Хрупкавата фунийка със сладолед струваше 4 ст.
В недалечното соцминало наистина имаше неща, които оправдават носталгията на по-възрастните към него. Това бяха цените на стоките.
Вярно, ако изобщо за повечето от тях успеете да се вредите. Примерно за кренвирши. Често си беше истински шанс човек да ги занесе вкъщи, защото са малко и не стигат за всички. Или случайно уцелвате, когато ги стоварват от камиона, или ви е близка продавачката на щанда за колбаси. Затова пък струваха 3,60 лв. килото и бяха ОТ МЕСО. Като ги хапнете, устата ви се напълва не със соя и бъркоч от химикали, а с божествения сок на леко опушеното прясно телешко месо.
Пак тогава нескафето се продаваше в кръгли кутийки за 2 лв. По същото време прекрасната водка – 
„Столичная” и „Московская” струваха по 1,73 лв. шишето. Имаше ги колкото искате по рафтовете на бакалиите. А т.нар. заводски типов хляб се продаваше за 15 ст. Той беше лъскав , вкусен, без химикали, без бои – да го гризеш дори без сирене или друго мезе. Като деца си събирахме стотинките за закуска, купувахме си един още горещ от фурната, ухаещ типов хляб и го излапвахме на улицата за нула време.
Да, заплатите тогава бяха по-ниски от сегашните. Въпреки това сравнението сднешните цени на същите продукти не е некоректно. Откъдето и да ги погледнете – те са в пъти по-високи. Помня, че по същото време билетче за трамвай струваше 4 ст. и беше зелено на цвят, а за автобус – вярно, раздрънкан, очукан, мърляв, бълващ гъсти облаци изгорели газове, едва 6 ст. и червено Като всички деца умирахме за сладолед. Той се продаваше на колички почти на всеки ъгъл. Беше млечен – от истинско мляко, а не забъркан с вредни бои и ароматизатори. Най-често майките ни даваха по 4 ст. – толкова струваше една хрупкава фунийка, пълна догоре със сладолед. Ближехме и ахкахме. А 6 ст. искаха за големия – две вафлени корички, между които продавачите щедро слагаха повече сладолед.
Децата умирахме в жегавите дни да пием сиропи на улицата, които струваха 8 ст. Сега си спомням и потрепервам от ужас – толкова рискове за хепатит и други болести е криело това удоволствие! Но кой ли тогава му обръщаше внимание. Зад гишетата на будки – имаше ги на всяка оживена улица, жена питаше: ягода или вишна? Втори въпрос: единичен или двоен? После гребеше от купа сироп с една лъжица и го сипваше в груби стъклени чаши, на желаещите двоен – слагаше 2 лъжици. Пускаше водата от чешмата и 
допълваше чашата, като разбъркваше течността с дървена бъркалка. „Обектът” разполагаше само с 2-3 чаши, така че следващите клиенти търпеливо чакаха предишните да си изпият сиропа, за да освободят чашата. Продавачката я изплакваше надве – натри на същата чешма и без да дочака да се изцеди, я пълнеше отново. Няма миещи препарати, няма дезинфекция и предпазни ръкавици, опашката просто напираше под палещите слънчеви лъчи.
Но ще призная – по-сладки и ароматни сиропи никога не съм пила! Защото бяха направени от истински плодове, както и всички нектари в магазините на „Плод зеленчук”. И бутилките с тях бяха неугледни – прашни и с разкъсани етикети. Но отвориш ли ги – знаеш, че пиеш нектар от истински кайсии, праскови, ябълки. Да не говорим за детските пюренца в малките бурканчета. Те бяха безумно евтини – от 9 ст. до 24 ст. Само че предизвикаха война между майките на малчуганите и пенсионерите. Последните само чакаха да ги доставят в магазините и ги изкупуваха в промишлени количества – хем вкусни, хем евтини.
Автор: Антоанета Смилова, socbg.com