След разпада на СССР бившият американски президент Ричард Никсън отбеляза, че САЩ са спечелили Студената война, но още не са постигнали мир.
Впечатлението сега е, че мирът е твърде далеч. Най-голяма опасност носят разногласията за световния ред и прерогативите на различните държави в техните региони. В момента главният проблем е кризата в Украйна. Засега двусмислените, ограничени и непълни споразумения Минск-2 са валидни и има надежда, че те ще доведат до нови договорености и ще предотвратят пламването на война. Но случилото се до момента показва цялата дълбочина на противоречията, чието регулиране може да се случи, само ако САЩ честно и открито ги признаят.
Мнозина в САЩ и Европа смятат, че най-добрият начин да бъдат спрени нарастващите имперски амбиции на Русия е гаранцията за независимостта на Украйна. Западът трябва да направи всичко възможно, за да не допусне пряк или непряк контрол на Кремъл над тази държава. В противен случай, казват привържениците на това становище, Русия ще възстанови Съветската империя и ще застраши цяла Европа.
В Русия пък мнозина казват, че са готови да уважат суверенитета и териториалната цялост на Украйна (с изключение на Крим), но в същото време Москва изисква онова, което иска всяка световна сила за границите си. Безопасността на западните й граници изисква особени отношения с Украйна и уважително отношение към сферата на влияние на свръхдържавата. Русия твърди, че няма да се чувства сигурна, ако Украйна влезе в НАТО. От това следва, че неутралният статут на Украйна не може да бъде предмет за обсъждане за всеки руски лидер, който трябва да отстоява националните интереси.
Изследването на серията от прогнози на Вашингтон за едни или други външнополитически действия не може да не предизвиква безпокойство. Администрацията на Клинтън не схвана същността на проточилата се кървава война в Югославия, а след това наложи своето крехко решение, ядосвайки Русия и Китай. Когато президентът Джордж Буш-младши взе решение да свали режима на Саддам Хюсеин в Ирак и да го смени с демократично избрано правителство, той смяташе, че това ще послужи като пример за един регион, който отчаяно се нуждае от свобода. Екипът му не пренебрегна многобройните предупреждения, че от тази война Ирак ще се разпадне на враждуващите кланове и религиозни общности, всяко демократично избрано правителство ще бъде контролирано от шиитите, а от отслабването на Ирак ще спечели Иран. След това администрацията на Барак Обама подкрепи Франция и Великобритания в операцията срещу режима на Кадафи в Либия. В страната се възцари хаос, довел до създаване на огнище на ислямския екстремизъм, който застрашава съседните държави и САЩ много повече в сравнение с Кадафи. Днес нито администрацията на Обама, нито конгресмените вярват, че сирийската опозиция може да бъде контролирана от радикалните ислямисти.
Може ли американската реакция на събитията в Украйна да предизвика конфликт, който да доведе до американо-руска война? Това изглежда невероятно. Но трябва да се знае, че когато казваме „невероятно“, имаме предвид не реалните неща, а само собствената ни представа за тях. Ирак, Либия и Сирия показаха, че често политическите лидери не са в състояние да си представят неща, които им изглеждат неудобни, тревожни или невероятни.
Понеже отстраняването на режимите на Милошевич, Саддам и Кадафи изобщо не се отразиха върху САЩ, мнозина политици и аналитици във Вашингтон смятат, че ако САЩ се държат предизвикателно към Москва в Украйна, ако я изолират на международната сцена и й нанесат икономически щети, това няма да провокира такава ответна реакция, която би застрашила САЩ. Най-повтаряното изказване за Русия във Вашингтон звучи по следния начин: „Русия няма повече влияние“. Без съмнение Русия е уязвима икономически, зависейки толкова много от добива на нефт, а и няма истински съюзници. Нещо повече, мнозина представители на деловия и интелектуалния елит на Русия ще посрещнат оставката на Путин с не по-малък възторг от в. „Вашингтон пост“.
Въпреки това Русия много се различава от другите държави, в които САЩ подкрепяха смяната на режима. Първо, нейният ядрен арсенал може буквално да изтрие САЩ от лицето на Земята. Повечето американци смятат, че ядреният арсенал не играе повече важна роля в международната политика, но руските лидери имат друго мнение. Второ, руснаците смятат страната си за велика държава. А великите държави много рядко се съгласяват да играят ролята на обекти на чужда политика. Когато имат възможност, те вземат съдбата си в свои ръце – за добро или лошо.
Повечето политици и коментатори смятат една американо-руска война за много малко вероятна. Но нас ни безпокои самият ход на събитията. Съществуват три основни фактора, които могат да превърнат сегашния конфликт в истинска война: редът за вземане на решения в Русия, руската политика и състоянието на американо-руските отношения.
Относно вземането на решения трябва да се каже, че е прието Путин да бъде възприеман като едноличен управник, който решава всичко сам. Той залага на тесен кръг от съветници и никой от тях не е в състояние да оспори предложенията му. Такъв ред лишава Путин от възможността да взема добре обмислени решения и да отчита всички рискове и ползи от своите действия.
Нещо повече, политическите настроения сред елита и широката общественост тласкат Путин към засилване на изискванията, а не към отстъпки. Руският елит е разделен на два лагера – прагматичният, който сега е на власт благодарение на подкрепата на Путин, и „безкомпромисният“. Руското обществено мнение подкрепя привържениците именно на максимално твърдата линия, Путин ги нарича „горещите глави“. Трябва да се разбере, че благодарение именно на Путин руската реваншистка политика не е приела по-агресивни форми. Путин далеч не е най-радикалният лидер в Русия.
Никой от „горещите глави“ не критикува Путин дори в частни разговори. Но наред с това все повече военни и хора от спецслужбите подкрепят втвърдяването на действията спрямо САЩ и ЕС заради украинската криза. Това личи от критичните им забележки към умерените политици като вицепремиера Игор Шувалов и външния министър Сергей Лавров. Критиците смятат, че умерените политици не осъзнават целия мащаб и тежест на предизвикателството, пред което САЩ и Европа са изправили Русия, смятат също, че положението може да се подобри без пълното подчинение на Русия спрямо неприемливия чужд диктат. Според тях играта трябва да се прехвърли в полето, където Русия е силна, да се използва военна сила за отстояването на руските интереси, както Путин направи в Крим, и в крайна сметка Русия да наложи на Запада своите условия. Неотдавна руските медии публикуваха предупреждението на бившия полеви командир Игор Стрелков, който каза, че нерешителната политика на Русия няма да удовлетвори никого и Путин рискува да завърши като Слободан Милошевич, отхвърлен както от либералите, така и от националистите.
Броят на привържениците на по-твърди действия се увеличава сред военните и гражданите, според които дрънкането с ядрено оръжие ще има положителен ефект. За тази група ядреното оръжие е не просто мощен щит, но и меч, с който може да се подчинят държави, които нямат такова оръжие и по тази причина не им минава и на ум мисълта, че може да се стигне до немислимото – използването на атомни бомби.
Директорът на руската телевизионна компания „Россия сегодня“ („Русия днес“) Дмитрий Кисельов се изказа по-ясно: „Русия е единствената държава в света, която може да превърне САЩ в радиоактивна пепел“. Приетата през 2014 г. военна доктрина гласи, че Русия ще бъде готова да използва ядрено оръжие в отговор не само на ядрена атака, но и против агресия срещу нея с използването на обикновените оръжия. И както показаха данни на аналитичния център „Европейско лидерство“ (European Leadership Network), миналата година е имало около 40 случая, когато руски военни са спретвали провокации и това е могло да прерасне в катастрофа.
Колкото и да изглежда странно, но отслабващата руска икономика също не спомага за формиране на обществено мнение в полза на отстъпките. Напротив щетите, които понесе икономиката, смали пространството за маневри и отслаби гъвкавостта във външната политика на Путин. Руският президент трябва да покаже, че страната страда ненапразно. Отстъпките могат да подкопаят старателно изграждания образ на Путин като силен лидер, което е исторически стил за Русия, могат и да настроят срещу него ултранационалистите. Те смятат, че санкциите са ударили много по-силно обикновените хора и искат от Путин да не се предава. Мнозина смятат, че става въпрос за достойнството на Русия.
Главният въпрос е следният: ще продължи ли Путин да подкрепя прагматиците или ще предпочете „горещите глави“? Досега той действаше по друг начин. Подкрепата за сепаратистите в Украйна бе ефикасна, но ограничена – Русия се надява да оправи отношенията със Запада или поне с Европа. Путин се старае също да скрие факта за руската интервенция в Украйна, за да спечели време и да използва американо-европейските разногласия, както и разногласията между европейските страни.
В момента прагматиците са на власт. Външният министър Сергей Лавров и други привърженици на прагматичния подход смятат, че Москва може и занапред да контактува и да се договаря със САЩ и особено с Европа, ако сама не тръшне вратата на такъв подход. „Горещите глави“ смятат иначе – според тях западните държави ще възприемат като слабост всяка проява на умереност от Русия. Наричайки себе си реалисти, те твърдят, че НАТО е изпълнена с решимост да отстрани Путин, да постави Русия на колене и вероятно да я доведе до разпад.
Нежеланието на Путин да променя радикално дипломатичния си подход обяснява хибридната война, която Русия води в Украйна – тя помага на сепаратистите, но официално се прави, че не участва в конфликта. С това са свързани и неубедителните опити на Русия да отрича оказването на помощ за сепаратистите.
Но опитите на Путин да преследва широките цели на прагматиците и заедно с това да опитва реализирането на вижданията на „горещите глави“ не може да продължава вечно. Мнозина съветници на Путин смятат, че надеждите за възстановяване на отношенията със Запада са обречени на провал. Путин още не е достигнал до момента, когато ще трябва да прави избора между изпълнението на западните изисквания и прякото участие в конфликта, което може да предвижда и нанасяне на удари срещу западните интереси извън Украйна. Ако такъв момент настъпи, изборът на Путин може да не ни хареса.
Освен санкциите има още два фактора, които могат да повлияят върху избора на Путин: военно поражение на сепаратистите и присъединяването на Украйна към НАТО. Путин достатъчно ясно показа, че няма да допусне първия вариант. Всеки пък когато украинските правителствени сили вземаха връх, Путин засилваше помощта за сепаратистите, без да обръща внимание на предупрежденията и заплахите от западните държави.
Съвършено ясно е, че евентуалното членство на Украйна в НАТО тревожи Русия. Една от причините, поради които Путин иска Донецк и Луганск да останат в Украйна, получавайки разширена автономия, е желанието да съхрани голям проруски електорат в Украйна и да го превърне в главната спънка срещу присъединяването на Киев към НАТО. Руските политици масово не желаят до страната им да се появи враждебно настроена Украйна, която да има защита от НАТО. Това е свързано както с опасенията за националната сигурност на страната, така и с неконтролируемото сантиментално отношение към рускоезичното население на Украйна.
Не се изисква богато въображение, за да си представим вероятните причини за промени в политиката на Путин. Първото нещо, което идва на ум, е американската военна помощ за Украйна. По неговата логика доставката на оръжия ще направи явна американската дейност и ще оправдае ответната реакция на Русия – тя ще може да изпраща оръжие и дори войници, предизвиквайки такава ескалация на напрежението, която да отговаря на интересите й.
От стратегическа гледна точка това ще бъде ловък шахматен ход. Пренасяйки играта от икономическия терен, на който са силни САЩ и Европа, върху военния терен, Путин се превръща от слаб в силен играч. На военния терен Путин е много по-силен, няма такова изпратено в Украйна американско оръжие, на което Русия да не намери отговор. Путин може да изпраща оръжия по въздух, суша и вода през фактически една слаба граница, докато САЩ се намират на хиляди километри от Украйна. Путин има стотици, ако не и хиляди агенти в редиците на украинската армия. И както той вече показа, руските военни са готови не само да дават съвети на сепаратистите, но и да се сражават рамо до рамо с тях, да убиват и да загиват. Той смята, че САЩ никога няма да изпратят войници в Украйна.
Привържениците на твърдата линия смятат, че това е най-добрата възможност да се постигне стратегическа победа. Те смятат, че предимствата на Русия над САЩ и Европа са не в икономическата, а във военната област. Според тях европейците практически са разоръжени и не искат да воюват, така че няма защо те да влизат в сметките. Несъмнено американците имат най-мощната армия в света и често демонстрират своята готовност да воюват. Но нерядко побеждавайки във всички битки, те са губели войната – както във Виетнам или в Ирак. Привържениците на твърдия курс се надяват, че в Украйна Русия ще отвори очите на европейците и американците за горчивата истина.
Колкото повече Щатите затъват в Украйна, толкова повече ще се задължават в изпълнението на невъзможната задача по съхранението на териториалната цялост на Украйна, смятат руските „ястреби“. На украинското поле на бойните действия Русия ще има това, което по време на Студената война се описваше като „контрол над ескалацията“ – предимство на всяко равнище да изостря положението. В такава война съюзниците на САЩ не могат да победят, а Русия не може да загуби, освен ако Америка непосредствено се включи във войната.
Главните зрители на тази драма са европейците. Русия иска постомодернистичното съзнание на европейците да проумее добре следното: нито европейските членове на НАТО, нито САЩ са в състояние да спасят Украйна. Когато това се случи, Русия чрез заплахи и обещания ще може да вбие клин между Европа и САЩ, да се отърве от най-тежките санкции и да си върне достъпа до европейския финансов пазар. Путин смята да използва изтичането на действието на европейските санкции, което трябва да стане през юли. Ако това не се случи, ако ЕС подкрепи затягането на санкциите заедно със САЩ и примерно лиши Русия от достъп до финансовата система SWIFT, Путин най-вероятно няма да отстъпи, а ще прекъсне цялото сътрудничество със западните държави и ще се опита да мобилизира народа за отразяване на „новата апокалиптична заплаха за майка Русия“. Както заяви един високопоставен руски политик, „ние сами издържахме срещу Наполеон и Хитлер. Нашите победи над агресора, а не дипломатическите усилия са разкъсвали вражески съюзи и са привличали към нас нови съюзници.“
В такъв момент Путин ще смени правителството, ще промени и риториката. Това ще означава по-войнствена руска политика по всички въпроси, свързани с това, което Москва нарича опити на Запада да смени режима или да доведе държавата до разпад. Това ще означава примерно спиране на сътрудничеството по всички проекти от типа на Международната космическа станция или стабилизацията на Афганистан, а също доставки на стратегически материали като титан на Иран. Това може да бъде последвано от изискване към държавите от Средна Азия да спрат военното сътрудничество със САЩ и от използване на разногласията в управляващата коалиция в Афганистан за подкрепа на остатъците от Северния алианс.
Ахилесовата пета на НАТО станаха Литва, Латвия и Естония. Тях ги защитава член 5 от Устава на НАТО, според който всяко нападение срещу член на алианса се смята за нападение срещу целия блок. САЩ носят пълна отговорност да защитават балтийските държави и да сдържан една агресия срещу тях. С оглед на техния размер, близостта до Русия и наличието на голямо рускоезично малцинство, това задължение става плашещо. Не е трудно да си представим сценарий, при който ходът на събитията стигне дотам, че американски и руски войници да се убиват един друг.
Привържениците на твърдата линия в Русия обсъждат способи за използване в интерес на страната на военното превъзходство в Източна и Централна Европа както в конвенционалните, така и в неконвенционалните въоръжения. Путин открито заяви, че е умувал за използването на ядрено оръжие в отговор на опитите Крим да бъде взет обратно. Това означава, че той е разчитал на ядрения потенциала още по време на кримската операция. В този ред на мисли мнозина се питат дали президентът Обама ще рискува да загуби Чикаго, Ню Йорк и Вашингтон заради спасяването на Талин, Рига и Вилнюс. Това е опасен въпрос. Ако искате да смаете събеседника или да настъпи пълна тишина в ресторанта, попитайте сътрапезниците какво да се прави. Ако руснаците тайно влязат в Естония или Латвия, как трябва да постъпят САЩ? Готови ли са те да подкрепят изпращането на американски войници на война за спасяването на тези държави?
Представете си следното положение: въстание на руското население в трите балтийски държави, независими дали стихийно или подготвено от руските спецслужби, безкомпромисни действия на иначе слабите полицейски и военни сили на тези държави, обръщение на етническите руснаци към Путин, който вече е заявил при анексията на Крим, че винаги ще се притече на помощ на руснаците, и повторение на хибридната война по украинския сценарии, но със сблъсъци с батальона от 600 американски и други войници на НАТО, дислоцирани в Прибалтика. Някои руснаци твърдят, че това ще даде на Москва предлог да използва тактическо ядрено оръжие
Днес алиансът се е превърнал в слабак за Русия. Русия няма нито един съюзник, който да я подкрепи при война. Но не бива да се залага много на дългосрочната изолация на Русия при продължителна конфронтация със западните държави. Тези, които залагат на изолацията на Русия, изпускат от внимание, че мощният алианс, който наистина е готов да защитава интересите си, може да предизвика появата на антитела. Днес Китай разширява връзките с Русия на фона на нейния конфликт със САЩ. Пекин възприема този конфликт като сериозна заплаха, така в резултат двете страни могат тясно да се сближат, което из основи ще промени глобалния баланс на силите. Нещо повече, в случай на руско-американска война трябва сериозно да се помисли за действията, които може да предприеме Китай срещу Тайван и дори срещу съседните Япония и Виетнам, които Пекин смята, че сътрудничат с Вашингтон, за да сдържат китайските амбиции.
Нито Русия, нито Китай ще нападнат първи могъщия съюз. Но и САЩ няма охотно да откликват на призивите на потенциалните партньори, които няма да повлияят значително на общите сили, а в същото време заради задълженията към тях значително ще увеличават риска за други членове на алианса.
За решаването на проблема с Русия се изисква съчетание на решимост и сдържаност. Когато жизнените интереси на САЩ са засегнати, ние сме готови да се сражаваме, да убиваме и умираме. За ефикасното сдържане са необходими три неща: ясни „червени линии“, чието пресичане е недопустимо (примерно, нападение срещу член на НАТО), способност да се отговори така, че загубите да са повече от всички очаквани ползи за агресора, и решимост, доказваща готовността ни да изпълним задължението пред съюзника.
Наред с това ние трябва да признаем, че един военен сблъсък между американски и руски войници ще наруши едно от главните ограничения от времето на Студената война, което зачитаха и двете страни, и може да провокира война, в която няма да има победители.
След Карибската криза в Куба президентът Кенеди много е мислил върху събитията, които са могли да предизвикат ядрена война. Един от главните му изводи гласи: „Защитавайки своите интереси, ядрените държави трябва да избягват ситуации, при които противникът трябва да избира между унизително отстъпление и ядрена война“. Този урок трябва да бъде приложен спрямо Русия и украинската криза. /БГНЕС
–––––
Греъм Елисън, директор на Научния център Белфър към Харвардския институт Кенеди.
Дмитри Саймс, публицист и ръководител на центъра „Нешънъл интрист“.
Анализът им е публикуван в изданието „Нешънъл интрист“.
Вашингтон / САЩ