Всеки път, когато в България някой повдигне темата „НАТО“, обикновеният читател е принуден да броди в един безизходен лабиринт от клишета, мантри, евроатлантическа патетика и цяла орда от орки, пардон, от анализатори, които обясняват, вещаят, прогнозират и размахват криви пръсти. Ако човек иска да се ориентира в каква посока се движи Северноатлантическият алианс и дали изобщо осъзнава какво прави, трябва да сведе до минимум гледането на емисии български новини, където млади репортерки с минижупи сричаха от аутокюто каквото са преписали от агенциите, без ни най-малко да ориентират публиката дали изобщо схващат политическата ситуация.Иначе срещата във Варшава бе организирана като медиен спектакъл. От два месеца насам слушаме как Алиансът ще вземе исторически решения, които ще променят Европа и направо ще преподредят политическия пейзаж в конфликтните зони. Чухме как щели да заложат на политиката на „сдържане“ на Русия, което е красив евфемизъм за това, че има цяла редица от държави, които трябва да бъдат превърнати в горещи точки от реална фронтова линия. Знайни и незнайни грантови активисти като натовски папагали заповтаряха от какво значение е срещата във Варшава, как руската заплаха ще получи достоен отговор и как няма да остане ненаказано зло. Целият този фон обаче звучеше като карикатурно повторение. И преди да кажем няколко думи за това какво следва за България от натовския форум, нека да върнем малко лентата назад, защото паметта днес е автентичното реално дисиденство в света, който си въобразява, че е започнал преди две секунди.
Преди лидерите от НАТО да се съберат във Варшава тази години, през 2014 година те се събраха в Уелс. Тогава България се намираше в особено политическо състояние. На власт беше служебното правителство на Георги Близнашки, тоест пълен кадрови подбор на президента Росен Плевнелиев. Служебните правителства не подлежат и на парламентарен контрол, така че на срещата в Уелс държавният глава потегли със същия ведър оптимизъм, който тресе евроатлантиците днес. „Най-важният резултат за България от Срещата на върха в Уелс е приемането на План за готовност за действие на НАТО, който включва конкретни мерки за защита на всяка държава-членка“, обяви след събитието Плевнелиев с очакване репортерките да припаднат от щастие. Това, което стана официално скрито, а след това се разбираше на час по лъжичка, бе следното – държавният глава бе поел ангажимент за сериозни военни разходи, които да стигнат до 2 на сто от БВП, а също бе пожелал националният център за командване и контрол във Варна за наблюдение на акваторията в Черно море да бъде превърнат и надграден като изнесен команден център на НАТО. Нека пак да повторим – държавният глава не бе получил мандат от никого да поеме тези ангажименти, те бяха изцяло продукт на собственото му слагачество. Половин година след срещата в Уелс се разбра и за друго обещание на държавния глава – в България да бъде разположена американска военна техника. Българите научиха за това не от своите собствени институции, а от министъра на отбраната на САЩ Аштън Картър, който информира, че процесът започва. Точно тогава се навдигна толкова масова вълна от народно възмущение и започна подписка срещу подобно действие, че властта се уплаши, а обичайният заподозрян за дивотии в кабинета Николай Ненчев побърза страхливо да обявява, че такива обещания няма. У нас все пак дойде американска техника, но в доста по-малко количество от зареченото. Вероятно заради подобна тиха съпротива навсякъде из Европа срещата в Уелс бе обявена за пълен провал и то само месец след нейното приключване. Страните от Европа в голямата си част отказаха да изпълнят американските искания. А НАТО, колкото и да се пънат да го обрисуват като колективен съюз, все още означава предимно и само САЩ.
Форумът във Варшава започна по същия медийно олигавен начин. Което обаче не попречи да се види, че днес в НАТО има едно голямо политическо разделение. Страни като Германия, Франция и Италия никак не бързат да заемат агресивна позиция срещу Русия, защото почнаха да осъзнават, че тя е в противоречие с техните стратегически интереси. В ролята на ястребите днес се изживяват освен дежурните военни фанатици, трайно заседнали в епохата на Студената война от САЩ, държавите от Източна Европа и някъде в тази група можем да открием и Росен Плевнелиев. Той пък все едно е заседнал във времето от срещата в Уелс – пак чухме дежурните приказки за засилването на военното присъствие в Черно море, идея, която е на път отново да разпали ярко политическо напрежение в България.
Именно покрай това прословуто военно присъствие в черноморската акватория видяхме, че властта у нас е заложник на собствената си шизофрения и външно влияние. От една страна, още преди Варшава, видяхме отново соловата акция на Плевнелиев и Ненчев, на които само няколко дни не им стигнаха да набутат България в съвместна флотилия с Турция и Румъния. Бойко Борисов се принуди да свиква брифинги по спешност и да говори, че тези, които искат да водят война, трябва да пратят децата си на бойните кораби. След това Турция и Русия успяха да се разберат и да изгладят противоречията помежду си, но сега старата идея се появи в натовска форма. Премиерът, който май не отиде нарочно във Варшава, въпреки че със сигурност основно него са чакали там, отговори с идеята за Черно море като „демилитаризирана зона“. Това е романтично предложение, но наивно до крайност. В тази конфронтационна обстановка подобна идея можеше да бъде лансирана само след съвестна подготовка и геополитическо търпение. Очевидно е, че тя бе родена, за да се балансират политическите страсти тук, но колкото повече НАТО дрънка оръжие за глупости, толкова повече страстите ще се изострят.
В крайна сметка обаче бг-ястребите не разочароваха със своето поведение. Прочетоха каквото им беше написано, а то нямаше нищо общо с дадения мандат. Българският слугинаж се развихря в чужбина. Защото се отървава от досадната идея да дава обяснянения за превития си гръбнак.
Едва ли дори и най-големите ястреби в НАТО вярвят, че Русия ще нахлуе в Източна Европа, или пък, че именно тя е основната заплаха днес. Въпреки това, страните от Алианса отново и отново се давят в мухлясалото разбиране, че светът отново се връща в епохата на студената война. Де да беше така. Студената война бе проблематична епоха, но осигуряваше относителна световна стабилност. Днес ситуацията е взривоопасна и както наскоро каза анализаторът Валентин Вацев, тя много повече напомня на времената отпреди Първата световна война. Русия обаче е необходима като плашило, защото НАТО днес функционира все по-трудно. Всъщност основната задача на форума във Варшава не беше толкова патетичните декларации, а опитът да бъдат събрани 15 милиарда долара. Това става по изпитания начин – новите членки взимат заеми и купуват стари натовски самолети. Заради това беше такава радост, че Черна гора влиза в НАТО – кой ще изпусне шанса да има още една страна, която да вземе заем? НАТО е инструмент за влияние на САЩ в Европа, но напоследък той им излиза доста скъпо, защото редовно се налага именно Вашингтон да покрива задълженията на Алианса. То май и заради това редовно се вади картата Русия, защото това е последният ефективен начин някои страни да бъдат накарани да развържат кесиите.
Медиите у нас обаче обикновено са толкова задръстени с клишета, че трудно човек може да пробие през мъглата от манипулации и да постави критични въпроси. Като например – нима Алиансът от година на година не загърбва защитната си роля и не се превръща в основен фактор на нестабилност в много части на света. И докога всъщност НАТО ще се прави, че не забелязва проблема със световния тероризъм, който окървави доста европейски столици. Армията не може да бъде свръхефективно средство срещу асиметрична заплаха, но докато не съществува реален анализ за истинските източници на нестабилност, то Алиансът ще пребивава в някаква своя собствена сюрреалистична реалност.
Въпрос на време всъщност е срещата във Варшава да остане в историята като поредния провал. Тя е обречена на неуспех, защото Европа вече две години се пържи в огъня на огромна конфронтация и това не само отслабва ЕС, това заплашва неговото съществуване. Доскоро се смяташе, че НАТО и ЕС вървят ръка за ръка, но май все повече това ще звучи като твърдение от миналото, защото точно сега е необходимо ясно разграничение. Разбира се, нашите ястреби няма да загреят скоро за този процес. Тук Плевнелиев дори и в пенсия ще продължи да лее сълзи за военни кораби в Черно море, а Соломон Паси да сънува американски военни в най-тайните си и страстни сънища. Все пак има и лъч светлина. Толкова много медийна боза се опитаха да излеят в мозъците на този нещастен народ, а пък той още продължава да мърда и да не приема, че Русия може да бъде заплаха за него. Ястребите на войната все повече се оформят като истинската заплаха пред националната сигурност.
Защото, когато дрънкаш с оръжие, трудно можеш да докажеш, че се защитаваш.
Автор: Александър Симов