Райна Манджукова, бесарабска българка, журналист, автор и водещ на предаването „Облаче ле бяло” по Телевизия Скат, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (2009 – 2010 г.), пред Агенция „Фокус”
Репортер: Г-жо Манджукова, какъв е Вашият прочит на събитията в Одеса от последните дни?
Райна Манджукова: Първото, което ми идва наум е – това не е трябвало да се случва. От друга страна, според мен, беше неизбежно в една или друга форма. Одеса е прекалено важен стратегически център в Украйна. Силите, които са разпалили това противопоставяне в цяла Украйна, не е имало как да оставят Одеса намира. Защо казвам за силите? Защото съм убедена, че в Одеса това противопоставяне на проукраински/проруски не е родено на местна почва. Това, което самата аз зная за Одеса, както и постоянните ми контакти с хора от там все повече ме убеждава, че случилото се е инспирирано от външни сили. Смятам, че още от момента на изграждането на този палатков лагер на Куликово поле, се е разчитало нещата малко по малко сами да набират обороти, да консолидират около себе си проруски настроени сили, за да може нещата да се случат от само себе си, както може би са се случили в източните области. Но тъй като нищо не се е получило за толкова месеци, било необходимо ситуацията да ескалира и да се предизвика истински сблъсък. Не смея не само да твърдя, но дори и да предполагам, дали са били планирани жертви, защото това противоречи на нормалното човешко мислене, на здравия разум! Но не бих се изненадала и това да е планирано, за да може да се постави категорично: „Ние сме от тази страна на барикадата” – „Ние сме от другата”. В интернет общувам с хора, които познавам, и такива, които не познавам, и анализирайки получиената информация правя извода, че – въпреки жертвите! – отново целта не е постигната. Одеса продължава да се смята за град, принадлежащ към държавата Украйна!
Репортер: Има информация, че българският културен център в Одеса е горял. Това така ли е?
Райна Манджукова: За щастие оказа се, че не е вярно. Тази информация предизвика голям смут на страниците на интернет, много бързо изясних случая. Става дума за грешка. Събитията на 2 май започнаха именно на Греческия площад, където излиза единият от входовете на Българския културен център. На някои от снимките се вижда входът на Центъра, който е обвит в дим. От там излезе информация, че българският културен център гори. За щастие Домът не е засегнат от огъня, разбити са стъклата на входната вратата и прозореца. Ултрасите са влезли и са хвърляли бомбички от балкончето. Освен това един от тях е накъсал българските знамена, мислейки че са руски.. Директорът на дома, Дмитрий Федорович Терзи му се е скарал че не познава знамената и долу-горе това са пораженията…
Репортер: Как ще коментирате отразяването на събитията в Одеса от руските, украинските и българските медии?
Райна Манджукова: Мисля, че за руските и украинските е очевидно. Те са абсолютно полярни и това всъщност е проблем за бесарабските българи. Бесарабските българи, тези които са в южната част на Одеска област, по районите и селата, имат интернет, но не е толкова масов, както при нас. За мнозинството от населението основен източник на информация си остава телевизията. Телевизията до скоро беше руска и украинска, съответно се дават абсолютно полярни гледни точки, което обърква хората. Освен това, преди известно време, кабелните оператори спряха руските телевизии, което предизвика обратен ефект – защото както известно, всяко забранено нещо предизвиква по-голям интерес. Така че информационната война продължава, което по никакъв начин не помага на населението (и на българите в частност) да се ориентират в обстановката, а напротив, ги обърква още повече.
Що се отнася до българските медии, аз очевидно съм пристрастна и , съответно, няма как да съм обективна. Като бесарабска българка, като представител на една общност от около 350 хиляди българи (204 хиляди по официални данни, но по самооценка на общността, те са около 350 хиляди – една значителна общност за 7-милионна България); като човек, който вече близо 20 години се занимава с темата българи в чужбина, смятам, че в тази ситуация, в която е Украйна, в българските медии трябва да има повече място за тази тема. И не толкова за самите събития в Украйна, а именно през погледа и призмата на това, как това се отразява на българите там, и с какво ние тук в България, можем да им бъдем полезни. Мисля, че повече трябва да се отделя място и време, да не говорим вече за съдържанието.
Репортер: Според Вас има ли риск, случващото се в Украйна да се пренесе и в Молдова?
Райна Манджукова: Това е много интересен въпрос, но темата се нуждае от съвършено различен анализ. Нека да припомним, че Молдова вече е минала по този път. Приднестровската република се е отделила с война, с оръжия, с убити и т.н. Гагаузката автономия също се е обособила по не много мирен път… Затова мисля, че хора, които са преживяли това, ще са много по-внимателни в средствата, с които искат да постигнат една или друга цел. Гагаузката република се опитва да сключи Митнически съюз с Русия, противопоставяйки се на насочената към Европейския съюз политика на официална Молдова. По-интересното е, че има декларации, българският Тараклийски административен район, който е населен с българи, да се присъедини към Гагаузката автономия и заедно да се включат в този митнически съюз. От друга страна, ЕС вече е премахнал визовия режим с Молдова, което засяга всичките й граждани – и българите и гагаузите в това число. Смятам, че от чисто практическа гледна точка, и нашите българи сега ще се замислят. Така че Молдова е много интересна в момента за анализ, но това е съвсем различен тип анализ.
Репортер: Неведнъж сте казвали, че не може да се обобщава „бесарабските българи смятат”… и че едно мнение не е валидно за цялата общност. Защо в България този момент се пропуска?
Райна Манджукова: Поради незнание, поради неграмотност, което е непростимо. Вече 20 години говорим за тези българи и наистина е непростимо в 21-ви век да се правят бързи изводи, без да направиш опит поне малко да разбереш тези хора. Да не говорим, че по принцип не може да се говори обобщено за която и да е общност. Можем ли да кажем: „Българите в България са настроени про-еди какво си, по този въпрос мислят така…“? Не, разбира се. И това е нормално. Всеки има свое мнение. На едно място повечето хора мислят така, на друго – иначе. Защо бесарабските българи или каквито и да е други българи или каквито и да е други хора, трябва да имат единно мнение? Това е въпрос на елементарна интелигентност на тези, които пишат и говорят.
Що се отнася конкретно за бесарабските българи, трябва да се има предвид 200-годишната история на тези хора, на земята, на която в момента живеят. За 200 години, откакто са там, те девет пъти са били в различни държави. От преселването си до 1856 година, Парижкият мирен договор ги „хвърля” в Княжество Молдова. Тъкмо са се установили на руска земя, свикнали са с руското управление, с администрацията, дори с езика и изведнъж политиката ги „хвърля” в Княжество Молдова, с друг език, с други правила, с друга администрация. През 1878 година, годината на Освобождението на България, отново се връщат в Русия, но това вече не е същата Русия, в която са се заселили половин век преди това, и те трябва отново да се пренастройват. Следва 1918 и те отново са в Румъния. И ако Княжество Молдова все пак е имало някакво лоялно отношение към тях, Обединена кралска Румъния вече провежда изключително агресивна политика по отношение на малцинствата на своята територия. И така нататък… И така девет пъти – така че страхът от това да се събудиш в друга държава е напълно реален. И в момента им се случва отново. Напримр на българите в Крим, вече им се е случило. Десетки семейства, чиито роднини са в Бесарабия или Таврия вече са в друга държава, в Русия, и трябва да ходят на гости на близките си „в чужбина“…
От друга страна, не може да се зачеркне генетично заложената любов към Русия. Ние едва сега научаваме, когато започваме да четем, да се интересуваме, че Русия може би не е чак толкова от човеко-християнолюбивите чувства ни е поканила на тези земи, на пустата Бесарабия. Че е имала свои политически интереси да направи това. Само малцина го научаваме, тези, които се интересуват. За огромна част от населението обаче Русия е страната, която ги е спасила от турско иго. И днес малцина си дават сметка, че онази Русия, и тази Путиновска Русия, нямат нищо общо помежду си. И това не може да се пренебрегва като факт. От трета страна, необходимостта да живеят в различни държави ги е научила да бъдат лоялни към държавата, в която живеят, а те вече 20 години живеят в Украйна. Това е едно цяло поколение. Това е поколение мъже, ходили в казарма и полагали клетва пред държавата Украйна. Как сега те да се откажат от тази държава и да си кажат: „Нас Русия ни е освободила, спасила, ние сега сме с Русия”? Не е толкова лесно.
И накрая като се добави и патологичният страх от Румъния, от това, че – „…сега като е тръгнала да се разсипва Украйна, нас ще ни прибере Румъния”. И това е наистина страшно за тях, защото все още има живи хора, които си спомнят наказанията и издевателствата на румънските власти, с цел езикова и национална асимилация… Как са ги били с лозови пръчки и са им боцкали езиците с игли само за една българска дума!… И отново не си дават сметка че „онази“ Румъния все пак не е днешната европейска страна…
А съвсем отделен въпрос е и това, че украинското правителство изглежда абсолютно безсилно да се справи със ситуацията. Още веднага след формирането си, то не само не предприе никакви действия да консолидира раздираната от противоречия нация, но напротив, започна с реваншизъм и направи поредица от абсолютно грешни, като например опит за отмяна на Закона за регионалните езици). Това предизвика остра реакция при малцинствата в страната и по никакъв начин не допринесе за изграждане на едина Украйна. Това, което наблюдавам като реакция от страна на властта на ескалацията на напрежението в различни точки на страната, също никак не изглежда оптимистично. Всички говорят за т.нар. „Правый сектор“, като никой не е наясно тях упълномощавал ли ги е някой да „въдворяват ред“ и да се „борят със сепаратистите“…
И така: имаме тежка историческа наследственост от една страна и липса на обективна информация за случващото се в момента – от друга. Разбирате, че това прави ситуацията много тежка психологически. Затова най-малкото можем да се опитаме да разбираме тези хора, а не да им лепим етикети.
Репортер: Какво е значението на българското гражданство за хората от тази общност?
Райна Манджукова: Значението на българското гражданство в момента – това им носи психологическо успокоение. Тези, които имат български паспорти, се чувстват малко или много, защитени. Държа дебело да подчертая, че няма опасност от бежански поток на бесарабски българи към България, с който спекулират редица медии. По-скоро това е един психологически момент, в който хората си казват: „Аз си имам български паспорт. Ако не дай си Боже, тук стане страшно, аз имам къде да се прибера”. Затова едно от нещата, които България може да направи в момента, дори и без да се шуми, без да се алармира това навсякъде, на българите от Украйна, поне на тези, които са си подали документите за българско гражданство, мъничко да се ускори процедурата. Да не говорим вече за премахването на изкуствено създаваните пречки, които в момента по една или друга причина се случват.
Репортер: Кои са най-големите предразсъдъци, които сте чували за бесарабските българи у нас?
Райна Манджукова: По-скоро бих говорила за предубеждения, а те са в един много широк спектър. Да започнем например с най-широко разпространеното „Бесарабските българи са по-българи от нас”. Не може така да се говори. Няма такова нещо. И те са си българи като нас, и сред тях има повече или по-малко милеещи за едно или за друго. Не си помагаме, нито на тях помагаме, подкрепяйки този предразсъдък, защото по този начин ние ги противопоставяме на нашите българи тук, а това не трябва да се случва. Друго разпространено предубеждение и нещо, с което се боря всячески, когато имам възможност за това, е идеята „да завърнем бесарабските българи, да ги преселим в България, в Странджа, например”. Да ги заселим и да решим демографския проблем с бесарабските българи. Това е голяма глупост, която обикновено се разпространява от хора, които никога не са стъпвали там, които не са виждали къщите на тези българи, с размерите на прогимназия. За мое учудване, вече 20 години, това продължава.
Репортер: Смята се, че ние ще поканим бесарабските българи и че те са готови да дойдат в България, да гледат изостаналото ни селско стопанство, да работят по курортите, където знаем, че има проблеми в сивия сектор и разбира се със заплащането. Как гледате на тази теза „да вземем бесарабски българи, защото тук не стига работна ръка”?
Райна Манджукова: Какво значи „да вземем бесарабски българи”? Те да не са стока? Как да ги вземем? Точно за това говоря в момента, само че вие разширихте въпроса не само от към Странджа, но и към туристическия сектор. Всичко това е възможно, но си има начин, по който се прави във всички цивилизовани страни. Агенцията за българите в чужбина по време на председателството на Пламен Павлов, и естествено с благословията на тогавашното правителство, беше започнала да създава такава програма. Започнахме с проучване на територията на страната и именно от гледна точка на интересите на страната, на интересите на България – къде има нужда от каква точно работна ръка, в коя част. На едно място може да има нужда от работници в селското стопанство, обаче на друго да се стърсят лекари, които са заминали примерно в Англия или в арабския свят. Къде има възможност за жилищен фонд, къде има земи, по какъв начин тези земи могат да се отпуснат, защото не можем да приемаме целокупния бесарабски люд като селскостопански работници или като работници в курортите по Черноморието. Нали разбирате, че това е несериозно? Затова се прави първо един анализ на нуждите на България. Изобщо не откриваме Америка в момента. Така се изгражда всяка имиграционна политика, на всяка една нормална цивилизована страна, с тази разлика, че примерно, ако Америка и Канада привличат всякакви хора отвсякъде, тук това да бъде насочено към хора с български произход, тоест към решаването на икономическите проблеми да се добавят и решаването на демографския проблем. Много е просто, необходима е само политическа воля. И, което е много важно, това може да се направи само и единствено от државата. Това не може да го направи политическа партия, сдружения на гражданите и т.н. И, повтарям – с оглед интересите на България, а не за „спасяване“ на бесарабските българи, горките, милите и т.н.
Всеки, който е бил там, знае, че бесарабските българи няма от какво да бъдат спасявани.
Димка АТАНАСОВА