На фона на икономическата криза развитието на еврозоната трябва да се раздели на два фази: от 1999 до 2007 и след това. Въпреки стремежът да се направят икономиките по-еднородни, еврото донесе на страните-основателки напълно различни резултати*.
От самото си създаване еврозоната имаше една главна цел: сближаването на икономиките, от които тя бе изградена. Но след няколко успешни години, когато повечето страни-членки можеха да се похвалят с устойчив растеж и намаляване на безработицата, всичко тръгна наопаки. Следователно развитието на еврозоната може да се раздели на две ясно изразени фази: щастливите години от 1999 до 2007 и продължаващият до ден-днешен черен период.
Днес европейският валутен съюз включва 19 страни, които въобще не са еднородни. Всяка една от тях има различна съдба, а Германия, според общото мнение, е получила най-много изгоди от еврото. Най-голямата страна в еврозоната се превърна в пътеводна звезда, превръщайки своя успех в свидетелство за това, че еврозоната означава процъфтяване. Различията между успешната Германия и останалите страни само потвърждават, че „изостаналите“ могат да постигнат това, което е направил Берлин. Но тяхната неспособност да прокарат „правилните реформи“ се превърна в присъда за икономиките им. Въпреки това, ако внимателно се вгледаме в ситуацията в отделните страни, които от самото начало се впуснаха в евро приключението /Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Люксембург, Финландия, Ирландия, Испания, Португалия, Австрия през 1999 и Гърция през 2001/ резултатите могат да ни учудят.
Преди всичко това е икономическият растеж. Ако не взимаме предвид двете страни безусловни лидерки по този показател, Люксембург и Ирландия / те са обединени от многото прилики в данъчната система/, средните цифри в еврозоната са между 20-28% за 15 години, което ни дава доста посредствените 1,2-1,7% годишно. А три държави се оказаха на практика в пълна стагнация: Португалия, Италия и Гърция.
Що се отнася до последния случай, Гърция успя да постигне главозамайващ растеж през първия период, но вторият период я лиши от всички натрупани богатства. Следва безработицата. Тук резултатите никак не са приятни. Като изключим Германия и Финландия, безработицата в страните от еврозоната за периода 1999 до 2014 нарасна. Стремежът към икономическо сближаване даде удовлетворителни резултати през първия период, но кризата от 2008 г. направи всичко това на пух и прах. Случаите с Гърция и Испания са симптоматични за цяла Европа.
Сериозни разлики се наблюдават и при растежа на средните заплати. Средната заплата в Португалия се съкрати с 4% за 15 години, но нарасна с 34% в Ирландия. Струва си да се отбележи, че в Германия средната заплата са повиши с 8,24%, което не се отличава много от показателите на Гърция, Италия и Испания и е на половината, отколкото във Франция. По ниво на заплати през 2014 г. Ирландия и Люксембург отново са първенците, изпреварвайки всички останали.
Накрая, нека да разгледаме неравенството. Тук всичко е прозрачно. Най-силно коефициентът Джини за последните 15 години е нараснал в Германия. Преди нейното влизане в еврозоната тя демонстрираше едни от най-добрите показатели, през 2014 г. тя се срина почти до нивото на Южна Европа. Германия – най-силната икономически държава в Европа. Тя постигна това, плащайки цената с ниски заплати и високо неравенство. Доброто положение на Германия не може да скрие обаче реалността.
За периода от 1999 до 2007 г. 12-те страни основателки на еврозоната показаха среден годишен ръст от 2,18%, който се пада на светлите времена на еврозоната със съществен спад на безработицата – рекордният минимум бе достигнат през март 2008 г. – 7,2%. Следващите 7 години дори не трябва да наричаме стагнация, защото БВП през 2014 е по-нисък, отколкото бе нивото през 2008 г. А това повлече след себе си голяма безработица в цялата еврозона, достигаща 10,8%. Излиза, че тя днес е по-висока, отколкото преди въвеждането на еврото през 1999 г., когато бе 10%.
*Никола Гецман, икономически експерт на „Атлантико“ / bgnes.com.