Иван Алексеевич Бунин е руски писател, поет и преводач. Той е първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933. Първоначално пише публицистика и поезия, по-късно проза, най-вече къси разкази. Емигрира от Русия през 1919 и се установява във Франция.
Най-значимите му творби са повестите „Село“ (1909 — 1910), „Суходол“ (1911), които образуват своеобразна дилогия, обединена от обща тема — съдбата на Русия и руския национален характер. Последната му художествена книга „Тъмни алеи“ (1943) е смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през 20 век.
Ранни години
Бунин е роден във Воронеж през 1870 и прекарва детството си в имението на своите родители в Орловска губерния. Произлиза от стар помешчически род, но дядо му и баща му пропилавят почти цялото имущество на семейството.
Иван Бунин е изпратен в обществено училище в Елец през 1881, но трябва да се върне у дома пет години по-късно. Брат му, който има университетско образование, го окуражава да чете руските класици и да пише.
През 1887 Бунин публикува първото си стихотворение в едно петербургско литературно списание. Първата му стихосбирка „Листопад“ (1901) и добре посрещната от критиката. Макар че стихотворенията му следват традициите на парнасизма от 19 век, те са обвити с източен мистицизъм и са изпълнени с ярки, внимателно подбрани епитети.
През 1889 Иван Бунин заминава при брат си в Харков, където работи като държавен чиновник, помощник-редактор на местен вестник, библиотекар и статистик. Той започва кореспонденция с Антон Чехов, с когото стават приятели. Поддържа контакти и с Максим Горки и Лев Толстой. През 1891 Бунин публикува първия си разказ в един литературен вестник. С времето той преминава от писане на стихове към къси разкази.
Бунин става известен и като преводач. Най-известен е преводът му на „Песен на Хаяуата“ на Лонгфелоу, за която получава Пушкинска награда през 1903. Той превежда и Байрон, Алфред Тенисън и Алфред дьо Мюсе.
Известност
От 1895 Бунин прекарва времето си между Москва и Санкт Петербург. През 1898 се жени за дъщерята на гръцки революционер, но бракът завършва с развод. Въпреки че се жени повторно през 1907, връзките му с други жени продължават до неговата смърт.
Бунин публикува първото си по-дълго произведение, повестта „Село“, когато е на 40 години. Тя представлява мрачно изображение на селския живот с неговата глупост, жестокост и насилие. Острият му реализъм, „героите, потънали дотолкова под средната интелигентност, че едва остават хора“, го сближават с Максим Горки. Две години по-късно Бунин публикува повестта„Суходол“, завоалирано описание на собственото му семейството.
Преди Първата световна война Иван Бунин пътува до Цейлон, Палестина, Египет и Османската империя, като тези пътувания оказват влияние върху творчеството му. От 1912 до 1914 той прекарва зимите на остров Капри с Максим Горки.
Емиграция
Бунин напуска Москва след Руската революция през 1917 и се премества в Одеса. Той напуска страната с последния френски кораб през 1919 и се заселва в Грас, Франция. Там той публикува дневника си, показващ аристократичната му антипатия към болшевишкия режим. За съветското правителство той пише: „Каква отвратителна галерия от каторжници!“. По-късно той се противопоставя и на нацизма.
Руската емиграция се отнася към Иван Бунин като към доайен на руските писатели в традициите на Толстой и Чехов. Той става първият руснак, получил Нобелова награда за литература (1933).
В края на живота си Бунин проявява интерес към съветската литература и дори обмисля възможността да се върне в Русия, подобно на Александър Куприн. Той умира от инфаркт в Париж през 1953. Няколко години по-късно е отменена забраната за публикуване на негови произведения в Съветския съюз