Автор: Поан.
“Ден след атентатите на 7 януари, прекарах два дни залепен за телевизионните новини, без да мога да откъсна очи. Ден след атентатите на 13 ноември, мисля, че дори не пуснах телевизора. Задоволих се да се обадя по телефона на моите приятели и познати, които живеят в засегнатите квартали (изглежда, че това правят всички)”.
Не във френскоезична медия, а в Италия писателят Мишел Уелбек реагира на смъртоносните атентати, които удариха Франция. Неговата книга “Подчинение”, издадена в Италия от “Bompiani”, надхвърли 200 хил. продадени екземпляра. Така че на страниците на “Кориере дела Сера” Уелбек публикува в четвъртък статия, озаглавена “Обвинявам Оланд и защитавам французите”. Язвителна и обмислена статия, между реакция и осъждане, в която писателят подкрепя своите съграждани и атакува политическата класа.
“Франция ще устои”
“Свиква се с всичко, дори с атентатите. През 1986 г. Франция бе поразена от серия атаки на различни обществени места. (…) Бяха четири или пет атентата за няколко дни. Не си спомням много добре. Но това, което си спомням много добре, беше атмосферата, която се вдишваше в града в последвалите дни. Тишината в подземните коридори беше пълна, а погледът на минувачите изпълнен с недоверие. Това беше през първата седмица. След това, доста бързо, разговорите бяха възобновени и атмосферата се върна към нормалното. Идеята за неизбежна експлозия все още присъстваше в умовете на всички, но тя бе минала на заден план”.
Според Уелбек, “Франция ще устои. Французите ще устоят, без дори да се хвалят с изключителен героизъм, без дори да имат нужда от колективен изблик на национална гордост. Те ще устоят, защото не може да бъде другояче и защото се свиква с всичко. Защото нито едно човешко чувство, дори страхът, не е по-силно от навика”.
“Френското население винаги е съхранявало доверието си в армията и силите на реда; то посрещаше с пренебрежение проповедите на моралната левица(морална?) за приема на бежанци и мигранти и винаги е приемало единствено с подозрение чуждестранните военни авантюри, в които правителствата са го въвличали”.
Оланд, “незначителен опортюнист”
Мишел Уелбек обаче напада стадната, послушна страна на французите, които имат управниците, които заслужават. Неговите атаки визират ясно държавния глава, наречен “незначителен опортюнист”:
“Противно на онова, което се смята, французите са по-скоро послушни и лесно се оставят да бъдат управлявани, което не означава, че са пълни глупаци. Главният им недостатък е известна повърхностност, която ги тегли към забрава, което означава, че периодично трябва да им се освежава паметта”.
“Жалката ситуация, в която се намираме, трябва да се отнесе към специфични политически отговорности. И тези политически отговорности рано или късно трябва да бъдат изследвани с лупа. Много е невероятно незначителният опортюнист, който заема поста държавен глава, както и изостаналият в развитието си по рождение, който изпълнява функциите на министър-председател, без да казваме нищо за тенорите на опозицията, да излязат с почести от такова изпитание”.
“Правителствата, които следваха едно след друго през последните десет (20? 30?) години мъчително, систематично, тежко се провалиха в основната си мисия, която се състои в това да защитават френското население. (…) До безкрайност могат да се изброяват примерите на разрива – днес дълбинен – който съществува между гражданите и онези, които би трябвало да ги представляват. (…) Кой взе решение за съкращения в полицейски сили, до степен да ги направи почти неспособни да изпълняват своята мисия? Кой, в продължение на години, ни повтаряше, че границите са античен абсурд, символ на един надживян и отвратителен национализъм? Не е нужно много време, за да разбереш, че тези отговорности са широко споделени”.
Единственият, към когото Мишел Уелбек проявява милост, е Доминик дьо Вилпен, приветстван заради речта си срещу войната в Ирак в ООН преди 12 г., когато беше премиер. Ситуация, която писателят сравнява с днешния хаос в Ирак и Сирия.
Единственото решение за Франция след 13 ноември, според него, е пряка демокрация:
“Днешното дискредитиране на цялата политическа класа е не само всеобщо, но и легитимно. И ми се струва, че единственото решение, което ни остава, е да се отправим бавно към единствената форма на реална демокрация, имам предвид пряката демокрация”.
Превод от френски: Галя Дачкова, „Гласове“.