Може би изненадващо, но във време, когато ООН е под натиск да постави за първи път на върха си жена и да се съобрази с принципа на регионалната ротация, давайки предимство на кандидат от Източна Европа, на челната позиция не е нито жена, нито източноевропеец.
Първи е Антонио Гутериш, бившият премиер на Португалия, който приключи миналата година втория си мандат като Върховен комисар на ООН за бежанците. В гласуването на 21 юли, 12 от 15-те държави членки на Съвета за сигурност „насърчиха“ кандидатурата му и нито един не беше против. Във втория кръг две седмици по-късно, 11 останаха на същото мнение, но двама членове гласуваха вече срещу него. При обикновени избори тези цифри биха били достатъчни, за да направят Гутериш безспорния фаворит, особено след като подкрепата за най-близкия до него съперник спадна рязко на втория тур. Но това не са нормални избори и има основания да се смята, че в крайна сметка постът може да бъде зает от друг.
Самият дизайн на т.нар. строупол (буквално „теглене на сламки“) е измислен така, че да скъсява списъка на кандидатите и да отсява най-слабите от тях – затова не бива да се бърка със самия избор. Специално внимание трябва да се обърне и на 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност. Защото взаимодействието между техните конкурентни предпочитания ще определи изхода. Китай игра ключова роля при предния избор и използва дипломатическите си „мускули“, налагайки генерален секретар от Азия. Франция и Великобритания е малко вероятно да наложат сега вето на някой кандидат, събрал подкрепа. Остават Русия и САЩ – две страни с коренно различни виждания за световния ред, вкопчени в горчиво съперничество в Сирия и Украйна.
Както във времената на Студената война, в момента най-голямото предизвикателство пред ООН е да намери някой, способен да се издигне над атмосферата на взаимно подозрение между Вашингтон и Москва. Русия е неотстъпчива за това, че позицията трябва да се заеме от Източна Европа – единственият регион, който никога досега не е имал свой представител начело на организацията.
Предпочитаният от Москва кандидат е Вук Йеремич, бившият сръбски външен министър, който председателстваше Общото събрание на ООН през 2012-13 г. Той се класира втори в последното гласуване с 8 „насърчавания“ и 4 „обезкуражавания“. Основна пречка пред него е опозицията от страна на САЩ. Йеремич продължава да е против независимостта на Косово и се изказва враждебно към НАТО. По време на мандата му в Общото събрание, САЩ осъдиха форум, организиран от него след края на конфликта, като „небалансиран и подстрекателски“. Там той даде думата за изказване на президента на Сърбия, но отказа тази възможност на семействата на убитите в Сребреница.
Смята се, че САЩ са използвали своя глас, за да обезкуражат кандидатурата на Йеремич в двете гласувания досега. Кандидатът на САЩ е Сузана Малкора, външен министър на Аржентина и бивш началник на кабинета на Бан Ки-мун. Тя стигна третото място във втората анкета – с 8 „насърчавания“ и 6 „обезкуражавания“. Подкрепата на САЩ отчасти е и лична, защото Малкора се ползва с уважението на администрацията на Обама, въпреки публичните критики към изявите й като старши администратор в ООН. Тази подкрепа е в унисон и със силното предпочитание на Вашингтон жена да поеме за първи път висшия пост в ООН. В контекста на президентските избори в САЩ, които ще се състоят малко след назначаването на генерален секретар на ООН, се подразбира, че Белият дом координира позицията си с Хилари Клинтън. Ако социологическите прогнози са верни, то именно президентът Клинтън ще трябва да работи с новия генерален секретар, а тя е силно убедена, че избраникът трябва да е жена.
Това поставя всеки един от тримата водещи претенденти в момента в трудна позиция. Кандидатурата на Вук Йеремич едва ли може да избегне вето от страна на САЩ, Сузана Малкора може да успее само ако Русия се откаже от своето настояване за източноевропеец и подкрепи любимеца на САЩ. А Гутериш е изправен пред може би най-голямата от всички трудности. Той се нуждае от една Москва, загърбила Източна Европа, и от Вашингтон, отказал се от желанието си за жена.
Ако не се случи нещо извънредно, Съветът за сигурност ще се наложи да намери компромисен кандидат. Най-очевидното решение би било да се обединят зад жена от Източна Европа. Такива останаха само две след оттеглянето на хърватката Весна Пусич – Наталия Герман, външен министър на Молдова, и Ирина Бокова, ръководител втори мандат на ЮНЕСКО.
Шансовете на Герман, която получи само 3 „насърчавания“ и 10 „обезкуражавания“, изглеждат незначителни.
Бокова е в много по-добра позиция със 7 „насърчавания“ и 7 „обезкуражавания“. Бивш стипендиант на НАТО, образована в Русия и в САЩ, тя има лична подкрепа в рамките на вътрешния кръг на Хилари Клинтън и конструктивни работни отношения с руския външен министър Сергей Лавров.
Много неща се промениха в начина, по който ООН избира своя генерален секретар. Процесът е по-отворен и по-конкурентен отвсякога.
И все пак си остава вярно, че най-силният кандидат е този, който среща най-слаба опозиция в рамките на P5 (петицата постоянни членки на Съвета за сигурност), а не най-голяма подкрепа сред членовете на ООН като цяло.
Това може да накърнява разбирането ни как би трябвало да работят едни избори, но това е и основата, върху която е изградена ООН. По-добре да вържеш най-силните нации, давайки им право на вето, вместо да рискуваш да тръгнеш по пътя на Обществото на народите. Заплетен и контра-интуитивен, както понякога изглежда, процесът на избор на генерален секретар е предназначен да излъчи лидер, с когото всички страни могат да работят. Това е неговата сила – точно толкова, колкото е и негова слабост.
Автор: Дейвид Кларк (председател на Фондация „Русия“), статията му е публикувана в блога на влиятелния вестник „Файненшъл Таймс“.