След преминаване на р. Дунав и насочване на руската армия и българското опълчение от Свищов към Габрово, ентусиазирани български младежи се записват доброволци и постъпват в редиците на българското опълчение. От с. Крън вземат участие Недьо Ив. Гюдюлев, Димитър Тончев и Рачо Петков Давдов.
НЕДЬО ИВАНОВ ГЮДЮЛЕВ е роден в с. Крън на 15.02.1853г. През 1886г завършва педадогически курсове в гр. Стара Загора. Заедно с руските войски участва в боевете срещу турците при Зелено дърво, Шейново, Куче дере и др. С проявената смелост той спечелва симпатиите на руското командване. До края на войната той е помощник на руски офицер. Добре усвоява и говори руски език. При завършване на войната руският офицер му предлага да го отведе в Русия. Но родолюбивият младеж не иска да напусне освободената си Родина. След Освобождението Недьо Гюдюлев става учител, като развива широка обществена дейност.. В родното си село Крън той основава “Икономическо просветно дружество. Заради тази му дейност той е уволнен и преместен в Ямболска околия където учителства 7 години.
Като учител той пише и печата стихове и статии. При посрещане на голямата камбана, изпратена от руския народ за Шипченския Храм-паметник на 4. 08. 1902 година, Недьо Гюдюлев организира Крънското население за посрещане на камбаната на шосето Крън – Шипка.
Той произнася реч, която е свидетелство за голямата народна радост от свободата:
“Какво съвпадение! Преди 24 години, тъкмо тези дни, в началото на м. Август, също с такава публика бе отрупано нашето шосе. И тази публика, както мнозина знаете, не бе дошла да посреща ни камбана, ни големец, а просто бързешком се движеше като паплач към Балкана, бързаше с бяг да спаси себе си, кожата си от куршума, от ятагана, от зверствата, които в него време бяха проявени във висша степен в Ст. Загора и други места, където бе стъпил кракът на побеснялата сган. Но докато се чудехме къде отиват тези хора, как са се решили да оставят къщите си, имота си и пр., до нашия слух дойде гласът: ” Братушки, бежайте, турки идут!” След тези думи, ето че ние последвахме примера на тълпата: оставихме къщи, оставихме имот, оставихме всичко, което с години, с мъка и труд се е събирало и бързахме да поемем гората, да минем Балкана, да спасим себе си от явната, последвана със страшни мъки гибел. Минахме Балкана. Какво би станало, ако войската на нашата освободителка, синовете на братския нам руски народ би напуснала отбраната на Шипченския проход, ако тя би отстъпила назад, до Дунава, например? – Ужас би последвало: цяла България щеше да пламне, саби щяха да зазвънтят, пушки да загърмят, поля и гори щяха да се напоят с нашата кръв, с кръвта на нашите жени и деца. Но, благодарение на нашите братя руси, на нашите опълченци, те изложиха гърдите си против османския куршум и щик, против меча, направиха преграда от трупове, запазиха прохода, запазиха и нас. Цели 5 месеца продължава отбраната на този проход. И забележете, през м. Декември, в най-студеното време, когато от студ и камък и дърво се пукаше, на Балкана руският войник с пушка в ръка, пак стоеше на поста си и наблюдаваше движението на неприятеля и в случай на настъпление от негова страна, отбрана се почваше. Ех, колко жертви е взел този проход. Хиляди руски синове останаха обезобразени, без очи, без уши, без крака и ръце да оплакват целия си живот, хиляди руски синове оставиха там костите си и оставиха бащи, майки и деца, потопени в печал. За какво бяха толкова жертви? – За нашата свобода, за честта на славянското оръжие, за вяра и отечество, ето за какво бяха жертвите. Какво сме направили ние за падналите за нашата свобода герои? Нищо. А руското общество? – Много. Наскоро след войната се отвори подписка и събра такава огромна сума, с която в памет на погиналите борци се издигна в подножието на Балкана, над с. Шипка, известният на всички ви великолепен храм. Русия изпраща тази величествена камбана, на която ехото да се носи по цяло Българско, да пее: “Българийо, пази свободата си, защото тя е изкупена с кръвта на хиляди руски синове. Да живее Русия! Да живее България!”
Недьо Гюдюлев е признат за почетен гражданин на гр. Ст. Загора на 1 август 1947г., за участието му като опълченец в 10-а опълченска дружина в Освободителната война 1877-1878г. И в боя за освобождението на Стара Загора.
Дългогодишният живот на Гюдюлев е низ от дейности и дела, в името на Родината, за доброто на народа, за неговото щастливо бъдеще.
Дядо Недьо Иванов Гюдюлев умира на 5. 12. 1948г. На 92 години.
Грижи на старозагорчани за ранените през време на Старозагорския бой
ДИМИТЪР ТОНЧЕВ ГУДЖЕВ, роден през 1853г. в с. Шипка.Като младеж той учи при баща си за шшшивач на селски дрехи. Научил занаята шивач и получил третокласно образование, той ходи да шие из старозагорските и габровските села. Бил е учител из Старозагорско, Габровско и Казанлъшко. От учителстването си той получил име в Крън – “Даскал Минко”.
След опожаряването на с. Шипка родителите му, заедно с тримата му братя и сестра му, се преселват в с. Крън през 1878г., и остават да живеят в него. На 17 годишна възраст Димитър отива в Румъния, където става продавач на мляко. През 1877г. Като шивач из габровските села при идването на българските опълченски дружини се записва за доброволец в тях. Участва и в боевете при с. Шейново.
Димитър Тончев Гуджев умира през 1937г. в гр. Казанлък на 84 години.
РАЧО ПЕТКОВ ДАВДОВ. Роден през 1856 г. в с Нова Махала /Априлово/, Габровско, в многочислено семейство. Участва в борбата срещу османските поробители в четата на Цанко Дюстабанов, на която е и куриер. При една бойна акция с турските заптии на севлиевския мост го раняват тежко, отсичат част от мускула на лявата му ръка. С големи усилия успява да излекува раната си.
С навлизането на руските войски и българското опълчение в България, Рачо се включва в опълчението като боец, Минава през Скобелевския проход (Химитлийската пътека) с генерал Скобелев и проявява героизъм при влачене на оръдията по силно заснежения и мъчно проходим път.
Худ. П.П. Соколов, Преход през Балкана 1878г.
Худ. В. В. Верешчагин Шипка-Шейново
Участва в боевете при с. Шейново. И тук (по негово изказване) опълченците се били в предните редици и се вдигнали първи на атака срещу турските войски. В знак на благодарност към тях, генерал Скобелев подарява сабята си на техния командир. След завършване на войната, макар и вече по-възрастен, пожелава и се включва в първия набор на армията на освободената Родина.
През 1889г. семейството му се преселва в с. Крън. За участието му в Освободителната война той е награждаван с ордени, но молбата му за пенсия не е била удовлетворена, което го огорчава и наскърбява.
През 1923 година дядо Рачо, борил се за Освобождението на България, вече на преклонна възраст, е бил отново оскърбен и тормозен от властите, заради прогресивните идеи на сина му Петър, когото преследвали. Дядо Рачо умира през 1928г. в с. Крън.