Проблемът с българската десница е, че човек може да се загуби в нейните праисторически джунгли или да се удави в плаващите пясъци на нейната перманентна истерия. След като всеки опит за преминаване през тези радиоактивни земи е истинска авантюра, човек почва да се пита – кой от всички десни шамани е необходимо да си причини да чете: тези, които са в зоологическата си клетка тук и не спират да се държат като павиани, случайно надрусани с амфетамини или тяхната лайт-версия, удобно трансформирала се в европейски вид анализатори, които не се задоволяват единствено и само с това да държат българските комунисти отговорни за есхатологичното зло във вселената, но и се опитват да разберат, че светът е широк и в него има процеси, които протичат независимо от българския солипсизъм.
Това диалектическо противоречие е неразрешимо, както ще ни покаже четенето на едно много интересно интервю на гуруто на десните шамани у нас Иван Кръстев. Кръстев е присъствал на вечеря с руския лидер Владимир Путин и споделя своите впечатления пред австрийското списание „Профил“. Това интервю е заплетено като картина на Мориц Корнелис Ешер, прилича на лабиринт без изходи и въпреки това е симптоматично за интелектуалното недоумение на много хора да разберат какво точно се случва.
В размислите на Кръстев веднага прави впечатление опитът на Кръстев да редактира основната опорна на българската десница – че Путин е озверял империалист, който се опитва да възкреси руската империя в конфронтация със Запада.
Във версията на либералния гуру президентът на Русия е „агресивен изолационист“. Тук е необходимо да направим една пауза за поемане на дъх. Идеята за Путин като изолационист променя изцяло версията за това какво се случи през 2014 година. Досега сюжетът „Крим“ ни беше разказван от най-мощните идеологически централи и грантова интелигенция като реставрация на руския имперски манталитет. Това имперско поведение бе описвано като агресивно, немодерно, изостанало, нещо от 19-ти век, направо човек да се чуди при това ниво на интелектуална извисеност как е успял Западът изобщо да забележи тези примати на изток.
Идеята за изолационизма обаче е в рязко противоречие с този наратив. Изолационистът просто не иска да му влизат в територията на интереси и държи да се изолира от околния свят. Което като минимум трябва да рече, че Крим е акт на самозащита, а не някакъв внезапен изблик на имперски страсти. Тази смяна на историята насред път е интересен симптом и вероятно символизира някакво желание Русия да бъде разбрана отвъд идеологическото клише, което е лепнато на властта там, защото то не само не работи, а всеки, който познава съвременното състояние на Русия, знае, че е трудно то да бъде оприличено не само със СССР, но и с царските времена.
Путин, казва Кръстев, е започнал да се бои от отворените граници и искал да отграничи руската цивилизация от другите. Първо, ако чак толкова се боеше Путин, може би щеше отдавна да е затворил границите на Русия, ама такова действие не се очертава на хоризонта. И второ – играта на геополитически санкции бе започната от Европа и САЩ, така че е трудно да си представим Путин сам да е стигнал до идеята за отграничаването.
Малко след като го е обявил за изолационист обаче, Кръстев коментира това, че Путин не се държи като човек, който иска да бъде харесан на всяка цена и това било част от неговия „имперски“ стил. Да обобщим дотук – агресивен изолационист с имперски стил. Ехааа!
След това в интервюто се казва, че Путин нямал представа накъде върви и импровизирал. Дайте сега да видим какъв точно образ ни е описан в крайна сметка – агресивен изолационист, с имперски стил, но същевременно не знае накъде върви и заради това импровизира.
Който е в състояние да преглътне този коктейл, значи заслужава Нобелова награда за философия. И първо място на олимпиада по главоблъсканици.
Не ви карам да приемате версията на Кръстев, знам, че тя хвърли в недоумение представителите на българската десница, които вече не могат да му хванат спатиите, но това е политически проблем на цяла Европа, която трудно се ориентира и не може лесно да разчете действията на Кремъл в Украйна.
Друг интелектуален парадокс, който Кръстев се опитва да разреши, но със съмнителен успех, е това – дали пък „империалистът“ Путин е носталгик по времената на СССР. Нека да отбележа – имперският манталитет и съветският са в остро политическо противоречие, но хайде да не издребняваме за тънкостите на пропагандата. Кръстев се опитва да налее малко капчица здрав разум – Путин по никакъв начин не тъгува по съветската идеология. Добро утро, братче! Всеки път, когато прочетете мнението на агресивен български психодесен, който е в състояние да употреби в едно изречение четири пъти думата КГБ, го насочете да прочете речта на Путин при официалното присъединяване на Крим към Русия. Дори Огнян Минчев трудно ще измисли по-изобличаващ за съветските времена текст.
Вкарването на Путин в съветски контекст е начин той да бъде направен по-рационален, по-познаваем, но това също е анализаторски провал и Кръстев го усеща. Заради това започва да твърди, че Путин всъщност имал за цел властта и се страхувал да не изглежда слаб.
С което всъщност той посочва основния проблем на западните елити. А този проблем е – защо Путин не отслабва. Самият Кръстев казва точно това: „Някои твърдят, че санкциите нямали ефект. Напротив, те съсипват руската икономика. Но това не променя руската външна политика. Там е проблемът“.
Очевидно е, че тук не можем да говорим единствено и само за опиянение от властта. Скритият герой на този разказ е дали пък наистина няма сили, които се опитват да разклатят Русия и да не би случайно точно тези сили да дават вътрешна енергия за съпротивление. Кръстев разказва идеята, че САЩ се опитват да работят срещу Русия като някакъв виц, който не заслужава внимание, но американските помощи за Украйна, записаните разговори на Нюланд изобщо не спомагат да повярваме на тази лъчезарна версия за света. Отбелязвайки промяната в Русия, той я описва сама за себе си, сякаш тя се е извършила без предходни действия, без натрупана нова информация.
Заради това е великолепно изживяване човек да прочете интелектуалните парадокси на Кръстев. Те са показателни за идеологическото неумение да се опише нормална картина на света. Защото анализът съвсем не е труден и нямаше да изпада в такава декадентска схоластика, ако съвсем честно признаеше агресивната роля на САЩ в украинския конфликт. Мама му стара, можеш да признаеш лоша роля и да я оправдаеш ценностно, но когато разказът ти е опит за подмяна със скрити карти, тогава никога няма да си в състояние да опишеш какво наистина се случва.
Въпросът за Путин и неговите преображения из западната преса съвсем не е толкова елементарен и страничен, колкото изглежда. Тук опираме до това доколко западният свят е в състояние да каже истината за самия себе си, а не да тъне в собствения си информационен сос. Подобно обвинение е отправено към Путин, че той е почнал да вярва на собствената си пропаганда, но нима това не важи за доста европейски политици, които май наистина вярват, че зверствата в Донбас на украинската армия са някаква борба за демокрация.
Кръстев е от хората, които са усетили тази драматична липса заради това се опитва да е запуши с дзен-откровения, но опитът му се дъни, защото май нито едната от двете страни вече не иска да слуша другата.
В крайна сметка става ясно, че Путин още не е разгадан като образ. Толкова много анализатори се опитват да намерят код за него, да го вкарат в някаква интерпретативна схема и тя да сработи, но досега не се получава. То заради това повечето анализи почнаха да се изпълват с прилагателни и злост. И както каза някой – май Кръстев трябваше да публикува какво точно е било менюто на тази вечеря – от него повече щяхме да схванем какъв е мистичният образ на този „кремълски злодей“, на когото са посветени толкова много интервюта, че човек, ако ги прочете всичките, ще получи бърз зъбобол.
Автор: Александър Симов, журналист от вестник „ДУМА“. Свободен блогър, уличен проповедник и интелектуален екстремист.