Април 2010 г. Еврокомисарят Гюнтер Йотингер, шефът на „Газпром“ Алексей Милер, руският президент Дмитрий Медведев и Герхард Шрьодер (от ляво на дясно) на откриване на строителните работи за „Северен поток“ край руския град Виборг.
Източник: pressadaily.bg
Кеворк Кеворкян
Брей, Европейският съюз се отказал да налага санкции на „Газпром“! Това, разбира се, никога нямаше да се случи – вярваха го само завършените идиоти.
И какво ще врякат сега нашите дупедавци, какви ще ги нареждат, какви теории ще сучат? Няма нищо по-досадно вече от днешните български русофоби – плиткоумното им упорство направо е отблъскващо; до някое време човек можеше да се забавлява с бояджийските им изпълнения около разни паметници, но кухите им напъни вече са омръзнали на всички. Обаче и телевизиите гледат да не изостават от тях – събуждаш се някоя унила дъждовна заран и първото, което чуваш по телевизията, е как Европа, ООН или САЩ налагат нови санкции срещу клетата Русия – и това винаги се казва с такъв патос, сякаш Плевнелиев е изпратил единствения ни самолет да бомбардира Луганск – и то само с един пилот. Да де, познахте – Паси.
В наши дни антируската тема се артикулира по същия ялов начин, както се мелеше и антиамериканската в годините на соца – яловост, обаче гарнирана с излишък от приповдигнатост.
Не им омръзва на европейските бюрократозаври да изреждат някакви санкции, очевидно нелепи и несмислени: забранили на десетина руски чиновници да посещават Европа и те минали от уиски на водка, за да утешават мъките си. Шефа на „Газпром“
Милер обаче не го забраняват по никакъв начин
дори не смеят да си помислят за него. Това е политика, правена за медиите, дребни политици надуват медийни балони, нищо повече. Иначе билбордовете на „Газпром“ са навсякъде, ще ни избодат очите от най-хубавия стадион в Германия, „Газпром“ е спонсор на най-внушителното зрелище на съвременния свят – Шампионската лига, бившият германски канцлер Шрьодер е на работа в руския гигант, днешната германско-руска дружба е по-нерушима и от българо-съветската навремето. Между другото, един наш политик има очевидното благоразположение на германците – знаете кой е – и той трябва много да внимава да не го загуби с някоя неуместна фраза; това му предоставя немалки предимства пред Станишев – той пък дава вид, че има благоразположението на целия Космос, което обаче не му върши никаква работа тук.
Онзи ден стана известно едно трогателно изявление на еврокомисаря по енергетиката Йотингер, с което той се кълне във вечна любов на руснаците – то сигурно е потресло нашите русофоби. То е наистина забавно, защото показва колко дребен е мащабът на брюкселските зелки; довчера се перчеха на руснаците, а сега
Йотингер усърдно маха с ваксаджийските четки
„Газовият сектор не влиза в списъка с възможни санкции, които да бъдат налагани на Русия по повод кризата в Украйна… Брюксел ще продължава своето сътрудничество с Русия в енергетиката…Това сме правили в продължение на 40 години… „Газпром“ ще продължи да ни доставя, ние ще продължим да плащаме…“ Хубаво, продължавайте с ваксата.
Разбира се, бихме могли да не обръщаме внимание на нашите русофоби – обаче те все пак замърсяват в някаква степен обществения слух. Удивително е как се пренасят рефлексите от времената на соца в днешните, които би трябвало да са съвсем други. Ако си направите труда да потърсите текстове от онова време срещу лудориите на американския империализъм, ще намерите удивителна
прилика със сегашните опуси срещу руските имперски предизвикателства
Навремето само избрани хора имаха правомощията да дрънкат срещу американското „зло“, те сякаш бяха направени от специална кал; за да те допуснат до тази привилегия, трябваше доста да се постараеш. А можеше и изобщо да не се стараеш, ако си дал достатъчно доказателства, че си пълен идиот. Повечето от ония трубадури бяха обикновени личинки, но имаше и настървени шампиони като Асен Агов, които в трескавото си нагаждачество не се усетиха и само година-две преди промяната (ноември 1989-а) продължаваха да пишат книги срещу американския империализъм. Сетне естествено станаха първи демократи. И не бяха един или двама – тия абсолютни парцали.
В наши дни на спонтанна русофобия, която се изповядва обаче от десетина хитреци, в медиите се смята за височайша привилегия да разговаряш с поредния американски посланик, какъвто и да е той. Така че имахме удоволствие да чуем немалко шегички. Веднага след 1989-а и аз разговарях с двама посланици (Полански и Хил), тогава обаче тези срещи бяха изключително любопитни за публиката; единият от тях каза пред пет милиона души, колкото беше публиката по онова време на „Всяка неделя“, нещо забележително, дори го написа в споменната книга на предаването: „Няма от какво да се страхуваме освен от самия страх.“ Само дето не спомена, че фразата всъщност принадлежи на президента Рузвелт.
А преди няколко седмици късметът ме изостави – исках да разговарям с един днешен заместник-посланик, но ми отказаха учтиво, сигурно чакат да напиша някакъв русофобски текст, за да се съгласят; а щеше да стане забавно интервю, особено ако заместникът беше дошъл със съпругата си, която също е мъж. Как да не се сетиш за съветския химн – „Как вольно дышит человек“.
Не съм сигурен, че американофобията в ония години бе чак толкова нужно да се демонстрира – наемниците го правеха, колкото да се харесат на нисшите чиновници от ЦК на БКП; бездруго Вашингтон не ни обръщаше никакво внимание – рубинената звезда над Кремъл беше всичко и направо размътваше разума на по-слабоволните; американците ни доставяха от време на време по някое интелектуално утешение (книги, филми и пр.), обаче нефтът идваше от Русия; сега пак е същото, само дето се опитваме да го плащаме с русофобия, обаче все не се получава.
Веднага след 1989 г. американците тихомълком, но системно създаваха у нас петата си колона – и някои, за да ги впечатлят, се трепеха като хамали да демонстрират русофобството си. Новите ни опекуни все още не бяха много наясно с какъв материал ще си имат работа, а той вън от съмнение беше калпав; наемниците им, повечето от които бяха имали вземане-даване с нашата Държавна сигурност, ходеха тържествено из София; един направо ми каза, че след като е работил за една служба, няма нищо лошо да се цани и за друга. Сетне тия типове пребиваваха криво-ляво десетина години във властта, някои успяха и да откраднат нещо – но
Голямата кражба беше самото им появяване на сцената
обсебването на общественото внимание, никакви хора, а ни занимаваха със себе си доста време; сега изглеждат направо като прошляци, да ти е жал само като ги погледнеш; и защо американците ги търпяха и се хранеха с измислиците им – това ще си остане една от най-големите загадки на Прехода.
…
Нерядко несмисленото русофобство се използва и за прикритие за всевъзможни грехове. Например, може да имаш репутацията на чакал – енергиен, приватизационен и всякакъв, като един Прокопиев. (Тази дума „чакал“ охотно се използва от вестниците му по адрес на недолюбвани от него персони, така че той едва ли ще възрази да бъде закачена и за него). Може да ръфаш като чакал държавата – обаче е достатъчно да демонстрираш русофобството си, за да сметнеш, че си чист като младенец.
…
Понеже дотук ставаше дума за Големите ни братя – онзи от Москва и днешния от Вашингтон, се сетих за един друг по-голям брат. Миналата неделя разговарях с Георги Станишев и той ме спечели с една история, случила се преди време – и вече съвсем невъзможна в наши дни. Преди доста години баща му (Димитър Станишев), който минава за правоверен комунист, направил всичко възможно
да облекчи съдбата на Александър Сталийски
когото бяха влачили по лагери, но можеше да му се случи и по-лошо. И когато на самия Станишев му се струпват беди след промяната, Сашо, който беше един от най-колоритните дейци на ранното СДС, прави всичко възможно да върне дълга си. В нашите каруцарски времена подобни неща са невъзможни – канибал до канибала, а краят на редицата им не се вижда.