Теодор Христов Иванов е роден на 21.09.1978 г. в град Котел. Средното си образование завършва в СОУ „Г. С. Раковски“ – Котел, а висшето образование – във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Велико Търново. Работил е като учител, библиотекар и журналист. В момента е преподавател в катедра „Книгоиздаване и библиотечно-информационни дейности“ при Стопански факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Негови публицистични статии и художествени произведения са публикувани във в. „Котленски край“, в. „Янтра днес“, сп. „Жажда“, сп. „Смесена китка“, алманах „Света гора“, в. „Свободен народ“, сп. „Пламък“, както и в литературните сайтове „Bukvite.bg„, „Otkrovenia.com“ и личния му блог „kobata.blog.bg„. През август 2013 г. излезе от печат първата му книга – сборникът с разкази „Заличаване“.
1. Какво се случи с Вашата книга „Заличаване”? Защо не може да се открие на книжния пазар?
– Много хора още не искат да повярват, но е факт, че за около шест месеца целият тираж на книгата беше продаден. Естествено че това не стана поради някакво чудо, а беше в резултат на много лични усилия, общуване в различни интернетни пространства, медийни изяви, помощ от приятели, и, най-важното, срещи с читатели. Тъкмо когато книгата набра скорост и за нея започна да се говори – тя се изчерпа. За мое съжаление, хората, които обещаваха да подпомогнат отпечатването на втори тираж, поради една или друга причина, не успяха да го направят. Стигна се до там, от известно време насам да отказвам покани за представяния и литературни вечери, просто защото нямам повече екземпляри. Струва ми се, че беше изтървана приливната вълна, и ще трябва отново да се положи много труд, за да се доведат нещата до предишното им състояние.
2. За толкова време, не се ли заинтересува някое голямо издателство от вашата книга? Изобщо, какви са отношенията между издателствата и младите автори в България?
– Един умен човек беше казал, че когато в нещо не виждаш логика, значи там действа някаква друга логика. Това напълно важи за българските издателства и тяхната политика по отношение на младите автори. Преди да издам книгата, се опитвах да осъществя връзка с всички възможни издателства и постоянно се натъквах на такива абсурдни ситуации, че сигурно мога да напиша още една книга, затова как съм издал първата.
Как може един неизвестен автор да успее да се добере до човек, от когото зависи издаването на книга? Дори не просто да издадеш книга, а да се проведе нормален човешки разговор. Как може да се свържеш с човек, който не отговаря на посочените служебни телефони и на изпратените електронни писма? Трябва ли да го дебнеш сутрин, пред входа да издателството?
Имах случай с една известна софийска издателка, с която успях да поговоря един-два пъти, уговорихме се за лична среща и когато отидох, се оказа, че на посочения адрес има туристическа фирма. Хората ме гледаха втрещени и казаха, че там никога не е имало издателство! А аз повече не успях да се добера до контакт с въпросната дама. Повечето ми казваха, че разговорът ни можел да започне, само ако имам осигурени пари. А едни поискаха да си финансирам изцяло издаването на книгата, и да сключим договор, при който ще получат 50 % от коричната цена!!!
Има и страшно куриозен случай, когато на моите опити за комуникация получих следния оттговор (цитирам дословно): „Мога да ти помогна да си повярваш, че можеш да се издадеш! Но, заради това, че имаш желание да издадеш нещо си, което даже не знам, какво е, а и нямам представа, какво е това, не мисля, че мога да си хвърлям, парите на вятъра! Просто си уважавам трудът!”.
От тези над тридесет издателства, които се наричат „български”, само от едно пожелаха да им изпратя ръкописа, прочетоха го, и ми отговориха аргументирано и по човешки на всички въпроси. Едно-единствено!
И ако речем, че в това има някаква логика – пазарът е свит, няма пари, никой не иска да рискува с неизвестен автор, то нещата при мен влязоха във втори етап, още по-абсурден от първия. Вече имаме книга, тя си е тръгнала по своя път, спечелила приятели, врагове. Доказала, че може да се продава… Да, предстои много работа, но вече има върху какво да се стъпи, не е като да се тръгне от нулата…
И пак писма до издателства, и пак никой не ми обръща внимание. Докато един ден получавам следния отговор: „Ти пак се радвай, че веднъж си я издал! Повечето и това не успяват!”…
Излиза, че не само няма значение какво си написал (както беше в първия етап), но тук вече никого не го интересува, че книгата е интересна и се продава. Но кое в България е наред и функционира нормално, че да имаме претенции към книгоиздаването. И там работят същите хора, както навсякъде. Важното е да имаш пари или някой зад себе си!
3. Наскоро участвахте в литературен конкурс. Какви впечатления остави той у Вас?
– Вече описах подробно това, което преживях през литературните дни „Южна пролет 2014” в Хасково. Оказа се, че съм първият, който се осмели да разкаже за нещата от първо лице, макар мнозина да са ги преживели и да мислят същото. Доказателство за това са многото коментари, които получих по имейл, съобщения или при лични срещи. От дългогодишните ми наблюдения, а вече и от известен опит, с ръка на сърцето мога да кажа, че от омагьосания кръг на издатели, книгоразпространители, медии и т. н., в който се озовава една книга, след като излезе на белия свят – най-големият гробокопач на българската литература са именно т. нар „литературни конкурси”.
Аз също съм изгубил много време в лутане из страниците на безсмислени четива, но един мой приятел, професор по българска литература, си беше направил експеримент, да изчете, не помня вече колко, наградени книги за определен период от време в България и да направи извода, че човечеството не е спечелило много от тяхното съществуване. А от това произлиза и един тъжен парадокс, а именно проявата на най-естествена защитна реакция, когато човек априори избягва всякакви наградени книги, а така може да пропусне и нещо читаво, което незнайно как се е промушило през строгия естетически вкус и книжовен усет на всевъзможните журита. У нас всеки може да си учреди литературен конкурс, стига да има финансови възможности, но все пак има няколко, които са се превърнали в марка, а тя, сама по себе си, представлява реклама и оценка. От което произтичат и три от най-негативните явления:
– без значение колко е неталантлива и скучна, книгата ще се продаде;
– ще се породят мисли от типа „щом този е спечелил, какви ли са били останалите” и
– току-виж някой начинаещ, решил да се учи на писане от лауреата.
4. Как мислите, защо младите поколения не четат? Дали е от глупост, мързел или самонадеяност?
– Професията ми позволява постоянно да общувам с младите хора и изобщо не съм съгласен с подобни генерални обобщения!
Ще ви разкажа една случка от моето детство, когато имаше една телевизия, едно радио и един телефон. Въобще, основното средство за трупане на знания и информация, беше писането и четенето. Не ми се иска да си спомням всичките преразкази с елементи на разсъждения, които сме правили в училище, или за поетичните рецитали, по една или друга тема. Отделно се водеше и обширна писмовна кореспонденция с кого ли не. Имах един съсед, който тогава ще да е бил към седемдесетгодишен, и в очите ни изглеждаше страшно древен. Той имаше навика да ни разпитва за това-онова и обичаше да натяква, че това днешното на нищо не прилича. Може ли млади, прави и здрави хора, цял ден се гонят като изтървани от гората, да ходят по някакви часове и кръжоци… Друго си е да изореш една нива, да окосиш една ливада, да закараш стадото на водопой…
Разбирате ли, аз се опитвах най-съвестно да участвам в цялата тази система на комуникации, четях книги, вестници, списания, водех си читателски дневник и какво ли още не. Опитвах се да върша нещата, които изискваха от мен родителите, учителите и обкръжаващото ме среда, а някакъв стар мърморко ми вменяваше всевъзможни грехове. И днес положението е същото, тези млади хора не са нито по-глупави, нито по мързеливи, нито хора втора ръка. Всеки е рожба на своето време и цялото това четене, знания и грамотност, просто не са им нужни! И това не е само у нас, а е фундаментален въпрос за цялата човешка цивилизация.
5. Защо според Вас изчезна качествената литературната критика?
– Защото и тя е ненужна! У нас думата „критика” се възприема като нещо лошо. Инструмент за отмъщение или разправа с конкуренцията, а би следвало да се използва в качеството на обективен и подробен анализ. Но за това са необходими точни и ясни критерии, които се създават в резултат на много сложен и продължителен процес. За съжаление, същите тези персонажи, които главният герой на най-големия литературен бестселър изхвърли от храма, успяха да ни втълпят, че всичко има цена и се продава. Представете си, критична статия за съвременна книга, където постоянно се правят паралели към Андрей Болконски, Платон Каратаев, Иван Денисович, Жулиен Сорел, Гаргантюа, Николай Ставрогин, господин Нилсон, сапьора Водичка, Румцайс или Слънчевия град. Единственото, което ще разбере от нея масовият читател, е степента на собственото си невежество! А кой ще плати, за да му покажат, колко е необразован, прост и глупав? На практика същото това нещо храни цялата индустрия от реалити предавания, жълта преса и маргинални сайтове.
6. Как гледате на определението „народен писател” с което някои се обръщат към Вас?
– Няколко пъти са ме наричали така, а най-интересното е, че това са думи на читатели от различни социални прослойки, които не се познават и изобщо нямат нищо общо помежду си. Първоначално си мислех, че това е някакво иронизиране. Знаете, че у нас изразът „народен” е натоварен с негативни емоции от близкото минало. Тогава артистите бяха „народни”, армията беше „народна”, дори цялата република беше такава, защото (според популярния виц) беше собственост на „човека от народа”. Обяснението е много просто – един от големите проблеми на съвременната българска литература, е това, че се преекспонират текстове, в които е показан един откровено „софийски” начин на живот, оплетен в съответните пороци и проблеми. Текстове, изпълнени с чуждици или банална каруцарска словесност, където съвсем еднопластово и примитивно, се разказват някакви историйки.
Няма как една книга да е интересна, щом читателите не могат да открият себе си в нея!
А колкото и апокалиптично да изглежда положението, все още има хора, особено сред по-възрастните поколения, с по-класически вкус и по-задълбочен поглед към нещата, които се вълнуват не само от физическата страна на определени явления, но и от причините, които са ги породили. И когато тези любители на писаното слово се идентифицират пълнокръвно с някой от моите героите – дали това не е най-голямата награда?
7. Какво могат да очакват читателите от Вас в близко време?
– Напоследък в известна степен съм станал фаталист и избягвам да говоря за неща, докато не се случат, но ще Ви споделя, че в процес на обсъждане е един общ литературен експеримент със сливенската литературна надежда Дима Кисьова. За есенния сезон подготвяме и няколко съвместни представяния с приятелите от т. нар група на „Лузърите” – Десислава Шейтанова, Краси Станкова, Никола Райков, Айча Заралиева и Тео Буковски.
Очаквам в една от следващите книжки на списание „Пламък” да излезе интересна рецензия за сборника „Заличаване”, а също така работя по няколко разказа.