На 16 юли 1877 г. в Севлиево тържествено влизат руските войски начело с есаул Иван Филаретович Антонов от 30-ти Донски казашки полк и поручик Александър Василиевич Верешчагин от Владикавказкия конен полк.
На 8 юли край Севлиево се появява отрядът на корнет Тулешко. Той прекъсва телеграфната връзка на града и превзема конака без да срещне съпротива от изплашените заптии.
До старата часовникова кула населението устройва тържествено посрещане на казаците, но след тяхното оттегляне към Търново цяла седмица в града не се появяват руски войски. Това възвръща самочувствието на турските управници, които отправят закани към българското население. От запад към Севлиево настъпва около две хилядна орда от башибозуци.
Надвисналата смъртна опасност принуждава българите да търсят помощ от руските войски в Търново. Изпратените вестоносци уведомяват отседналия с полусотнята си в с. Балван есаул Антонов за критичното положение в Севлиево, а след това в Търново и лично княз Николай Николаевич, който изпраща на помощ полусотнята на поручик Верешчагин.
В ранни зори на 16 юли петдесетината казака на есаул Антонов вече водят ожесточено сражение в западните покрайнини на Севлиево срещу многочисления противник. Не след дълго от Търново на помощ пристига в галоп и полусотнята на Верешчагин, към която се присъединяват и много севлиевски доброволци.
След няколко часово сражение в горещия юлски ден, казаците предприемат фронтална атака, разбиват башибозука и го прогонват далече на запад. Освободен е още един български град – Севлиево, а площадът кънти от тропота на победоносно дефилиращите казаци. Цялото българско население, опиянено от първата глътка на свободата, се събира да им изкаже горещата си благодарност. Казаците и конете им са окичени с венци и цветя…
Александър Верещагин описва този радостен момент: “ От града срещу нас на цели две версти са се изсипали всичките жители от децата до старците. Възторгът им е неописуем. С викове: “Да живее цар Александър! Да живее княз Николай!” те целуват не само моите и на Антонов ръце, но даже и стремената на казаците. Мъжете ни поднасят стомни с вино, жените и девойките слагат на казаците и на шиите на конете венци, пъхат цветя в ръцете им. Аз се намирам в някакво опиянение, даже не управлявам коня, тъй като и двете ми ръце са хванати и обсипвани с целувки. Навсякъде възторг и ликуване… Купчина различно ядене – агнета, опечени цели на огромни тави, гъски и кокошки с различни подправки са наредени на земята в два реда, освен това съдове с вино, ракия и мляко, купчини ечемик и цели купи сено очакваха нашето пристигане.”
Още вечерта след боя двамата командири изпратили донесения до своите части и до главнокомандващия Николай Николаевич за положението в Севлиево. Около града били поставени постове от войници, а по улиците била разположена охрана от местни жители. За да не се допуснат размирици още през деня били арестувани и затворени в конака по-видните турци. Със зората на 16 юли в Севлиево настъпил първият свободен ден след вековното турско робство.
В следващите седмици и месеци Севлиево се явява важен стратегически център за дислокацията на руски войски, участващи в освобождението на Ловеч, превземането на Плевен и отбраната на Шипченския проход. Над 200 души от Севлиевския край участват в Освободителната война като опълченци, а някои от тях геройски загиват в сраженията при Стара Загора и Шипка. Цивилното население активно се включва в помощ на руската армия – събират се храни, мобилизира се впрегатен добитък, Хаджистояновото училище временно се преустройва в лазарет за ранените.
След освобождението, по инициатива на Севлиевското опълченско дружество “Лев”, през 1894 г. на площада е издигнат и осветен в памет на загиналите априлци и опълченци Паметникът на свободата се е превърнал през годините в един от символите на Севлиево.
Паметникът на свободата в Севлиево е един от първите в страната, който почита паметта на загиналите по време на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война. Колоната на паметника е поставена на мястото, където са били обесени 8 от ръководителите на Априлското въстание.
„Никога няма да забравя, драги севлиевци, времето, прекарано с Вас, което ме сроди с Вас, накара ме да Ви уважавам и да се удивлявам на енергията, с която Вие и въобще всички българи, целият български народ, отстоявахте своите човешки права от насилието и яростта на нашия общ враг – турците. Бидейки призван да защитавам Вашия град, аз бях длъжен като войник на своя господар да изпълня своя дълг, но опознавайки Ви, аз вече бях готов и като Ваш брат да умра за Вас, защитавайки Вашето свято и право дело…
…Да, тежки и страшни времена преживяхте, о, севлиевци! Вратите на новия живот се отварят пред Вас и да помогне Създателят да забравите всичко преживяно и със същата честност и непреклонна твърдост, с която Вие отстоявахте своята свобода да се стремите сега към вътрешното свое благоустройство, което ще Ви направи силни, а страната Ви богата и производителна.
И така, още веднъж Ви благодаря, уважаеми севлиевци, за спомена, който пазите за мен. Приемете от мен здраво братско ръкостискане…“
есаул Иван Филаретович Антонов
Тези вълнуващи редове са част от писмо му до севлиевската общественост, написани са през ноември 1879 година в отговор на благодарствен адрес от севлиевския общински съвет.
Източник:
https://www.facebook.com/photo?fbid=409203184560318&set=pcb.409217684558868
https://www.rositza.com/28878/svobodata-dojde-145-godini-ot-osvobozhdenieto-na-sevlievo/