Историята на Европа е дълга и кървава. 64 години след последната ужасяваща война, в която загинаха над 50 милиона човека, историята е записана от всевъзможни гледни точки и архивирана, включително и в youtube, за масова употреба и назидание. Гледайки документалните филми за втората световна война и разказите на участниците в нея, остарели мъже и жени с ясни спомени и изгарящи емоции, 60 години постфактум, улавям рефрена във всяко изказване. Страх. И в атака, и в отбрана в Европа в продължение на шест години царува страх в неистови мащаби, и смърт, и ужас, и скръб.
На 9 май Берлин пада. Краят започва с мащабна априлска атака на Съюзническите войски на източния и западния фронт. Сталин е бързал да приключи агонията за майския си парад. Хиляди малки трагедии се случват междувременно. Смъртта, разнесена от есесовските батальони из цяла Европа и Русия, е избутана обратно в земите на своя инициатор и за първи път самите германски войници и техните семейства са принудени да се бият за род и родина. И тогава сякаш войната за тях става истинска и желанието да оцелееш надделява над патриотизъм, лоялност и илюзии. На война човеколюбието е последна грижа за човечеството. И случват се сексуалните изстъпления на руските войници в Берлин, продиктувани от желание за мъст. Както и изстъпленията на самия Хитлер и неговата военна машина спрямо собственото му поданство, включително хвърлянето на Хитлер Юген, деца на 12-16 години, срещу тежко въоръжените войски на Съюзниците, и безпричинните убийства по фюрерска заповед на германски войници и офицери, неволни „виновници“ на една или друга несполука.
Според документалните кадри немските войници и цивилни в тези последни дни са били изправени пред един единствен и доста лесен цивилизационен избор – на кого да се предадат, на руснаците, които пращат в Гулаг в Сибир, или на американците с грижата им за ранените и лагерите за военнопленници? Още по-абсурдно звучи, на фона на бруталната война до този момент, инстинктът за самосъхранение у германците, предаващи се с хиляди в ръцете на американските войници. Още по-брутално е описанието на тунели с хиляди бежанци, жени и деца, заливани с вода покрай неизбежните бомбардировки и разрушения на инфраструктура. Във всички архивни кадри главен герой е смъртта и човешката низост. А смъртта във всеки божи ден до 9 май 1945 година се измерва с хиляди последни човешки дъха. Девалвация на живота, защото някак си говоренето е отишло на втори план, заглушено от пропагандата, прагматизмът е изтласкан назад от маниите за величие и чисти раси на разни диктатори, от сталиновата нечовешката лукавост, насъсвайки един генерал спрямо друг в преследването на силно егоистични политически цели. Умората от войната е огромна. Когато заглъхват оръдията, хората изпитват облекчение. Страхът обаче ще се оттегли в сънищата им. А психичните травми и спомени никога няма да се изтрият от паметта им.
Валентин Tюпиков, дядото на моя съпруг, е мобилизиран в украинската армия на 19 години след ускорена офицерска школа. Поверяват му взвод от затворници и го качват на влака за фронта. Още в първите часове той им връчва парите за тяхното изхранване. На всяка гара затворниците слизат за малко и се връщат я с кокошка, я с хляб. Когато пристигат на фронта, му връщат парите. След това многократно спасяват живота на младока офицер, губейки в замяна своя грешен живот, един по един. Дядо му не обичал да говори за войната, пък и войната не слизала от екрана на телевизорите. Любимата военна песен на руснаците и след войната, и все още е прочувствената „Тёмная ночь“ от филма на Леонид Луков „Двама войника“ в изпълнение на Марк Бернес, изключително талантлив певец и актьор, превърнал се в секссимвол на руското кино. Казват, че първият тираж на плочата с песента е бракуван, тъй като в звукозаписното студио техниците плакали и сълзите им падали върхи матрицата на диска. „Тёмная ночь“ е лична изповед на един войник към жена си, която приспива детето сама и го чака с насълзени очи, вдъхвайки му увереност, че ще се върне невредим.
Тёмная ночь только пули свистят по степи
Только ветер гудит в проводах, тускло звёзды мерцают
В тёмную ночь ты, любимая, знаю не спишь
И у детской кроватки тайком ты слезу тираешь
Как я люблю глубину твоих ласковых глаз
Как я хочу к ним прижаться сейчас губами
Тёмная ночь разделяет, любимая, нас
И тревожная чёрная степь пролегла между нами
Верю в тебя, дорогую подругу мою
Эта вера от пули меня тёмной ночью хранила
Радостно мне, я спокоен в смертельном бою
Знаю – встретишь с любовью меня, что б со мной ни случилось
Смерть не страшна, с ней не раз мы встречались в степи
Вот и теперь надо мною она кружится
Ты меня ждёшь, и у детской кроватки не спишь
И поэтому знаю со мной ничего не случится .
Ето още три много любими на руснаци и украинци военни песни:
Валентин Тюпиков и жена му, медицинска сестра по време на войната, участват и в подстъпа към Берлин и посрещат там деня на победата. Той превъзмогва от време на време нежеланието си да сподели впечатленията от войната, за да разкаже някоя и друга смешна история. Още, за да каже, че най-трудно се убива първия път, за всички останали е имало водка. В съня си обаче не престава да вика някого напред в боя.
Историята на завземането на Берлин е разказана подробно с архивни материали в няколко филма, качени в Youtube. Поради показаните жестокости и емоционално потресаващи кадри, слагам само връзки:
http://www.youtube.com/watch?v=Iw7G0IcCKRM
http://www.youtube.com/watch?v=t1d3FJeAhd8
http://www.youtube.com/watch?v=U0VOO5x0MNY
http://www.youtube.com/watch?v=8H7eNUpBy7Q
И накрая, песента „КУПИТЕ ПАПИРОСЫ“ изключитено популярна след войната в СССР и особено в еврейска Одеса. Написана е от Херман Яковлев под впечатление на стотиците деца, преживяваши на улицата по време на хитлеристката окупация в полския град Гродно. Беломорканал, показани в клипа, са най-евтината марка цигари в земите на бившата СССР, и досега много популярни и запазили първоначалния си дизайн. Тези цигари са кръстени на канала, свързващ Бяло море и Онежското езеро, построен между 1931 и 1933 година от затворниците в ГУЛАГ. По време на строителството му умират между 50 000 и 200 000 работници. Песента се изпълнява на идиш и руски език.
През 1994 година в Мюнхен в един мразовит коледен ден един възрастен германец ни чу да си говорим на български и спря да се похвали, че говори малко руски. Междувременно един французин се беше присъединил към нас. Попитахме новия си познат къде може човек да изяде една вкусна супа и той ни поведе към близко заведение на негов приятел и ни почерпи с глюквайн, горещо вино с подправки. После ни разказа, че след войната е работил в СССР като инженер пет години, строейки жп линии, и че можел доста сносно да говори руски. Беше му приятно да си общува с нас, макар че французинът седеше намусен и разсеян и не желаеше контакт с добронамерения германец. Най-вероятно е бил от онези пет хиляди германски пленници,които за разлика от много други свои сънародници са успели да се завърнат живи в Германия. Някак си след 60 и повече години и на фона на разтърсващия видео архив, втората световна война става все по-неразбираема и зловеща, показвайки злото заложено в човешката природа, както и безумното желание за оцеляване и помирение. Дори и с чаша глюквайн в хубав коледен ден..