Противоречията между обичащите и мразещите Русия са непримирими и създават усещане, че тук живеят два отделни български народа
В по-голямата си част народът ни е русофилски, но не можем да не признаем факта, че и русофобите у нас не са никак малко. Противоречията между едните и другите са толкова непримирими, че на моменти се създава едно странно усещане, сякаш у нас живеят два отделни български народа, обречени на вечна раздяла. И ако русофилите просто обичат Русия, то при русофобите нелюбовта към руснаците почива върху най-различни „аргументи“, които в общи линии имат за цел да разобличат „коварството“ и „имперските амбиции“ на московците. И когато Западът върши жестокости (в лицето на Хитлер или днешното НАТО) – това според русофобите е неизбежна необходимост. Но когато Русия си защити националните интереси (както беше случаят с присъединяването на Крим) – това вече е престъпление срещу човечеството.
Русофобите пребивават в една половинчата и осакатена действителност, защото винаги трябва да си спестяват част от истината и да изопачават фактите във вечния си стремеж да заклеймяват и осъждат Русия, вменявайки й всевъзможни недостатъци и престъпления. Така преди години една симпатична студентка ми заяви, че руснаците са жестоки и коравосърдечни хора, защото са сринали половината Германия в края на Втората световна война. Обсъждайки тази тема с младата дама, разбрах, че както винаги, така и тук в основата на всичко е семейството. Майка й е учителка по немски, а баща й преводач на същия език, което предполага солидно образование, знания и познаване на историята. Но неизвестно защо нито майката учителка, нито бащата преводач – никой от двамата не си бе направил труда да обясни на дъщеря си, че преди въпросните събития в Германия немците повече от две години водят унищожителна война на територията на Русия, опожарявайки градове и села, избивайки по най-жесток начин милиони и милиони невинни граждани. Слушайки тези факти, младата русофобка ме гледаше като замаяна, но изведнъж се окопити и отсече, че случилото се в Русия е станало после като справедливо възмездие, защото първо руснаците са нахлули в Германия, а след това са получили заслуженото. Нещо в същия дух чух и от мой познат, който заяви, че през Втората световна война руснаците са обрали България, а немците, като минавали през страната ни, раздавали на децата шоколади?!
Понякога подобни изказвания напълно убиват вярата ми, че е възможно да се внесат корекции в грешните представи на русофобите. Но сетне осъзнавам, че това занимание, освен всичко друго, е безсмислено, защото, когато разгърнеш „семейната книга“ на подобни хора, установяваш, че тяхната русофобия не е никак случайна и невинна позиция. Зад нея стоят стари снимки на дядовци и прадядовци: полицаи и жандармеристи, военни и кметове, агенти от шпицкоманди и водачи на ловни дружинки (ловци на глави), прочули се с жестокостите си през периода 1923-1944 г. На съвестта на тези хора тежат чудовищни престъпления към народа и човечността – нещо от онези кървави епизоди с кланета, разстрели и показни умъртвявания по селски мегдани на комунисти, анархисти, ятаци и ремсисти.
В тази връзка си спомням за един голям русофоб, горянствал в края на 40-те и началото на 50-те години. След години разбрах, че „горянлъкът“ му се заключавал в лежане из селски килери и в неуспешни опити за създаване на нелегална организация. В крайна сметка обаче попаднал в затвора, където също лежал, ама по-дълго време. От затворите излязъл още по-озлобен и дълги години говорел с неприкрита жлъч за руснаците и левичарството. Казваше се Иван и по професия бил военен офицер, но по напълно разбираеми причини народната власт го отстранила от армията някъде през 1948-1949 г. След промените, през 1991 година, стана кмет на селото и два мандата стоя на този пост. И някъде в средата на втория му мандат (1997 г.) го срещнах сред полетата при едно ходене в селото. Демокрацията вече усилено разсипваше България и нямаше следа от оптимистичната еуфория от началото на прехода. Отвсякъде проничаше покруса и отчаяние. Само кметът Иван крачеше бодро и весело – остарял, побелял и с дълбоки бръчки по лицето, но доволен, че е дочакал СВОЕТО време! Чувстваше се победител и говореше по същия начин. Из селото ходеха слухове, че пишел книга за престъпленията на Русия, която обаче никога и никъде не се появи. Поговорихме с него за това-онова, стана дума и за живота. И тогава, без да го щадя, го попитах от упор:
– Е, бай Иване, викам, харесва ли ти днешна България? За този живот ли си се борил?
Чул въпроса ми, някогашният царски офицер настръхна и в сивите му очи изгря злоба:
– Че аз да не съм се борил за тебе бе, момче? Аз се борих да си върна имотите и властта, и на мен да ми е добре! Щото, ако не бяха руснаците и комунистите, нямаше да ми задаваш такива въпроси! Баща ти щеше да ми аргатува, а ти щеше да ми лъскаш чизмите и да ме гледаш като икона!
Откровението на стареца звучеше толкова враждебно, че за момент сякаш се пренесох в една отдавна отминала епоха и като че ли сред мрачните есенни полета дочух далечен лай на настървени кучета, примесен с викове на тичащи жандарми с шмайзери на гърдите. Нямаше го Бригадирското движение, нито „Хаинбоаз“, нито Димитровград, нито АЕЦ „Козлодуй“. Имаше само есен, кал и смърт.
Сетне, докато крачех към къщата на дядо, мислейки върху разговора със селския кмет, изведнъж прозрях, че дълбоко в същността си антагонизмът между русофили и русофоби не е обикновено разминаване на симпатии, а сериозен политически конфликт. Да, именно политически конфликт с една отдавна исторически отречена класа, която отмени социалните завоевания и разруши построеното от социализма, за да върне България в онази мрачна епоха отпреди 9 септември 1944 г.
Д-р Николай Александров,
Горна Оряховица