Автор: Норман Стоун, в. „Гардиан“.
Агресивността на турската външна политика е нещо ново. Тя започна през 2009 г., когато в Давос президентът Ердоган обиди Шимон Перес, тогава президент на Израел, използвайки турската форма на „Ти“, която във всекидневието се използва за обръщение към куче, и го обвини за зверства в Газа. Това беше в съзвучие с настроенията в родните му избиратели, но по-малко за турците, мислещи за нещата и в арабския свят.
Русия е права: борбата с ИД е приоритет за всички нас
Ердоган беше приветстван и се очерта като голяма фигура през Арабската пролет, която последва. По-специално той се опита да доведе до промяна в Сирия, и беше много потиснат, когато президентът Асад не отговори на неговите призиви за реформа, реформа, при която би били приложена някоя версия на „мюсюлманската демокрация“ на Ердоган. Очаквайки Асад да падне, той не направи нищо, за да спре гражданската война, която след това избухна, и посрещна гостоприемно повече от 2 милиона бежанци, които преляха през границата.
Той, без съмнение, очакваше те да се завърнат след седмици. Те не го направиха и сирийската бъркотията стана още по-сложна, по-специално чрез създаването на кюрдска реалност на границата на Турция. Това образувание може да бъде заплаха за собствената териториална цялост на Турция, като се има предвид, че югоизточна Турция е предимно кюрдска. Тогава се появиха руснаците, подкрепящи директно Асад, техния човек в Леванта и изтласквайки неговите опоненти. А Турция свали руски бомбардировач, което е епизод, който от турска гледна точка е съвсем без прецедент, дори и по време на Студената война. До какво ще доведе това може само да се гадае, но последиците могат да бъдат такива, че създателите на турската външна политика ще гледат с носталгия към старите дни.
Когато страната най-накрая придоби настоящия си вид, през 1923 г., имаше всякакви свободни краища – най-дългия и този с прикрепен предпазител, на източната граница със северен Ирак, т.е. Кюрдистан. Британците фиксираха тази граница през 1926 г. със собствени петролни интереси в ума, докато турците гледат на тази част от света като на естествено принадлежаща към тях. Въпреки това, те приеха споразумението и доскоро преследваха разумна външна политика, по подобие на думите на техния основател Кемал Ататюрк: мир у дома, мир в чужбина. Без приключения.
Когато Турция се придвижи, през 1938 г. към района на Антиохия или през 1974 г. в Кипър, го е правила по покана и въз основа на подкрепа от твърд договор. Иначе беше изключително внимателна, особено там, където Русия е загрижена. Въпреки че имаше озлобени кавказки изгнаници навсякъде – половината от градското население през 1930 г. е родено в чужбина – литературата на кавказките изгнаници е забранена, а виден учен от Централна Азия бе хвърлен в затвора през 1945 г. за провокиране на проблеми с Русия.
Мотивите за всичко това са достатъчно прости. Русия е изключително мощна, победила е Османската империя в десетина войни, но също така е играла решаваща роля в опазването на новата турска република. Руснаците изпращат злато и оръжия на турските националисти, и направиха сделка за границите, като на практика размениха Армения за Азербайджан. По-късно те замениха Троцки за фабрика за ризи и руснак се зае с енергийното планиране. В замяна на турците уволниха пантюркистите от Истанбулския университет и затвориха един виден учен – Зеки Велиди Тоган.
Всичко това приключи с края на Втората световна война, когато Сталин си показа зъбите. Той настояваше за база в Дарданелите и територии в Източна Турция. Американците и британците подкрепиха турцине, които изоставиха неутралитета си и се присъединиха към НАТО, сражаваха се в Корейската война. Те получиха помощ по Плана Маршал и, отчитайки извънредното значение на тяхното разположение, получиха привилегирована позиция: хиляди студенти в чужбина, още помощ от Международния валутен фонд, достъп до европейските пазари и особено до германския пазар на труда.
Консервативните турци сега протестират срещу Ердоган, нещата трябва да са лоши
В англо-американската връзката е била много важна за извеждането на Турция от Близкия изток – тя вече има икономика на стойност повече от която и да била на нейните местни съперници. След като американският алианс поне мълчаливо внушаваше демокрацията, турците имаха свободни избори през 1950 г. И правителството, което беше избрано, беше дядото на настоящото. То наложи държавните фирми с радостни възгласи и гарантира популярност чрез даване на исляма позиции, каквито по-ранните републиканците отхвърляха.
Те всъщност не преследваха исляма освен в смисъл, че те спряха да го преследват. „Къщи на народа“ по съветския модел, щяха да се появят в селата, за да ограмотяване и здравословен живот за бедните селяни, за които имамът е естественият водач, както е бил свещеникът за бедните селяни в селските райони на Ирландия или Италия. Правителството от 50-те години закри „къщите на хората“ и вместо тях се появиха джамии. Сега има повече от 80 000.
Да, мания, но като същност не много по-различна от викторианското изграждане на църкви, което засегна всеки ъгъл в Англия. Селските мигранти имаха нужда от център, и този център може да мобилизира техните гласове. Най-интересният въпрос в турската политика е провалът на левицата да ги отклони от джамията. В действителност армията трябваше да влезе в ролята на левицата, като с преврати от време на време се гарантират правата на жените, и да се уверят, че образованието не е изцяло доминирано от рецитиране на Корана.
Имало е (и, слава Богу, има) интелигентни и чувствителни хора от страна на религията, които знаят, че религията не бива да бъде затъкната в гърлата на хората. Истински великият човек на съвременна Турция е Тургут Йозал, който надхитри армията през 80-те години на миналия век отвори Турция към света на износителите и е създал (най-вече) успешно страната от днес. Той имаше строга религиозна принадлежност, познаваше чужбина (той е работил в Световната банка), а също така разбираше, че ще има истински проблем, ако той побутна религията твърде далеч. Той е бил отчасти кюрд и знаеше, че проблемът е, че Турция е позволила кюрдите да се чувстват като втора класа граждани. Преди всичко той разбирал значението на поддържането на благоразумната традиция на турската външна политика. Той почина през 1993 г., и никой не е заел мястото му.
Йозал е бил за Турция като Тачър (те се разбираха много добре) и освобождаването на енергия през 80-те гжодини на миналия век изведе Турция до сегашния й просперитет – нейните бизнесмени са по целия свят, нейните авиокомпания може би са най-добрите, нейните писатели са четени, нейното правителство навсякъде консултирано. Но при усложняване на политиката той не остави консервативен блок, който да увековечи неговото наследство. Вместо това, ние имаме религиозната Партия на справедливостта и развитието (ПСР), с всемогъщ лидер, Реджеп Тайип Ердоган, който направи свой дълг да отгледа „благочестиви поколения“ и който помага на съюзниците си от Мюсюлманското братство в сирийския гражданската война.
Турция може да прекъсне линиите за снабдяване на ИД. Защо не го прави?
Очевидно ИД е имала помощта на Турция, тъй като свалянето на режима на Асад е приоритет на Ердоган, въпреки че многоуважаваният редактор на най-почитания вестник в страната е задържан в очакване на съдебен процес за публикуване на доказателства. И тогава там са кюрдите. Те са, кактоказа най-голямата тяхна фигура в Турция, Камран Инан (съратник на Йозал който току-що е починал): „ранени хора“, частично отчуждени от Турция и останалата част от света, сега виждат в Кюрдистан възможно решение. До момента авантюризмът на Ердоган беше доста успешен, но той може би рискува да унищожи страната. Как наистина това може да се случи?
Това се корени в комплекс за малоценност и в мегаломания. В продължение на векове, а дори и от времето на монголите, разумният ислям е попитал: „Какво се обърка? Защо Господ ни е оставил, и оставя на другите да достигнат до Луната?“. А сега Турция се е изправила, глас сред народите (и Тайип Ердоган, поради обучението си на футболния терен и в религиозно училище, наистина има глас, частично приповдигнато проповеднически, частично като тирада на съдия, въпреки че риторичният му ефект не се тълкува).
Канцлерът Меркел дойде да проси за помощ по бежанската криза и европейците замълчаха за ареста на редактора. Изведнъж те се съгласиха да се промени системата на визовия режим, която унизява турските бизнесмени и учени. Американците могат да бъдат управлявани. В старите дни Турция имаше две външни политики към Вашингтон, които контролират кесиите на МВФ – „мен също“ и „о, скъпи“. Сега е по-вероятно САЩ да приемат тези позиции.
Президентът Ердоган си седи в своя палат като на китайско летище и вижда себе си като възродител на Отоманската империя. При най-великия период на отоманците, през XVI век, Русия е била просто като шум далече на север. Но като я предизвиква, добрият президент Ердоган ще открие нещо много по-страшно. При разрушаване традициите на турската външна политика, той е забравил, че ударите на смъртта не идват от запад, а от изток – Иран и Сирия, армията която на два пъти стигна до Истанбул през XIX век.
Сега изглежда, че западните държави ще си сътрудничат с Русия в мълчаливата подкрепа на Асад, в преследване на по-голям враг, ИД. С други думи, Турция може просто да бъде изолирана. В тази последна афера няма ли елемент на провокация – че ако Путин реагира остро на свалянето на самолета си, американците ще бъдат подтикнати към обявяването на забранена за полети зона, зад която Ердоган може спокойно да се справя с враговете, с които той иска да се занимава – с кюрдите, които сега представляват основното предизвикателство за режима му? Той е бил изключително успешен до момента, но не е ли това стъпка, която ще го свали, както дресираните му поддръжници от централния Анадол започва да чувства зимния студ? Ако има по един урок за владетел на Турция, той е: Не провокирай Русия.
Източник: БГНЕС.