На руските войни,
загинали край Плевен
Тук дори вятърът се задавя
и превръща се, скръбен, на ласка и стон.
Шумят с вековечния спомен дъбравите.
Гълъб вие в топовното дуло гнездо.
Но потънат ли в лунния разлив баирите,
сякаш чули невидим тръбач да зове,
стават мъртвите полкове гренадирски
и отърсват пръстта от коси и нозе.
И се търсят из мрака земляци и набори,
а после, приседнали, шепнешком
припомнят си схватките с турските табори,
Генерала на белия кон…
И ровят в изгнилите сиви шинели
за стиска махорка, за стари писма….
Като дим от гранати мъглите се стелят
и не вижда се дългият път до дома.
Изведнъж някой тихо подема «Дубинушка»
и сякаш зад плевенските височини
блесва Волга, понесла водите си сини
през казашката степ, сред пелина горчив.
Тежко газят вълните гемии тамбовски.
«Хей, братлета, пазете барута сух!»
Волга – разиновска и пугачовска –
с тъжни песни и лебедов пух…
Ей, Русийо, развихрени гриви и версти!
Звън вечерен над вечен покой.
Побеляват войнишките майки без вести,
А тръбачът отдавна е свирил отбой…
Но отново земята могили разтваря.
Чезнат сенки под корени и семена
и покрива ги топлата пръст на България
като майка – заспалите свои чада.
Автор:
Васил Аврамов,
учител по български език и литература
гр. Левски
