Автор: Александър Симов
Само няколко дни преди Трети март, деня, в който България празнува своето Освобождение от турско робство, станало възможно единствено и само заради Русия, издателство „Абагар“ реши да пусне на пазара нова книга – „Писма от България през 1877 г.“ от Евгений Утин.
В рекламните съобщения изданието се предлага със следната фраза от предговора на Георги Данаилов: „Книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди.“ След като ни е въвел по този начин болезнено в текста, Данаилов отприщва целия мътен поток на вътрешните си фобии – Утин бил безпощадно критичен към мотивите на руснаците за войната, написал раздиращи редове за корупцията в армията, описвал безпощадно „безотговорно неподготвените руски генерали и офицери“ и показвал как „освободителите“ се отнасяли грубо и надменно към българите. Изобщо предговор, който може да накара Иво Инджев моментално да зареже поредната статия срещу Путин и да отърчи похотливо към книжарницата, за да се сдобие с поне една бройка от книгата, а Илиян Василев – да забели очи в тих емоционален оргазъм.
Не казвам нищо лошо за конкретната книга. Тя трябва да бъде прочетена. Винаги е добре човек да се запознае и с различно мнение, защото историята никога не е чисто бяла или демонично черна. Както казваше Кундера, от гледна точка на бъдещето историята винаги ни изглежда логична и подредена, но пропускаме да видим, че за съвременниците пътят напред е тънел в мъгла, същата тази мъгла, която покрива нашето собствено бъдеще.
Дразни ме обаче страстта, с която една определена група у нас постоянно се опитва да опръска с кал и мръсотия най-светлата дата в нашата история. И издаването на подобна книга преди 3 март не е просто интелектуална игра, не е търсачество на истината или опит за по-цялостно осмисляне на събитията, а е продукт на гнусната пропагандна война, която не е спирала вече 27 години, но която навлезе в своя налудничав етап от 2013 година насам. Идеята е 3 март напълно да бъде обезсмислен като дата, за да може при първия удобен случай този празник напълно да бъде заличен от паметта ни.
Книгата на Утин можеше да бъде поднесена на публиката по всяко друго време, ама нечистоплътните господари на амнезията много държат тя да се появи навръх годишнината, за да се опитат за пореден път да отровят благодарността и почитта, която над 85 процента от хората изпитват към Русия.
В тази война не се подбират средства, не се спазва благоприличие, а се погазват всички морални правила. Всичко се използва като повод за атака. В случая изравянето на някакъв забравен текст, поднесен ни като някакво необходимо историческо лакомство. Убеден съм, че освен книгата на Утин има стотици непреведени трудове за Руско-турската война, които я показват в съвсем друга светлина, осветляват забравени факти, но по съвсем друг начин. Не чакайте някога да ги преведат. Идеолозите нямат нужда от разширяване на гледните точки, това е ритник по паметта и нищо повече. Подозирам, че и самият автор, въпреки цялата му критичност към своята държава, едва ли би одобрил подобна долнопробна употреба на неговата книга.
Нямам намерение да влизам в защита на руските действия у нас. Знам само едно – един окупатор не създава институции и не гради държавност. А руснаците са направили за нас точно това. Освен свобода, те са ни дали държава. Помогнали са ни да я изградим и после са си тръгнали.
Това е безценният дар на руския народ към неговите братя. Защото тези, които искат просто колония, не тръгват да градят банки или министерства. Не помагат за изграждането на армия. Точно обратното, колонизаторите изсмукват институциите, подчиняват елитите, смазват армията, защото нямат нужда от независими хора. Погледнете последните 27 години и вижте какво се случи. След това се върнете в дните след 1878 година. Контрастът е смазващ.
Но въпреки това винаги се намират осквернители, които искат да ни накарат да забравим. Да забравим не само пролятата кръв, но и дара на държавността. Това са неизплатими подаръци. И единственото, с което можем да ги почетем, са памет и благодарност. Толкова малко, но и толкова много. Защото от блатото винаги ще изплуват някакви незадоволени потомци на Киряк Стефчов, които с долна радост се нахвърлят по автентичния спомен.
Не мога да се отърва от усещането, че това са хора, които сякаш дълбоко съжаляват, че сме се освободили от турско робство. Май в Османската империя те щяха да се чувстват най-добре, щяха да бъдат най-верните лакеи на султана. И както се пошегува един приятел, не искат да честват 3 март, пфуу, ами да честват 1396 година тогава…
В романа „451 градуса по Фаренхайт“ Рей Бредбъри беше описал едно плашещо бъдеще, където пожарникарите горят книги. Имам чувството, че някакви сенки на тези пожарникари днес като кърлежи са се впили в нашето общество и използват всеки случай в опита си да унищожават мозъчни клетки. И заради това за тях най-важната битка е тази срещу паметта за 3 март.
Сигнал за тази война сигурно бе даден още през 2012 година от тогавашното недоразумение на „Дондуков“2 Росен Плевнелиев, който в речта си за 3 март нито веднъж не спомена Русия. Вместо смисъл в словото му тогава изобилстваха кухи еврократични клишета, които деформират реалността с нечувана жестокост. В онзи негов текст Паисий и възрожденците ни бяха изкарани едва ли не първите радетели за Европейски съюз и евроатлантически ценности.
Тази война продължава с нови форми и жестокост. Подозирам, че един ден тя ще стигне до логичния си край – авторски колектив ще напише книга, в която ще се твърди, че не руснаците, а Първи американски флот е освободил България, и лично Роналд Рейгън е разпоредил подписването на Сан-Стефанския мирен договор…
Въпреки това смятам да приключим с оптимизъм. Подозирам, че на подобни „издатели“ и „исторически доброжелатели“ никак не им е леко. От 27 години се прави опит за подмяна на историята, а те винаги удрят на камък. Този народ се оказа упорит, инатлив, тих, но съпротивляващ се. В противен случай работата отдавна щеше да е свършена. Само при споменаването на Русия гневни тълпи трябваше да излизат на протест по улиците, а като се каже „Путин“, четири доброволчески отряда незабавно да тръгнат със салове да освобождават Крим от лапите на тиранина.
Нищо такова не следва обаче. Това, което наричаме „русофилство“, се предава с кръвта, дори и когато младите поколения нямат откъде да получат автентична и качествена информация за тази велика страна. Валентин Вацев ми е разказвал как негови студенти започват да го гледат намръщено, ако случайно каже нещо срещу Русия. А това са поколенията, израснали без руски език, без достъп до руската култура, без да могат дори да прочетат нещо за политическата ситуация там, но все пак тяхната кръв, произход и интуиция им показват къде е истината.
Ето защо на 3 март миналата година над 100 хиляди души се качиха на Шипка. Напук на сутрешните блокове, напук на съскащите негодници, напук на издателите на странни книги, напук на мракобесните психодесни шамани. И го направиха, защото им писна някой друг все да им сочи грешния път и да ги убеждава, че скокът в бездната ще им донесе вечен живот. България, оказа се, има силна имунна система срещу историческите безумци.
Как да не празнуваш 3 март с искрено удоволствие тогава?