Михаил Леонидович Хазин (род. 5 май 1962, Москва) е руски икономист, аналитик, блогер (https://khazin.ru/), телевизионен и радиоводещ, статистик. Постоянен член на Изборския клуб и член на Висшия съвет на Международното евразийско движение.
Записът е от негова беседа в Руския културно-информационен център в София на 26 ноември 2019 г.
***
Ние живеем в удивително време, което, от една страна, частично повтаря някои предишни събития, но от друга страна, е абсолютно уникално. Темпът на промените се увеличава непрекъснато и мисля, че всичко ще се проясни окончателно в близките 2 – 3 години.
Какво се повтаря?
Икономическата криза в страните от световната социалистическа система и в СССР през 80-те години имаше съвсем обективна икономическа основа. Моделът на икономическо развитие в СССР беше същият както на Запад. Това беше модел на задълбочаване на разделението на труда.
Всъщност СССР действаше в световната икономика като корпоративна държава. В корпорацията няма вътрешна конкуренция, а планиране, и в този смисъл нямаше нищо удивително в системата на държавно планиране на СССР.
Но по отношение на разпределението на продукта, който създаваше икономиката, това беше именно социализъм. Условно казано, социализмът в СССР и в другите социалистически страни се състоеше в това, че всички граждани бяха акционери в тази корпорация.
Имаше сложна система на преразпределение на тези акции. Много условно, колкото по-дълго беше работил човек, колкото по-висок беше неговият статус, толкова по-голям пакет акции притежаваше. Въпреки това, тази система в самата си основа имаше същите недостатъци като западните системи, а именно: тя се нуждаеше от постоянно разширяване на пазарите.
Това е ключов проблем на капиталистическия модел на развитие – необходимо е постоянно разширяване на пазарите.
Ако разгледаме историята на капитализма, тя е постоянна борба за отделни системи за разделение на труда, разрастващи се непрекъснато помежду си. Докато са били малко на брой, не е имало проблеми с разширяването. Проблемите започват в края на ХIX век и виждаме Първата световна война, Втората световна война, и след това Студената война.
И така, в СССР след войната, след като реално се разширява сферата на икономическото влияние на СССР чрез СИВ, темпът на растеж достига колосални стойности – до 15% годишно. Когато през 1960 година Никита Сергеевич Хрушчов казва, че към 80-та година съветските хора ще живеят при комунизъм, той е имал предвид, че тези темпове на растеж ще се развиват още 20 години – от 60-та до 80-та година. Преценете сами, колко би нараснала икономиката на СССР, ако се бяха запазили тези 15% на година в продължение на 20 години.
Проблемът е в това, че от 1961 година темповете на растеж в СССР започват да намаляват, точно заради невъзможността за разширяване на пазарите. Този проблем беше осъзнат в СССР, това се наричаше спад на възвръщаемостта на активите. Но нищо не можеше да се направи, защото, както разбираме сега, това са основни икономически закони.
В резултат на това темповете на растеж станаха нулеви около 1982-1983 г., след смъртта на Леонид Илич Брежнев. След това започнаха и политическите проблеми, защото ситуацията изискваше ресурси за решаване на възникващите проблеми, а ресурсите намаляваха. Знаем как завърши всичко това.
А сега да разгледаме ситуацията в САЩ и в световната икономика през последните 20 години до 2000 година, условно казано, с кризата през 2000 година.
Картината практически е напълно еднаква. Просто едно към едно.
Темповете на растеж спадат, ефективността на инвестициите спада. Това се вижда много добре от стойността на кредита. В САЩ през 1981 г. лихвеният процент във Федералния резерв е бил 19%, а през 1998 година става нула. Край. Този модел вече не работи. Те се мъчиха, мъчиха, но не успяха.
Това се вижда много добре, например, в Германия. Там стойността на кредита вече е отрицателна. Абсолютно същата картина, каквато беше в СССР. Темповете на растеж паднаха до отрицателни стойности.
Разбира се, правителствата и техните статистически органи постоянно представят различни хубави данни. А всички разбират много добре, че ако имате депозитна ставка в банката – 0,2%, не може да има икономически ръст. Водил съм много разговори с различни бизнесмени на средно ниво. През последните 5 – 8 години има постоянно намаляване на капитала. Възпроизводство няма.
Всъщност днешната световна икономика и икономиката на САЩ са като икономиката на СССР през 1989 – 1990 год. В СССР не успяха да проумеят какво се случва в действителност. Още са живи повечето експерти – професори, които в онези дни се смятаха за главни. Водил съм много разговори с тях, но те така и не разбраха какво се е случило. Т.е. моделът на спиране на икономическия растеж в условията на невъзможност да се разширяват пазарите не е общоприет в икономическата наука, макар че е бил формулиран за първи път още от Адам Смит. Проблемът е в това, че когато Адам Смит е формулирал този свой логически извод, той е имал съвсем абстрактен характер.
В средата на ХIХ век Карл Маркс е разбрал, че тъй като Земята е ограничена, от логическия извод на Адам Смит за спиране на икономическия растеж в затворена система следва, че капитализмът е ограничен. Много просто, когато цялата Земя стане една система на разделение на труда, няма накъде да се разширява, това означава тотална криза на капитализма.
Между двете световни войни в света е имало пет независими системи на разделение на труда: британска, германска, американска, японска и съветска. След Втората световна война остават две системи на разделение на труда – съветска и американска, т.е. западна, и едната можеше да се усилва за сметка на другата.
След 1991 г. остана една-единствена система на разделение на труда, т.е. появи се тази ситуация, за която говори Маркс като предпоставка за пролетарска революция, защото капиталистическата система не може да се развива повече.
А какво би помислил той, ако някой му беше казал за моделите, които разработваме днес и които са били измислени в своя първоначален вариант още от Роза Люксембург в началото на ХХ век. Разбирането на днешната криза е започнало да се появява още в началото на ХХ век, когато тя още не е съществувала. Въпросът е защо тази тема е била затворена.
Ето защо. В съветската политическа икономия тя е била затворена, защото Роза Люксембург много се е карала с Ленин, а кавга с Ленин е била недопустима в СССР. В западната икономика пък темата за края на капитализма никак не се е харесвала на капиталистите. Е, това е напълно разбираемо.
И те финансират създаването на алтернативна икономическа науканаречена икономикс. Разликата между икономикс и политикономията е в това, че в икономикс няма край на капитализма. Забранено е да се мисли на тази тема.
Разбира се, ако всичко би останало в рамките на макроикономиката, както в политикономията, тази тема е щяла да изплува автоматично. По тази причина е била разработена микроикономиката, теория на фирмата, теория на домакинството. Икономикс е преди всичко микроикономика. В микроикономиката няма край на капитализма и не може да има.
От 2008 год., когато започна кризата, изминаха 11 години. През това време бяха присъдени 11 награди в памет на Нобел, те са най-престижните икономически награди. Нито една от работите, за които беше присъдена тази награда, обаче не е свързана с икономическата криза. Фактически, икономическата наука се е отказала да обсъжда най-належащия икономически проблем.
В резултат на това, за разлика от ситуацията през 1991 година, ние се оказваме в крайно сложна ситуация. През 1991 година на всички беше ясно, че социалистическият модел рухна и загуби, не е важно защо. Остана капиталистическият модел, затова трябва да се сдружим със Запада. От всички социалистически страни най-добре се получи при Полша. В някои други, например Грузия и Украйна, се получи съвсем лошо, фактически тези държави са на ръба на изчезването от политическата карта на света.
Но това не е важно, важно е да сме наясно накъде да вървим. А днес, заради това, че икономическата наука изобщо не мисли върху тези теми, ние – като човечество – сме изправени пред много трудна ситуация. Не е ясно какво ще се случи след кризата.
Може би Маркс е писал на тази тема? Не, не става. Проблемът е, че Маркс е писал за това през XIX век и там ключова роля играе пролетариатът. Но днес в света практически няма пролетариат, не в този мащаб и в това качество, както е бил през XIX век. Него просто го няма. По тази причина всичките идеи и мисли, които е имал Маркс, и които може да са били съвсем актуални през XIX век, днес просто не вършат работа.
Какво да се прави?
Общо казано, всеки политик е длъжен, общувайки със своите избиратели, да обяснява как точно смята да отстоява техните интереси. Той трябва да каже: ние, за да ви защитим, ще се опитаме да направим това и това. В сегашната ситуация това се вижда особено добре в Евросъюза.
Политиците изобщо не могат да обяснят какво предстои. Те казват – кризата скоро ще приключи и всички ще бъдат щастливи. Отначало им вярваха, но след това хората започнаха да се съмняват, сега изобщо не вярват на никого.
И това се вижда добре от кризите на традиционните партии. Случващото се в Германия – всички претенции към Ангела Меркел, към ХДС и социалдемократическата партия, се базират на едно-единствено обстоятелство – те не могат да кажат какво трябва да се направи, та утре стандартът на живот поне да не е по-лош от днешния.
Всички разбират, че стандартът на живот пада вече много години, макар и малко по малко, но пада.
А какво да се прави?
В този смисъл, на руснаците им провървя, защото сме единствената страна, в която останаха алтернативи на либерално-икономическите школи и затова написахме теория на кризата преди 15 години. Но от това проблемът не изчезва, тъй като теорията на кризата дава представа защо има криза и каква ще бъде тя. Проблемът какво да се прави след кризата не изчезва.
В САЩ се появи Доналд Тръмп. Той, разбира се, е чаровник и народът ще гласува за него, просто защото е страхотен. Но той също не казва какво трябва да се прави. Той обяснява: трябва да върнем производството в САЩ, да ликвидираме дефицита във външнотърговския баланс, по възможност да ликвидираме безработицата.
Но нищо такова не става. Защо?
Работата е там, че изнасянето на производството в Китай, например, не намалява БВП, а го увеличава. Ще ви дам пример. В САЩ произвеждаха джинси. Стойността на джинсите беше, условно, 100 долара, от които 96 долара бяха разходите, а 4 долара ‒ добавената стойност. С други думи, приносът в БВП от производството на джинси беше 4 долара (от 100). Разбира се, останалите 96 долара също отиваха частично за данъци, частично за работна заплата и по-нататък по производствената верига, но сега говорим само за джинсите.
Сега тези джинси се произвеждат в Китай, където себестойността на производството им е 4 долара. В САЩ те се продават за 20 долара. Добавената стойност е 16 долара. Тези 16 долара на първия етап се разделят така: 4 долара ‒ за китайците, т.е. 100% рентабилност, и 12 долара ‒ за американските посредници.
По тази схема се разви „Уолмарт“ и съвременната търговия на дребно. Значи, джинсите се продават за 20 долара, от които добавената стойност е 12 долара, с други думи – 60% принос в БВП. Е, всъщност те плащат и данъци, но така или иначе приносът в БВП е много по-голям от 4 долара. При това изчезват и работни места. Шивачите на джинси нямат работа. Но когато печалбата е 12 долара, тези 12 долара се преразпределят в икономиката, създават всякакъв род работни места – експерти, аналитици продавачи на дребно. В търговията на дребно в САЩ днес има най-много работни места.
И моля за вашето внимание: сега джинсите струват 20 долара и за 100 долара могат да се купят 5 чифта джинси, но може да се купи и само един чифт, а останалите 80 долара да се използват за обслужване на кредита, взет за закупуване на някакво електронно устройство. В резултат се получава това, което днес наричаме информационна революция.
При това положение големият въпрос е как да се върне производството в САЩ.
Защото проблемът не е в създаването на нови работни места за тези, които ще шият джинси. Това в САЩ го могат. Проблемът е в това, че джинсите няма да струват 20 долара, а отново 100. Значи, покупателната способност на американската заплата ще падне много.
В САЩ от 1981 година, с въвеждането на рейгъномиката, много активно се стимулира частното търсене чрез ръст на дълга. За това време дългът на американското семейство е нараснал значително, примерно от 60% до 130% от реално разполагаемия годишен доход. Сега е паднал малко, до около 100%. Но въпреки това, дългът е много голям. Не бива да се стимулира повече търсенето. Ако търсенето започне да спада, ще започне да спада и цялата дългова икономика. Няма вече икономически ръст, понеже гражданите не могат да вземат допълнителни кредити, защото не могат да връщат старите.
Конфликтът между председателя на Федералния резерв Пауъл и Тръмп е в това, че Пауъл иска да повиши ставката, а Тръмп да я намали, и той е свързан с много проста причина -доходността на капитала е отрицателна, а е отрицателна, защото лихвеният процент е много нисък.
Пауъл иска да повиши лихвения процент, за да стане отново изгодно да се инвестира в капитала. Тръмп казва, че трябва да се върне производството в САЩ. За това е необходимо гражданите да имат висока покупателна способност. А ако сега при натрупания дълг се повиши ставката, то те, вместо да купуват, ще започнат да връщат кредитите. Покупателната способност ще падне, икономиката ще рухне.
В действителност, спасяването на този модел, създаден през 1981 година, който се нарича рейгъномика, е невъзможно, тъй като натрупаният дълг е твърде голям и стимулирането на икономиката чрез понижаване на ставката вече не работи.
Но в САЩ при ситуацията, която в СССР беше през 1989 – 90 год.,то в този случай те трябва да минат през същата криза на спад на търсенето, през която минахме ние. У нас и в Япония, в Русия, в Япония, и в зточна Европа жизненият стандарт на населението спадна много силно, в сравнение със свръх потреблението през 80-те години. В източноевропейските страни имаше някакви дотации от Брюксел, особено в Полша и Прибалтика, но вече е обявено, че към 2020 година те ще бъдат спрени. Стандартът на живот спадна.
А в Китай, в Западна Европа и в САЩ, все още нямаше спад. В резултат на това Китай, Западна Европа и САЩ ги очаква много силно спадане на жизнения стандарт на населението. Какво ще правят те с това е абсолютно непонятно, защото политическата система на тези страни не умее да работи с постоянно спадащ жизнен стандарт на населението.
Нещо повече, ще се измени целият модел на социалната структура на обществото. От 1981 година, във всички страни, които използваха модела за стимулиране на търсенето, много силно израсна средната класа, т.е. повече от половината от населението започна да използва типов маниер на поведение в сферата на потреблението.
Съвсем условно ще определя какво е средна класа –това са хора с типово потребителско поведение, което е устроено така – какво има средната класа – отделно жилище. при бедните – квартира в жилищен блок, при богатите – самостоятелна къща. А вътре, задължително трябва да е отделно жилище, ако е еднофамилна къща – по една стая на всеки член от семейството. И най-малко по един компютър на семейство, а преди беше по един телевизор, и най-много по един телевизор във всяка стая, най-малко по един автомобил на семейство и най-много по един автомобил на всеки член от семейството, и т.н. Ако имате колекция от коли, значи сте богаташ.
И така, тази средна класа започна да формира всичко. Ако погледнете рекламите по телевизията, рекламите в лъскавите списания, рекламите на политическите партии, ще видите, че всички те са насочени към средната класа.
Но средната класа съществува само затова, защото нейното потребление се дотира. В САЩ тези дотации са за сметка на ръста на частния дълг, а в Евросъюза са за сметка на ръста на държавния дълг. Държавите просто изпаднаха в дългове, а в действителност те стимулираха потреблението на гражданите.
Сега средната класа ще изчезне.
Какво трябва да се прави с нея по-нататък?
Струва си да спомена още едно характерно качество на средната класа. Средната класа има голяма нужда от държавата. много силно, защото има собственост, която сама не може да защити. Богатият човек има свои механизми за защита на собствеността. Бедният човек няма собственост. Семейство от средната класа има кола, жилище и още нещо, и много се страхува, че някой лош човек ще го изгони от жилището, и, примерно, ще го продаде.
Ще кажете, че това е невъзможно, но се случва. Особено, например, в бившите социалистически страни това се практикува със самотни възрастни хора – отнемане на жилището, за да бъде продадено след това.
Затова е необходима система за защита, а ако има нужда от такава, ако има много хора, които са готови да търпят държавата, то в този случай държавата, особено ако се контролира от финансистите, започва да разрушава главния консервативен инструмент, институцията на семейството.
Защо? Защото на власт са банкерите, защото моделът на развитие през последните 100 години е емисия на пари, които постъпват в икономиката чрез банките. Банките получават най-голямата част от печалбата. Консервативните институции никога не са обичали разточителството. По тази причина банките винаги са се отнасяли много лошо към семейството.
Но то не трябвало да бъде разрушавано, защото осигурява социална стабилност – татко и мама обясняват на децата, че трябва да слушат възрастните и началниците. А ако сте от средната класа, ви обясняват, че трябва се подчинявате на старшите и началниците, защото в противен случай ще ви отнемат собствеността.
До края на седемдесетте години в много европейски страни, например, във Великобритания хомосексуализмът се е смятал за престъпление. След 1981 година започва много активна либерална атака срещу семейството. Днес виждаме това в пълен обхват – гей-паради, правосъдие за непълнолетни, отнемане на деца и т.н. Това е резултат от либералната революция през 1981 година.
Така че, в резултат на кризата, средната класа изчезва. Ако средната класа изчезва, то трябва да се върне семейството, защото иначе ще бъде невъзможно да се удържи положението.
Т.е. това означава радикална промяна на механизмите, които са създали либералното общество, в което живеем през последните абсолютно.
Какво ще се случи – не знам, защото конфликтите, които ще възникват, ще бъдат много силни. Но ще ни се наложи да се изправим пред това.
Напълно неизвестно е как ще постъпят представителите на средната класа, когато разберат, че са лишени от пари,…когато бъдат лишени завинаги от обичайния стандарт на живот. Това е много тежка психологическа травма и никой не знае как ще се държат хората в такава ситуация. В Руската империя в края на 19-ти век имало един проблем, който предизвиквал у хората страшно негодувание. Това е бил проблемът със съсловността. Хора, които честно са правили кариера, получавали повишение на 40 – 45 години, т.е. в напреднала възраст за онова време. Сега вече се смята за младост, но тогава е била напреднала възраст. Да кажем, че получавали генералска длъжност. И откривали, че съседната генералска длъжност получава момче на 22 – 23 години, просто защото се е родил в правилното семейство. Това предизвиквало огромно възмущение и вследствие на това е извършена революцията през 1917 година.
Тя била подкрепена фактически от цялото общество. А как ще съществуват западните страни?
За Източна Европа трябва да се говори отделно, там всичко е малко по-сложно, те още помнят консервативните времена. С една дума, анализът на настроенията, т.е. по-голям уклон към либерализма или към консерватизма, в Полша показа, че ако маркираме с точки районите с либерали и консерватори на картата на сегашна Полша, се вижда границата на Руската империя до 1917 година. Предразположението на хората е много устойчиво. Ако разгледате днес картата на джамиите в Германия, ще видите границата между ГДР и ФРГ. На запад от нея има много джамии, а на изток практически няма.
Как ще се държат тези повече от 50% от населението, когато разберат, че са ги лишили от всичко и завинаги, никой не знае.
Още веднъж ще повторя – ние, т.е. Източна Европа, до голяма степен, републиките от бившия СССР и Япония вече сме преодолели тази ситуация, ние живеем в нея вече почти 30 години, а те още не са се сблъскали с нея.
Как ще се държат, какво ще правят в тази ситуация, е абсолютно непонятно и при това е абсолютно очевидно.
Но В САЩ вече се появи Тръмп, като консерватор, а не като либерал. А в Евросъюза нито в една страна, с изключение може би на Унгария, няма аналози на такива консерватори. А политиците се отличават с това, че не могат да се вземат като цигара от табакера. Да, днес виждаме, че рейтингът на Меркел пада, също и на нейната партия, пада рейтингът на френските традиционни партии, но на левите партии в Евросъюза положението е много слабо засега. А в САЩ, между другото, темата „социализъм“ вече е реабилитирана. Разбира се, не този социализъм, който беше у нас, защото под думата „социализъм“ те разбират преразпределяне на активите от богатите към бедните, а ние – отсъствие на частна собственост върху средствата за производство. Но думата вече е реабилитирана.
Между другото, никой не е чел изявленията на Грета Тунберг. Всички я държат за ръчичка, нали е момиче. Но ако се заслушате, тя говори не само за зелените, а и за това, че богатите са длъжни да споделят с бедните.
Така че ще се случват много интересни неща.
Бих искал да завърша с това, да кажа, че в света, в който живеем днес ще стават много големи промени, радикални промени, но за разлика от ситуацията през 1991 година, нямаме ни най-малка представа в каква посока трябва да се върви.
Това, между другото, дава много възможности за младите, защото техните мозъци не са обременени със стари схеми. Е, опитват се да ги оглупят, разказват им разни истории за свобода и демокрация, но въпреки това новото бъдеще ще го строят именно младите.
Затова трябва да се следи внимателно как ги учат, на какво ги учат, може би да им се помага да учат, предвид факта, че ще имат много по-голямо влияние, отколкото преди. Благодаря!
Превод: Росица Младенова