Преди три дни почина големият руски писател Валентин Распутин (15.03.1937 – 14.03.2015). Той е от непропорционално маститите автори – абсолютен класик в Русия и сравнително неизвестен в широки части на света. С което се отличава силно от такива създатели на бестселъри като Джоан Роулинг, примерно, или като фентъзи майстора Тери Пратчет, когото също наскоро загубихме.
Това си има причина, ще опитам да я щрихирам по-долу.
(Нека първо отбележа бегло нещо встрани от темата, което чух от моя вуйчо – д-р Бечев. Вуйчо ми, да е жив и здрав, дълги години беше шеф на здравната служба в общината на един средноголям провинциален български град. Той за пръв път ми обърна внимание на eдин факт, свързан със задълженията му да подписва документите за кончините на гражданите. „От дълга практика се убедих, че много голям процент хора умират съвсем близо до рождения си ден“ – беше забелязал вуйчо.
Може би това е вече установен факт от световната наука, не знам. Може да си има и обяснение – не съм намирал такова. Честно казано, не съм и търсил. Споменавам го, за да предизвикам тълкувания и информация, ако някой има. И да илюстрирам колко често биографичните дати, както в случая тези на писателя, потвърждават това странно обстоятелство.)
С Валентин Распутин съм говорил един-единствен път. За жалост влязох в неприятен за себе си и него спор. Той беше на гости в България по повод издание на своя нова книга, някъде преди около двайсет години. Аз бях в качеството си на слушател в залата с други колеги. Помня, че класикът изрази възмущението си от началото на т. нар. „преход“ в нашите доскоро политически свързани страни, като особено се спря на телевизията. Определено мразеше телевизията. Най-вече мразеше „освободената“ такава, тоест изобилието от телевизионни игри на късмета, различни шоута и прочее формати, залели тогава (пък и сега) екраните. Распутин надълго обясни, че „телевизионната кутия зомбира населението“, че той е противник на това, че то е гадост и нещастие.
Не се съгласих с него. Не защото не беше до голяма степен прав, а защото посоката на мисълта му логично водеше до извода „да се прави, да се струва, но да се забрани“. Той не изрече това, разбира се, но нямаше как да се направи друго умозаключение. А аз бях гледал доста съветска телевизия преди това. И не харесвах филтрираното й съдържание много повече, отколкото дефилето от плоски и пошли формати в настоящето. Така че предизвиках кратък диспут помежду ни, който – слава богу – не прерасна във взаимна неприязън поради доброто ни възпитание и поради моето уважение към майсторлъка на госта.
Нека сега кажа главното. Распутин е велик носталгик по детството. „Човек старее не тогава, когато стига до старост, а когато престане да е дете“, смята писателят. Той непрекъснато тъгува по трудното, пълно с лишения, но и със светлина, и с обикновена селска доброта сибирско детство. Индустриалният свят, който в прекия и преносния смисъл заля като огромен язовир този свят, нямаше как да очарова писателя. („Прощаване с Матьора“). А новият цивилизационен т.нар. „концепт“ – този за „развличащия се човек“, му е очевидно противен. For fun* е светая светих за огромна част от днешния масов обитател на света – имам предвид по-богатите части на света. За това доста находчиво пише Златко Ангелов в книгата си „Моята Америка“. Забавляващият се човек, човекът, който с цената дори на собственото здраве търси да изпита всички възможни удоволствия, е продукт на постиндустриалното общество. То освободи този човек, всъщност огромни човешки маси, от нуждата да блъска от сутрин до вечер за скромния къшей хляб. Този човек е готов for fun да строи все по-огромни комплекси с гърмолящи влакчета, да зяпа 250 програми на телевизори колкото цяла стена, да трафикира ката ден 50% порно по интернет, да измисля нови и нови разновидности на хапченца, които „снемат всяка болка“, разширяват „всяко съзнание“, „прогонват всяко нещастие“ – и прочее.
За Распутин и голяма част от героите му животът не е това. Той е служба – неслучайно започнах с онзи цитат по-горе. За Валентин Распутин животът не е случайно паднал се от съдбовното тото отрязък, в който номерът е да нагребеш колкото може повече наслади за единица време, а изпитание, при което евентуалната наслада е чувството, че си схванал какво се иска от тебе. И си съответствал горе-долу на това – в усилия, с мъки и с чест. Вярно, много трудно определима наслада за повечето от нас днес, съзнавам това…
Инак си стоя на мисълта, че телевизията не е виновна за нищо – тя е такава, каквато я правят и искат повечето зрители. Освен това днес е толкова богата, че има от всичко за всички – дори програми като за такива, излезли от книгите на Распутин.
Но признавам, че неговата ценностна парадигма е тази, пред която мога да се поклоня.
Другата – тази на подобния на лъчезарно шиле for fun мой съвременник, гледам с недоверие и опасение. И като почнах с цитат, нека свърша с такъв: „Кой може да каже защо на прилични родители се раждат безпътни деца?“. Така се питаше писателят приживе.
*for fun – за кеф. англ.
Автор: Бойко Ламбовски, в. Сега