Това е откъс от още неиздадена книга – „Дарбата“, на Валентин Качев, написана през 1998 г. В него се разказва за срещата и общуването на Валентин Качев с проф. Альберт Васильевич Милицин (1926-2013) и неговата дъщеря доц. Марианна Альбертовна-Ростоцкая, р. 1963 г., изкуствовед и педагог, съпруга на известния артист и режисьор Андрей Станиславович Ростоцкий, за жалост починал сравнително млад при нелепи обстоятелства. Снимките в края на това съобщение са от посещението на Качев в Саратов и паметника на Гагарин.
Проф. Альберт Еасильевич Милицин
Доц. Марианна Альбертовна-Ростоцкая
Валентин Качев
Имах изпит по кинодраматургия във ВГИК. Мисля, че беше сряда. Изкачих се на втория етаж в института. Във фоайето вече се бяха събрали колеги.
Към мен се приближи много симпатична дама.
– Здравейте! Аз съм Мариана Ростовска. Гледахме ви вчера по телевизията. Там разказваха за вашите умения да вдигате на крака хора сковани от радикулит.
– Да, но сега ми е нужен някой вълшебник мен да избави от напрежението преди изпита.
– Вие сте силен човек и чужда помощ не ви трябва. Но на нас сте ни нужен, именно, вие…
– Как да разбирам това? На вас лично или…
– От три дни майка ми е на легло. Схванат ѝ е кръстът и не може да мръдне. Моля ви, помогнете! Като ви видях по телевизията се зарадвах. Кого ли не сме търсили, а нашият спасител бил в родния ВГИК!
Влязох в изпитната зала и мигом забравих за разговора с Мариана. За мое щастие, работата ми бе приета със суперлативи и естествено, логичната оценка бе отличен.
С повишено настроение излязох от залата. Във фоайето на втория етаж на ВГИК ме очакваше Мариана Ростовска. Тръгнахме към дома ѝ. Оказа се, че живеят в кооперация, която се намира съвсем близо до института. До ВГИК е киностудия “Горки”, а след нея – блокът на Мариана. В този дом ме очакваха от мига, когато са ме видели по телевизията. Посрещна ни бащата на Мариана. Покани ни в стаята, където на леглото лежеше неговата съпруга.
Ще отида малко напред и ще споделя нещо, което научих по-късно от тях. Когато са били все още млади, те са имали обичай по време на празници да включват силно музика и да излизат на площадката пред апартамента да танцуват. Така поздравявали съседите си за празника. Хората излизали по двойки от апартаментите и започвали и те да танцуват. Представях си ги – елегантни, в нежни прегръдки танцуват пред вратите на апартаментите си. Ето че сега една от тези двойки е в очакване на чудото…
Прегледах болната. Оказа се, че ще мога да ѝ помогна. Ако мога да бъда полезен, веднага казвам, ако ли пък не – обяснявам, че не аз съм човекът, при когото ще намерят нужната помощ. Направих каквото трябва и болната се почувства по-добре. Но болката така я бе захапала, че останаха още няколко сеанса до пълното ѝ излекуване.
Може би измина седмица и щастието в този дом се върна отново. Съпругата на професор Милицин вече бе на крака! Каква по-голяма радост от тази, когато любимият ти човек си е върнал усмивката на лицето?
Професор Милицин може би бе по-радостен и от жена си. Той се чудеше как да изрази своята благодарност. Бързо намерихме общ език.
Откриване на астрономическата обсерватория, 21 юни 1965 г.
вляво – Александър Томов, вдясно – акад. Никола Бонев
Доц. д-р Александър Томов (1930-2009), учител, физик, астроном, директор на Астрономическата обсерватория
Когато бях ученик в гимназията в моя роден град Белоградчик, откриха астрономическа обсерватория. Там се бе събрал елитът на Белоградчишката гимназия. Най-добрите ученици имаха честта да се обучават в Кръжока по астрономия под ръководството на директора на обсерваторията Александър Томов. Изкарах там цели четири години – от осми до единадесети клас. Обучиха ни за наблюдатели на изкуствените спътници на земята. Това бе не само чест, но и отговорност. Запомнил съм дори, че ни плащаха и „заплати”. Всеки месец ние посещавахме касиерката на гимназията и получавахме своето възнаграждение. Обикновено това бяха около пет лева. Всъщност това са парите, които ни се полагаха за закуска по време на нощните ни дежурства там – по четиридесет стотинки на вечер. По същото време цената на една кифла бе десет стотинки. Нашите съученици ни завиждаха, защото знаеха, че ние сами си заработвахме средствата за ученическата закуска. Много пъти съм се замислял за времето, прекарано в обсерваторията. Ние бяхме юноши, влюбени в астрономията. Нощите прекарвахме там, край старата турска крепост, където като бяла лястовица извисяваше снага Обсерваторията. Сезоните се меняха, а ние почти във всяка ясна вечер поемахме по стръмния път нагоре към крепостта. Александър Томов бе ходил в Москва на някаква конференция в Център “Космос”. Оттам си бе донесъл едноцевна ловна пушка. Когато през зимата свършвахме наблюденията в малките часове на нощта, предпочитахме да се приберем вкъщи. Образуваше се колона, която вървеше по пъртината, направена в дълбокия сняг. Напред вървеше Томов със заредената пушка! Трябваше да пазим тишина, защото вълците се плашели, а той имаше голямо желание не само да ни пази от тях, но и да убие някой хищен звяр. Докато бяхме там, не бях чувал да е гръмнал някой вълк.
През летните нощи също се връщахме по домовете си, ако работата ни свършваше в малките часове на нощта. Тогава обикновено ни предвождаше един от нашите съученици – Владо Гергов. Баща му е бил политемигрант в Съветския съюз, а Владо бе секретар на учкома в гимназията. Бяха го изпратили като награда да посети Москва. От там той си донесе транзистор! Това все още се смяташе за чудо на техниката. Спускахме се по стръмния склон от крепостта и слушахме музика от транзистора на Владо. Когато слизахме в града, при чешмата “Елезица” той го изключваше. Казваше, че хората спят и не бива да ги будим с нашата музика.
Друг път край джамията срещнахме пийнали мъже, а сред тях и учителя ни по физкултура Кръстьо Стоянов. Някой от тях реши да провери къде така късно се шляели ученици от гимназията. Учителят ни им каза да ни оставят на мира, защото главите са ни се запалили от сметки в Обсерваторията. Веселата компания ни остави и ние се прибрахме по домовете си.
Май се поувлякох в тези мили за мен спомени? Каква е връзката с професор Милицин и Москва? Той ми подари снимки с автографи на космонавти от първия полет. Изпрати медал на ЦУП до Томов в Белоградчик.
Първенците на випуск 1968 – златен медал
Валентин Иванов Качев, Корнелия Иванова Петрова, Иван Живков Живин
Наградени са и с книги: „Минало и размисли“ на Александър Херцен
Когато завърших гимназия, в първото интервю, което дадох, казах, че всеки успех на съветската космонавтика за мен е малък празник. Може би от любовта към звездите се роди и очарованието на поетическото творчество…
„Връзката” ни с Москва по това време бе всяка нощ, когато имаше наблюдения на изкуствените спътници на земята. До два часа след приключване на наблюдението, ние трябваше да изпратим в Москва – Център “Космос”, нашите резултати. Във всичките социалистически страни, където имаше такива обсерватории, се извършваха тези визуални наблюдения. Така се оформяше действителната траектория на съответния спътник. Ние получавахме телеграми от Център “Космос” с предполагаемите координати и времето, когато се очаква спътникът да премине над нас. Правехме блокада в небето с четири или пет астрономически наблюдателни уреда. Който пръв забележи спътника, даваше сигнал. Всички се насочвахме към неговото поле и започвахме проследяването. Засичахме със секундомери мига под някоя звезда. Слизахме в стаята с морския хронометър и спирахме секундомера. Така изчислявахме времето на преминаването по Гринуич. След това взимахме секторната карта на звездното небе и по нея търсехме звездата, под която сме засекли спътника. Връщахме се в залата и с помощта на логаритмичните линийки изчислявахме небесните координати на космическата разходка. След това очертавахме на голямата звездна карта трасето и обобщените резултати изпращахме под форма на кодирана телеграма до Център “Космос” в Москва.
Оказа се, че с професор Милицин се „знаем” отдавна.
Той е бил на тридесет и седем години, когато е получил задача да създаде Център за управление на космическите полети. Поканил е целия екип, с който е работил дотогава, и са започнали заедно новата работа. Резултатът е Центърът за Управление на космическите полети в Калининград – на двадесетина километра от Москва по Ярославското шосе. Младият учен е влязъл в конфликт със Сергей Корольов за мястото на Центъра. Главният конструктор не е бил добре запознат с методите на телемеханиката и е настоявал Центърът да бъде в Байконур. В крайна сметка младите учени, начело с Алберт Милицин, успели да убедят ЦК на КПСС и Корольов. Било е прието решение за строителство на Центъра край Москва.
Представям си как по времето, когато космонавтиката е била на особена почит и уважение в съветската страна, какво е означавало да бъдеш директор на Центъра за управление на космическите полети!…
Един ден професор Милицин ме бе поканил на тяхната вила, недалеч от Болшево, известно с това, че там има Дом на ветераните на киното. Това бе стара дървена двуетажна вила от тези, които са строени по съветско време. Имаше голям двор. В него бе малката къщичка на зет му, киноактьорът Андрей Ростоцки, построена лично от него. Опитахме от шишчетата, приготвени от професора. На другия ден той ме покани да ми покаже Центъра. По това време току-що бе сдал поста директор. За него имаше отново важна задача! Но тази част от Центъра бе засекретена. Там се работеше върху противоракетния щит. Авторитетът на професора бе на висота. Щом дежурният на пропуска видя неговата волга, веднага вдигна бариерата и застана мирно, за да поздрави обичания си началник. Влязохме в този митичен и загадъчен от юношеските ми години Център, с който имахме всекидневна връзка от нашата Астрономическа обсерватория. Професор Милицин ме развеждаше и ми показваше зала след зала, където всичко работеше за безопасността на космическите полети. Влязохме и в Главната зала с огромния екран и десетките остъклени кабини, където денонощно дежуреха учените и във всеки миг бяха готови да окажат съдействие при възникването на извънредни ситуации.
Навремето в Политбюро за техните работи е отговарял министърът на отбраната, маршалът на Съветския съюз Димитрий Устинов. Когато е имало нови полети и особено в очакването на излизане в орбита и успешното скачване, маршалът винаги е бил в залата, където сега се намирахме ние. Леонид Брежнев се е обаждал при особена нужда на Милицин с молба, знаейки колко е зает в момента маршал Устинов, ако е възможно, да го повика на телефона.
Влязоха в залата трима китайци. Милицин се усмихна и отиде да се ръкува с тях. Представи и мен. Оказа се, че единият е заместник-председател на министерския съвет на Китай.
Поведоха ни по безкрайните коридори и се озовахме в друга зала – копие на първата, но безлюдна… Това бе залата, построена за космическия кораб „Буран”. За съжаление, той извърши само един, при това успешен, безпилотен полет и повече не бе използван. По-късно имах честта да го видя на авиоизложението на летището край Жуковск.
Какво пък, мечтите имат това предимство, че понякога се сбъдват.
Влюбеният в Космоса някога юноша имаше щастието да попадне в Меката на тази сложна система. Както се казва, летят няколко космонавти, а за тях се грижи огромна армия от конструктори, учени. Няма да е пресилено ако кажа, че и цялата държава!… А хората, които излитаха в безбрежния Космос, бяха смели, но в същото време скромни и обикновени, земни синове.
Всичко това ме навежда на един спомен от България. Бях в кабинета в сградата на българо-съветската дружба на генерал Захари Захариев – герой на СССР № 22 и на България. При нас влезе космонавтът Георги Иванов, чиято снимка с автограф по-късно ми бе подарена от проф. Милицин. За първи път виждах славния космонавт отблизо. Стиснахме си ръцете и аз, развълнуван, му казах няколко топли думи, с които изразих възхищението си от неговия подвиг. Космонавтът ми каза, че съм бил щастлив човек, защото съм до такъв велик българин като генерал Захариев! Георги Иванов каза още, че благодарение на подвига, извършен някога от генерала и неговия огромен авторитет в Съветския съюз, е бил възможен и техният космически полет.
Ген. Захари Захариев с първия български космонавт Георги Иванов
По-късно в Москва гледах една театрална постановка – „Мястото на кацането е неизвестно”. Тогава разбрах колко драматичен е бил полетът на нашия първи космонавт! Именно тук, в Центъра за управление на космическите полети, под ръководството на професор Милицин, се е водила истинска битка за спасяването на нашия космонавт и неговия командир Николай Рукавишников.
Така че погледът, отправян някога към звездите в следене на съветските изкуствени спътници, се оказа със земно лице. Имах честта да се запозная с такъв човек като професор Алберт Милицин и да видя отблизо Центъра за управление на космическите полети, изграден под неговото ръководство.
Любовта към Космоса, зародила се в юношеските ми години, ме доближи до местата, паметни за неговите покорители. Дълги години живях в Москва недалеч от Паметника на космонавтиката. Когато имах свободно време, винаги се разхождах по Алеята с паметниците на космонавтите, с която започва този комплекс, завършващ с огромния Паметник с ракета на неговия връх.
Друго незабравимо преживяване за мен бе посещението ми на мястото в степта край град Саратов, където се е приземил Гагарин. Там има паметник, подобен на този до метрото на ВДНХ в Москва. Разбира се, той има само същата форма, но е изграден от обикновени материали. Величието е в чувството, което те обзема, когато заставаш на това място! Ти стоиш на земята, приела отново в прегръдките си своя първи космически син! Може би от тук именно започва пътят към Космоса, защото тук е направил първите си крачки завърналият се от космически полет Гагарин…
Аз съм щастлив, че целителските ми умения са ме срещали с изключително интересни хора. Те са били от обикновени селяни и работници, цигани, та до най-изтъкнати представители на различни професии, и то в различни страни. Както се казва, чрез дарбата, с която Бог те е дарил да помагаш на хората, ти се докосваш до живота им. Някои от запознанствата се превръщат в приятелство, други са оставили добри спомени, защото си ги спасил от големи страдания. Чрез срещата ми с проф. Милицин осъществих юношеската си мечта и успях да попадна на такива места, за които дори и не можех да си позволя да мечтая.
А всичко, което се случва с мен, е, защото Бог ме е дарил с дарбата да помагам на хората! Тази дарба е ежедневно изпитание, съпричастие към болката и страданието на нуждаещите се от помощ хора. Това е и особена отговорност, защото целебният дар е дълг, на който трябва да служиш!
Валентин Качев