От бедствието в Чернобилската атомна електроцентрала изминаха 30 години. Някога перспективните градове Чернобил и Припят, в непосредствена близост до атомната електроцентрала, днес са градове-призраци.
Преди пътуването трябваше да намеря агенция, която предлага екскурзии до Зоната на отчуждаване (до 1987 година тя се е наричала 30-километровата зона, забранена за свободен достъп територия, подложена на интензивно замърсяване след аварията в АЕЦ „Чернобил“).
Съгласно съществуващия закон, частно организирани посещения са забранени и разрешителни за влизане в Зоната се издават само на хора, които работят по строителството на саркофага, и на лица, на които е поверена сигурността на самата Зона. За нас, простосмъртните, единственият начин да влезем в Зоната на отчуждаване са агенции, оторизирани от правителството.
Като събрах необходимата информация от интернет, открих ценна информация за агенциите. Има възможност да се вземе индивидуален тур (по-скъпа опция) или пък стандартен (по-голям брой пътуващи). Цената варира от 60 до 300€. Допълнителен фактор, който оказва влияние на цената, е езикът. Може да избирате между английски и руски при обиколката. Тъй като аз владея свободно руски език, избрах по-евтиния вариант, който, разбира се, е руският (обиколките на английски са с близо 30% по-скъпи).
Снимка: Антон Папич
Датата на записване също е важна. Ако се запишете един месец по-рано, получавате 25% намаление. След като платих за обиколката си, единственото, което ми остана, бе да чакам да се сбъдне една от най-старите ми мечти. Най-сетне да видя Зоната на отчуждаването – Припят, Чернобил и прословутия реактор номер 4.
Въпреки че нивото на опасност в Зоната не е високо, все още са препоръчителни някои предохранителни мерки, най-вече отнасящи се за облеклото. Най-големият проблем са заразените частици, които могат да се открият пръснати във въздуха (особено по време на летните пожари) или пък в почвата. Поради тази причина си купих набор дрехи и обувки специално за пътуването от магазин втора употреба, които ми струваха 15$.
Пристигнах в Киев в нощта преди отпътуването, а потеглихме от място в близост до киевската централна гара. Беше студена и снежна утрин, забулена в сивите цветове на небето. Времето беше точно такова, каквото си го представях. Зоната е разположена на близо 110 км северозападно от Киев, на около час и половина пътуване с кола. Тъй като бях много уморен, не след дълго съм заспал. Събудих се, когато наближавахме Зоната. Снегът бе покрил всичко наоколо и сивотата на зимата ни следваше през цялото пътуване.
Пред входа
Снимка: Антон Папич
Стигнахме контролния пункт Дитятки, там видяхме първите предупредителни знаци за радиация. Преминаването през този контролен пункт бе като преминаване през воал и навлизане в друг свят. Правият път пред нас бе покрит с тънък слой сняг, разпръснат от студения повей. Дори този път не оставяше впечатление за обикновен път, покрит със сняг, а по-скоро на път, прокаран към различен свят. Гледах пътя пред нас и непрекъснато си мислех за филма „Сталкер“.
Създаден е от един от най-известните съветски режисьори Андрей Тарковски и е вдъхновен от роман на братята Стругацки. Той бил заснет седем години преди бедствието в Чернобил и в него се разказва за „сталкер“, човек, който води хора до Зоната, място, където се предполага, че се сбъдват най-големите мечти, съзнателни или подсъзнателни. В Зоната хората търсят щастието и смисъла на живота.
Вътре в зоната
Първите сгради започват да се появяват, когато приближаваме голямата табела, на която може да се прочете „Чернобил“. Тези постройки създават впечатление за град, но чувството на необятност не изчезва. Дори когато влизаме в този малък град, който е почти необитаем, това чувство се засилва.
Докато караме през града, можем да видим архитектурата му и фасадите, някои от които изглеждат добре запазени, но е очевидно, че времето е взело своята дан. В самия център ни посреща „Ангелът с тромпета“, монумент в памет за тази трагедия. Зад него има символично гробище, в което на надгробните плочи са изписани всички места, изчезнали след ядрената катастрофа. Когато излизаме на главната улица на града от лявата страна виждаме магазин, който е отворен, но в него има твърде малко продукти по рафтовете, основни неща и някои сувенири за туристите.
Продължаваме да караме през останките на този някога малък перспективен град, по пътя надолу, който ни отвежда отново до гората. Пред нас се разкрива гледката на реактор номер 4, така и недовършените реактори 5 и 6, както и огромният саркофаг, изпъкващ на хоризонта.
Приближаваме се до сърцето на трагедията, пред очите ни ядрената централа става по-голяма. В центъра на ядрената централа виждаме друг паметник. Той е в памет на трагично загиналите ѝ служители. Точно зад него, от другата страна, се намират реактор номер 4 и изграждащият се саркофаг.
Призрачен град
Продължаваме към Припят, град, чието име може би най-малко се споменава, когато става дума за тази трагедия, но именно той е пострадал най-много. Той изчезва много бързо с по-голямата част от младото си население. Градът остава в капана на времето и само природата продължава да се развива.
На входа на града има друг контролен пункт, а самият той целият е опасан от ограда. Някога красиви и хармонично изградени улици с площади, булеварди и паркове сега са покрити от гора. Светлината бавно прониква сред високите смърчове, които почти изцяло са ги покрили. Стигаме до центъра на града, където имаме възможността да влезем в една от сградите. Излизам от сградата и продължавам надолу по пътя, за да се озова пред един от основните обекти.
Навремето това е била много обикновена конструкция, с годините станала символ на бедствието в Чернобил – Виенското колело в увеселителния парк в Припят. То продължава да се издига вече близо 30 години, сякаш чака отварянето си, което така и не се случило и никога няма да се случи…
Автор: Антон Папич, „Руски дневник“