Автор: Николай Малинов
На 2 май Българската православна църква отбеляза 1110 години от кончината на Борис – Михаил, цар български. По свидетелство на блажения Теофилакт Охридски Господ прославил Свети Борис с нетленни мощи, които правели чудеса. Мощите за съжаление не са запазени. Но делото на Борис I и неговият цивилизационен избор за България трябва да пребъдат. Друг шанс да оцелеем като народ в бурните геополитически вихрушки, според мен, няма. Да,
евроатлантизмът не е цивилизационният избор на славянските православни народи
Обявяването му за такъв е политическо, конюнктурно и исторически погрешно решение.
Цивилизационният избор на България е направен именно от Борис I преди повече от 1150 години с приемането на християнството. Този избор би бил лишен от съдържание, ако не включим в него българския език, кирилицата и православието – трите компонента, които правят българина българин. Не членството му в НАТО, Варшавския договор, Европейския съюз или СИВ.
До тези изводи през последните годините стигаха много изследователи и аналитици, участвали с доклади в международните научни конференции на тема „Славянска духовност и национална идентичност“. Четвъртата от тях, организирана от Славянското дружество в България и Национално движение „Русофили“, се състоя преди две седмици в София. Тя бе посветена на т. нар. цивилизационен избор. А в общия хор от прелюбопитни доклади и научни съобщения се чу и тезата за
спецификата на славяно-православната цивилизация
Тази цивилизация по един успешен начин съчетава в себе си духовността на Изтока и прагматизма на Запада. На нейното поле тези два компонента взаимно се обогатяват и развиват.
И нищо не е пренесено механично, не е присадено. Макар че опити за такова цивилизационно претопяване през вековете са правени. Христоматиен пример са кръстоносните походи срещу Новгород и заслугите на Св. Александър Невски към православния свят. Но нито Ливонският орден, нито Тевтонският орден през XIII в. съумяват да прекършат духа на славяно-православната цивилизация. Чуждите вмешателства успяват до известна степен там, където не живеят преобладаващо славяни – в Прибалтика. В земите на руси, беларуси, малоруси и великоруси обаче всички се провалят!
В цивилизационно отношение славяните не допускат никой да промени духовния им код. Западът и Изтокът им влияят, но не успяват да ги обсебят. Това, което им предлагат, те приемат, попиват и преобразуват в една хомогенна, чисто своя цялостност.
Във Византия тази славяно-православна хомогенност получава през Х век името „симфония“. Големият руски славист и българист акад. Дмитрий Лихачов я нарича симбиоза между прагматизма на Запада и духовното на Изтока. Нашият учен Орлин Загоров ѝ дава странното на пръв поглед име
„духовен прагматизъм“
Средновековното понятие „симфония“ се опитва да обясни специфичната връзка между държавата и църквата във Византия. Там, в една епоха на силна религиозност, когато папата доминира над западните царе и крале, се утвърждава принципът на силната държава. Той става водещ и в славянските държави, когато приемат православието.
Силната държава има три ключа – съборност, катехон и цезаро-папизъм.
Съборността е нещо различно и от източния тоталитаризъм, и от западната демокрация. Василевсът е бил избиран. Болярите са били избирани пожизнено. Не всеки обаче е имал право на глас. Днес този принцип се е запазил в православната църква.
Катехонът е термин, въведен от Йоан Богослов (често напоследък го употребява философът и геополитик Александър Дугин). В превод от древногръцки означава „удържане“ и се отнася главно за удържащата функция на държавата.
Става дума за това, че отговорност на държавата следва да бъдат не само образованието, правосъдието, охраната на реда и регулирането на икономиката, но и защитата на духовността и морала. В този смисъл държавата е стожер срещу културното, духовното или материалното деградиране на личността.
Тя трябва да „удържа“ обществото, когато то се поддава на изкушения и съблазни. Да се противопоставя на Антихриста, както би казал религиозният човек – да не поощрява гей-браковете, прелюбодеянието, алчността и останалите изкушения, на които е подложен човекът, търсещ спасение.
Преведено на обичайния граждански език, това означава държавата чрез своите институции да се грижи за моралните устои на своите граждани. Не да назидава, надзирава и заповядва, но да създава условия, в които традицията и моралът са на почит.
Цезаро-папизмът пък е първенството на светската власт. Първенство, което не потиска църковната власт, но и не ѝ позволява автономност, която да подкопава светската. В историята на Запада сме свидетели на обратното – на папизмо-царизъм. Затова там са се появили чуждите на Изтока кръстоносни походи и инквизицията.
Силната държава е материалният аспект на славянската цивилизация. Вторият аспект е духовният. Той се олицетворява от
традиционните ценности – семейството, рода и родината
В духовен план в центъра на тази философия е смирението, себеотрицанието и саможертвата.
Третият аспект е разбирането за многополюсен свят. Това не е просто съществуване на повече от един властови център, на две или повече империи.
Това е свят, който уважава стойността, значимостта на всеки от своите елементи. В него може да си малък, но не си нула. Твоят интерес е зачитан, с него се съобразява и големият. За западната цивилизация върховенството на един център е нещо нормално. Славяно-православната цивилизация смята еднополюсния свят за генератор на насилие. Това е в дълбоките психологични пластове.
На повърхността констатираме явления с други имена: при нас доминира колективизмът, на Запад – индивидуализмът; при нас и в икономиката, и в културата, и в духовната сфера има един кооперативен начин на мислене, на Запад водещ е акционерният принцип.
Посоката, в която се движи днес т. нар. евроатлантическа цивилизация, е погрешна. Това е път към самоунищожение, защото са нарушени баланси. Най-важният от тях е балансът между прагматичното и духовното. Ако в центъра на вниманието е само и единствено материалното, цивилизацията е застрашена. Ако е само духовното, тя пак не може да оцелее.
Не става дума за някакъв религиозен морализъм, а именно за духовен прагматизъм. Прагматизмът трябва да бъде удържан от определени духовни нагласи, за да оцелеят неговите носители – човекът и обществото. Това е прагматизъм, който се самоограничава с духовни репери.
Ето защо трябва да обърнем поглед към ценностите на славяно-православната цивилизация, да изровим от миналото онова, което е жизнено, да го съхраним и обогатим, за да съхраним Цивилизацията въобще.
Този разговор за цивилизационната същност на българския народ като славянски и православен, за цивилизационния ни избор, случил се далеч в нашата история, е много важен. Той е разговор за
спасителната хармония
И неслучайно Паисий Хилендарски назовава своята история „История слабяноболгарская“. Това е разговор, много важен за самото оцеляване на българския народ.
Ако се опитваме да решаваме поотделно тежките си проблеми – демографски, финансови и други, ако не ги видим като елементи на едно цяло с нарушена хармония, не можем да оцелеем.
В този свят, ако не прегърнем своята идентичност, ние просто ще изчезнем.
Източник: В. „24 часа“