Много пътища водят към балета. Често децата сами вземат съдбоносното решение, още преди училище. Ако решението за избор на професия е взето, детето ще трябва по-рано да порасне. Оказва се, че красотата, която показват по телевизора, се постига с упорит, многогодишен, ежедневен труд
„На пет годишна възраст за пръв път попаднах на представление на „Лебедово езеро“ в Челябинск. Навярно ме порази усещането за приказност, за нещо прекрасно, изящно, далечно, до което е невъзможно да се докоснеш. След спектакъла започнах твърдо, но по детски, да настоявам за избора на професия“, казва солистката на Мариинския театър Анастасия Колегова.
Дали преди двадесет години, дали днес – приобщаването към чудото става по същия начин. Биографиите на прима балерините и прима балетистите са изпълнени с истории за това, как това момченце или онова момиченце, едва видели танца по телевизията, очаровани танцували около него, като се опитвали да имитират случващото се на екрана. Примата на Болшой театър Анастасия Горячева решила да стане балерина, след като гледала филм за Анна Павлова.
Децата, „заболели“ от танци, се пробват, където могат. Солистът на Болшой театър Ян Годовски, например, попаднал в балетна школа, след като получил награда в конкурс за бални танци в пионерски лагер.
Понякога решението, да се запише детето на балет, се взема от родителите. Прословутата балерина Наталия Осипова първоначално се занимавала с гимнастика, а чак после „започнала да се занимава с балет, защото обичала майка си и не искала да я разстройва“. Очевиден е пътят на дете от балетно семейство, като този на прима балерината на Болшой театър Екатерина Шипулина. „Със сестра ми от деца сме в театъра, през цялото време бяхме зад кулисите, гледахме мама и татко. Нямаше друг вариант, къде да постъпя.“
Ако решението за избор на професия е взето, детето ще трябва по-рано да порасне. Оказва се, че красотата, която показват по телевизора, се постига с упорит, многогодишен, ежедневен труд
Стресът започва още при приема в балетното училище. Децата се оценяват безкомпромисно: проверяват здравното им състояние, структурата, гъвкавостта, осанката, умението да извиват краката си, музикалността им и много други неща. По-рано из страната са обикаляли селекционни комисии, откриващи способни деца дори в най-отдалечените аули, както това се е случило с прима балерината на Болшой театър Светлана Адирхаева. Сега вече такива комисии почти няма.
Някогашните големи конкурси, особено в московската и петербургска Балетна академия, където има няколко десетки или дори стотици кандидати за едно място, са се запазили само за момичетата. С момчетата днес има проблем, и то не само в нашата страна. Родителите често не са готови да запишат сина си „на танци“: балетът вече има могъщ конкурент – професионалния спорт, където парите са много повече. Освен това за работата в балетен театър освобождавали младежите от военна служба, а сега квотите за театрите са отменени. Днес проблемите на танцьорите с призовките за казармата се решават на ниво „Министерството на отбраната отива на среща с Министерството на културата и с молби от местни власти“.
Безкомпромисният учебен план (предметите от обикновено училище плюс ежедневни балетни часове и специални дисциплини, като история на балета или уроци по пиано) не оставя време за детски лудории. А за тези, които идват от други градове, е много трудно да свикнат с живота без родители. Прочутата балерина Светлана Захарова си спомня за училището, в което е учила: „Останала в интернат, в стая, където живеели седем момичета. Детството моментално свършило, започнала борба за оцеляване“.
Децата работят денонощно, изискванията към тях са огромни. Най-важното е да се съвмести техниката с артистичността. На един от руските балетни сайтове пише: „хореографското училище е призвано не толкова да учи детето (за това не трябва да се губят толкова години), колкото да направи от тялото на детето инструмент, който артистът от балета да ползва на сцената, за да създава образ“. Но прима балерината на Болшой театър, Евгения Образцова знае, как се достига професионалното съвършенство. „Били са ме за това, че не съм си поставила краката в пета позиция, не съм завъртяла коляното, не съм изпънала извивката на ходилото. Да изкривиш извивката на ходилото, въобще беше подсъдно нещо“. Конкуренцията е много голяма: още в ранна възраст детето разбира, че заедно с него се обучават по-талантливи негови връстници, на които педагозите обръщат специално внимание. При такава атмосфера оцеляват единствено деца с твърд характер.
А ето и един парадокс, забелязан от много артисти. Именно по това време, ученикът или ученичката започват да чувстват истинския вкус на занаята. Това вече не е детската радост от един танц, не е просто послушание пред волята на родителите. Това е осъзнат личен избор. Детето започва да разбира, за какво си блъска краката до кръв и не пада. „Харесваше ми това, че се получаваше, навярно от това желанието ми растеше“, спомня си за балетната школа прима балетистът на Болшой театър Александър Волчков.
Когато наближава времето да дипломиране, започва подготовката за последните изпити, и училището тръпне от вълнение: от кой театър кого ще вземат. Абитуриентите се плашат от страшни, но преувеличени, разговори за порядките, господстващи в театрите. Казват, че там слагат стъкла в балетните пантофи, режат сценичните костюми с ножици, и, да се пробие без връзки, е невъзможно. В този момент и учителите, и учениците знаят имената на лидерите, пред които е открит пътя към Болшой или Мариински театър. Последната дума, обаче, е на представителите на театрите, които присъстват на изпитите във водещите балетни школи на страната. Мнозинството ще се радва на по-малко престижни театри, някой може да отиде на работа в чужбина (там има търсене за руски балетни артисти) или да замине на „свободно плаване“. Ето една стандартна ситуация на претендент на „свободно плаване“: „Можеш съвсем спокойно да отидеш на кастинг – пълно е с хора. Отначало правиш упражнение на перилата, и ти казват „Продължете по-нататък“, после излизаш в средата на залата – правиш движения, после също ти казват или „Благодаря, свободен сте“, или „Останете“, после им показваш скокове… И така постепенно отсяват, докато накрая не останат 5 човека от 35.“
Отпадналите от балетните академии са страшно много. Могат да ги изпратят в обикновено училище, дори малко преди завършването, ако момчето на ежегодния изпит по класика получи двойка, а девойка в пубертета е натрупала излишно тегло
Новите артисти първо работят в кордебалета, даже да са потенциални прими. Смята се, че това им помага да си „шлифоват“ поведението и да натрупат опит. Но далеч не всички младежи жадуват да учат партията на тридесет и втория призрак. Ако далновидният ръководител на конкурентната трупа обещае на талантливия випускник сериозни роли, той може да примами младото дарование към себе си, и тогава новата звезда бързо изгрява. Ръководителят на балета на Берлинската опера Владимир Малахов, буквално веднага след завършването й в Москва, взима при себе си Полина Семьонова, понастоящем световна звезда, която на общо основание искал да вземе Болшой театър. И същият този Болшой преди години се сдобил със завършилата петербургската академия Олга Смирнова, която веднага получила водещи партии в Москва.
Още много неща очакват младите артисти. Радостта от изкуството и неизбежните травми, задкулисните интриги и победите на балетни конкурси, ролята на третия оръженосец на сутрешно детско представление или ролята на близначките Одета и Одилия от Лебедово езеро. Ще има мечта за заветната роля и рутина от ежедневните балетни упражнения, престижни гастроли и тягостно очакване за спектакъл на опашка с колеги, нетърпимостта да се живее без аплодисменти и излизане на 40 години в нищожна балетна пенсия. Но, ако всичко съвпадне, както трябва, може да се надява, че вчерашното „грозно патенце“ може да се превърне в красив лебед. Именно тази прекрасна птица, както е известно, е символ на руския балет.