическа. Първата е изпълнена блестящо. Руската армия понaсq сравнително малко загуби, благодарение на строгото пазване на тайната на преминаването и умелите стратегически манeври. Турците бяха напълно измамени. Преминаването при Браила и Галац, предварителното подготвяне на мостовите съоръжения близо до Слатина, бомбардирането на Никопол и Русе, присъствието на главнокомандващия в Турно Мъгуреле – всичко това обърква не само турците, но и чуждите кореспонденти , които следят развитието на събитията. Само неколцина от тях случайно се оказват на мястото на преминаването. Всички останали отиват в в Турно Мъгуреле. Самият Керим паша бил толкова убеден, че русите ще преминат реката при Никопол, че по разказ на българи по време на оглеждане на Свищовската позиция на изказаното от някого предположение за възможността русите да преминат при Свищов той с насмешка посочил силната позиция и отговорил: „По-скоро косми ще поникнат на дланите ми, отколкото те да преминат на това място”. Не е известно дали на Керим са му поникнали косми на дланите, но русите преминават.
И така честта за стратегическата победа изцяло принадлежи на генералния щаб.
Изпълнението на втората, чисто тактическа задача, се пада на известния професор в академията и началник на 14-а пехотна дивизия генерал Михаил Иванович Драгомиров. . .
„Началниците от всички степени да не забравят да назначат свои заместници, в случай че загинат. Да бъдат предупредени всички, че в случай на сражение подкрепление ще има, но никога смяна…Боен зов за отстъпление няма да се дава, ако се чуе такъв, той е на противника за заблуждение.”
Из заповедта на ген. Драгомиров от 4 юни 1877 г.
Преди тръгването на дивизията от Бея, където временно е разположена, ген. Драгомиров издава заповед, която се отличава с оригиналния си характер. Тя прави силно впечатление дори на частите, които не са му бяха подчинени. . . Същността на заповедта се състои преди всичко в наставленията за офицерите и войниците, как да се държат по време на сражението…
Заповедта забранява да се стреля, докато не се премине десния бряг. Тази точка така точно е изпълнена, че дори нещастните войници, струпани в една от понтонните лодки и попаднали под страшен обстрел, за който може да се каже, че в упор са ги разстрелвали от стръмния бряг, макар че имат възможност да прогонят със стрелба неприятелите от брега, не дават нито един изстрел. В лодката са убити около 50 души. Един млад войник не издържал и вдигнал пушката, но отзад някой го бутнал по гърба и казал: „Нали знаеш, че не е заповядано, защо стреляш?” войникът оставил пушката.
В заповедта се казва, че по време на преминаването трябва да се пази пълна тишина. Това се съблюдава в най-висша степен. Войниците почти не мърдата дори тогава, когато гранатите избухват във водата до самите понтонни лодки.
В заповедта се казва, че не трябва да има отстъпление. Преди боя генералът още веднъж напомня, че има само един път – или в Дунав, или отвъд Дунав. . .
– Е, какво, трудно ли беше да се превземе позицията? – попитах ранен войник от Минския полк.
– Да, трудно! Пък беше и казано да няма отстъпление, та по неволя ще я вземе – отговори той, замисляйки се, като че ли в главата му изведнъж се беше появил въпросът: „А нима можеше да не се вземе, след като беше заповядано да не отстъпва?”
Източник: М. Федоров, Русские ведомости, бр. 167, 5 (17) VII
В навечерието на Руско-турската война 1877-78 г. Османската империя разполага на река Дунав със сравнително силна флотилия – 2 големи броненосеца, 2 монитора, 9 канонерки, 9 артилерийски парахода, 5 военни транспорта, 16 военизирани лодки, 387 военизирани барки.
Командващият турската Дунавска флотилия контраадмирал Хюсеин, знаейки, че подготовката на турските моряци не е на висота, в навечерието на войната наема 370 английски матроси и офицери и ги назначава предимно в Дунавския флот.
Отчитайки обстановката, руското командване взема мерки, за да осигури необходимия флот, който да създаде нужните условия за форсиране на реката. Създава се руски речен флот. За целта в състава на Руската действаща армия са командировани 720 моряци от Балтийския и Черноморски флот, които пристигат в Кишинев още през ноември 1876 г. и са разпределени в три отделни военни формирования – Гвардейски екипаж в състав от 33-ма моряци с командир капитан-лейтенант Тудер, Черноморски флотски отряд – 177 моряци с командир капитан лейтенант Беклешев и минна част от 231 моряци, запознати с морското минно дело, с командир капитан І-ви ранг Рогул и помощник военно-минен инженер Штакелберг. Трите отряда са подчинени на началника на инженерния отдел на Действащата армия генерал-майор Александър Деп.
Единственото най-голямо, и както ще проличи от по-сетните събития, решително предимство на руския флот е отличното познаване на минното дело и изграждането на ефективни минни заграждения, които нанасят щети и в решителния момент парализират турския речен флот.
Грандиозното преминаване на 8-ми корпус под командването на великия княз Николай Николаевич през Дунав (близо до Зимница). Картина от неизвестен художник, Източник – The Graphic, 1877
На 26 юни в 21 часа започва спускането на понтоните при Зимница. Четири батальона понтонери начело с ген. Рихтер извършват подготовката. Пехотата, облечена в сиви униформи, се подрежда в боен ред зад върбите. Около полунощ частите на 14 дивизия, разделени на шест ешелона, се насочват към мястото на форсирането. Към брега се предвижват 18 000 души, 360 коня и 18 планински оръдия.
Преминаване на руските войски през Дунава 1877г -художник Ковалевски
В два часа се отправя първият понтон на който са части на 53 Волински полк. Преминаването е сполучливо – те са открити на няколкостотин крачки от брега. Посрещат ги изстрелите на часовите, някои от които изтичват нагоре, за да предупредят конния патрул, който се понася към Свищов, където е турският табор.
Незабавно 3 стрелкова рота под командването на щабс-капитан Фок заема с атака на нож устието на малкия залив Текир дере. Това е и първата, макар и малка победа, извоювана от русите на територията на България. Скоро след усилване на пушечния огън започва стрелба и командваната от англичанин турската батарея, заела позиции на височините до Свищов. Въпреки стрелбата, руските части продължават дебаркирането. Два понтона са улучени и потъват, един от саловете с две планински оръдия също.
Преминаване от Зимница към Свищов. Понтон, ударен от артилерийски снаряд. Картина от неизвестен художник
Източник -The Graphic, 1877
Поставяне на мини на р. Дунав, худ. А.П. Боголюбов
Стръмният бряг създава огромни трудности. Постоянно прииждащите войски са насочвани в долината на Текир дере. От тук се отправяли към левия и десния фланг, за да подсилят стрелковата рота на Фок и да образуват основа на боен ред с фронт към Свищов и Русе. Едновременно с това цялото ляво крило, съставено от гвардейски стрелци и поделения на Волинския и Минския полк, започва атака на височините. След няколко часа тежки боеве турците отстъпват и освобождават позициите си, които заграждат устието на Текир дере от изток. Така към 6 часа сутринта вражеските части са отблъснати на значително разстояние от брега и дебаркирането продължава сравнително безопасно. Напредването на първите ешелони на Текир дере продължава отдясно и отляво, тъй като противникът обстрелва долината на реката от съседните височини и не позволява директното изкачване на брега. Скоро на височината срещу руския център са разположени две турски оръдия, система Круп, които откриват убийствен огън. Опитите на турските табори да разделят на две руските войски са отблъснати с взаимни усилия. Тук се проявяват и качествата на руските офицери да вземат самостоятелни решения и да подпомагат взаимно застрашени участъци, които не са от дадена част.
В 8 часа ген. Драгомиров нарежда да се спре настъплението по цялата линия и заповядва на ген. Йолшин да направи и невъзможното, но да задържи хребета на височината. Турците прекратяват атаките си срещу центъра и техните батареи насочват огъня си към кораба „Анета“, който пренася нови войски на десния бряг.
Считайки дебаркирането за сигурно от изток, ген. Драгомиров решава, че е време да пристъпи към основната задача – заемането на веригата от височини, които се издигат над Свищов.
В 10 часа Драгомиров и Скобелев заедно преминават реката. В 11 часа започва атаката на височините – първа бригада на дивизията: 53 Волински и 54 Мински полк, стремително настъпва на изток към село Вардим. Втора бригада – 55 Подолски и 56 Житомирски полк, настъпва към Свищов, а четвърта стрелкова бригада се насочва на юг.
Малко след 15 часа на 28 юни, подолци и житомирци навлизат в Свищов – първият освободен град в България. Вечерта на същия ден освен 14 дивизия, всички части на VIII корпус вече са на десния бряг на Дунава.
Ген. Драгомиров изпраща рапорт до Главнокомандващия за успешното дебаркиране : “Характерна черта за боя на 27 юни бе фактът, че първите части които започнаха сраженията, не образуваха цели батальони, нито роти, нито взводове; дебаркирайки, те образуваха импровизирани команди. Нашите храбри войници, водени от началници, които често не бяха техните, издържаха геройска битка без и най-малката надежда да бъдат подкрепени….Те взаимно си оказваха помощ“.
Щиков бой на Свищовските височини. Художник Николай Дмитриев-Оренбургски
Успехът на първите форсиращи войски бил пълен, бил блестящ, а понесените загуби – едва 800 души.
Свидетели на всички тези събития са и чужденци, взели участие във форсирането: пруският съветник в главната квартира майор Лигниц, австрийският полковник Ленейзея, кап. Бола, както и румънците ген. Зефкар и полк. Герсел.
Влизането на победителите в Свищов е много тържествено. Първи влиза в града ген. Петрушевски: “…радостни, българите падаха на колене, а жените целуваха ръцете на избавителите“.
“Що се отнася до българите, пише в белгийската преса, те посрещнаха русите като братя-освободители, на които поднасяха хляб и сол“. Виенският Presse съобщава: „Радостта на населението да се опише е невъзможно…така е щастливо, така е весело, като че ли е настъпил светъл празник….с възторг всички говорят: дойде часът на нашето освобождение, а камбаните бият, бият“.
Руски войници и офицери, които първи стъпват на българска земя. Всеки от тях е награден. Картина от неизвестен художник. Източник – The London Illustrated News, 1877
Форсирането на река Дунав от руската армия през 1877 г. е окачествено от военната наука като класическа операция и голямо новаторско постижение на руското военно изкуство. Съвременният европейски печат отбелязва, че преминаването на Дунава е извършено неочаквано, бързо, с изумителна енергия и с поразително изкуство.
Атака на турски параход от миноносната лодка „Шутка“ 16 (ст.ст.) юни 1877г. – Художник А. П. Боголюбов
На тази картина виждаме облаци дим, фонтани с вода, изстреляни от многобройни експлозии, дим от изстрели по брега. В центъра е турският параход „Ерекли”, вляво от който е малък руски катер-миненосец „Шутка”. По време на руско-турската война от 1877-1878 г. такива лодки са атакували корабите на вражеския флот през нощта, но „Шутка“ под командването на лейтенант Николай Скридлов извършва успешна атака срещу врага през деня. В спомените си „Записки на моряка-художник“ Боголюбов пише: „По време на атаката по целия хълм бяха разположени турски стрелци и е удивително как тази крехка минна лодка не беше потопена, а само обезобразена от вражеските куршуми, които раниха всички смелчаци“. Сред ранените са били командирът на катера Н.И. Скридлов и художникът В.В. Верешчагин.
Докато дипломатите били зашеметени от блестящата руска операция на Дунава, българското население устройвало небивало посрещане на освободителите – по пътищата от Свищов до Търново, където се движели руските войски и българското опълчение, “цялото население се изсипваше по пътя насреща ни“, пишат очевидци.
Източници:
ФОРСИРАНЕТО НА ДУНАВ 27.06.1877 г. – БЛЕСТЯЩА ВОЕННА ОПЕРАЦИЯ НАРУСКАТА АРМИЯ
http://gorenka.org/index.php/bogolyubov-a-p
http://warspot.ru/5741-byt-za-dunaem-ili-v-dunae
https://plevenzapleven.bg/blog/2019/
http://vm1.culture.ru/khudozhestvennyy_muzey_radishcheva/catalog/small/0000700094/