– “Ислямска държава” пое отговорност за атаката, извършена срещу дискотека в Истанбул в новогодишната нощ. На фона на сдобряването с Русия, превърна ли се Турция в приоритетна мишена за “Ислямска държава”?
– Приоритетна може би не, но със сигурност руско-турското сближаване и поемането на инициативата от руско-турско-иранското трио в сирийската политическа игра и в дипломатическия процес обърка картите на “Ислямска държава”, която може да се опита да “накаже” бившия си съюзник или да се опита да го отклони от новата му линия. Сближаването между Москва и Анкара действително заплашва полето за политически и военни маневри на “Ислямска държава”, способността й да вреди, но също така “специалния” й статут в скалата на ужаса (и, следователно, притегателната й сила и набирането на нови членове). Де факто, това тактическо сближаване поставя под въпрос тайното й споразумение с Анкара, от чиято снизходителност, дори подкрепа тя дълго време се ползваше, принизява я до ранга на терористична организация почти като всяка друга, особено като “Ал Кайда”, близък братовчед, но съперник…
– Каква може да бъде реакцията на Ердоган?
– Анализът на ситуацията и приоритетите на турската власт се промениха. Целта на президента Ердоган вече е да седне на масата на победителите (което не му гарантираше, а днес със сигурност още по-малко, Вашингтон) и да извлече конкретни ползи от военно-дипломатическата ос с Москва в сферата на влияние и на политическо и териториално въздействие на сирийската сцена (но също така в Ирак, според променящите се обстоятелства и в рамките на едно разпределение на ролите между Вашингтон и Москва, след като президентът Тръмп дойде на власт).
Не можем да изключим, че Анкара има амбициите постепенно да обедини под своя опека различните сунитски ислямистки групировки, готови да преговарят с Москва и сирийския режим, за да си осигури чрез тях едно внушително влияние в бъдеща Сирия, която може да съчетава структурата на единна държава и силна вътрешна децентрализация по религиозните и териториални линии.
– Може ли засилването на джихадисткия тероризъм в Турция да промени позицията на Анкара спрямо кюрдите?
– Кюрдите си остават първата вътрешнополитическа мишена на турската власт. Все по-вероятно е впрочем те да платят накрая цената за нарастващото управление на конфликта от големите регионални и глобални сили. Никой няма интерес да отстъпи пред техните национални искания, а кюрдите остават разделени от собствените си вътрешни съперничества. Така че те са използвани от едните и от другите, като поддръжка или авангард, в зависимост от военните нужди на локалните сблъсъци. От тяхна гледна точка, те имат интерес да запазят или развият разрушителния си капацитет или трайната си и нежелана намеса в регионалната игра, както и на турска земя, и още повече да направят така, че Москва да не ги пожертва напълно в тактическото си сближаване с Анкара. Което не е изключено.
– Струва ли ви се находчива и надеждна тази русофилска стратегия на Турция?
– Не става дума за русофилия – нито за русофобия впрочем -, а за преценка, която трябва да признаем е “креативна” и хитра, на президента Ердоган на турските национални интереси и несъмнено на неговите собствени. Турция просто най-накрая прие, че ще тежи повече, включително и спрямо Вашингтон, ако е в съюз с Русия – която се наложи като главната сила, която решава сирийското бъдеще – отколкото ако е срещу нея. На фона на този хладен реализъм ние, за съжаление, оставаме интелектуално зашеметени. Очевидно сме изключително затруднени да разберем мащаба на стратегичското сътресение, което се случва в момента. Световно сътресение, на което Близкият изток е само една от сцените.
– Откъдето идва тази погрешна западна преценка?
– Линиите променят и преобръщат безпощадно с главата надолу нашите удобни мисловни схеми. Обвиняваме американската слабост, за да обясним руския възход; някои анализатори стигат дори дотам да кажат, че Америка не се е намесила истински в сирийския конфликт, докато тя чисто и просто се ангажира в дестабилизирането на сирийската държава чрез бунтовнически групировки и според новата си мантра за “скритото лидерство” (leadership from behind). Просто това начинание за насилствена смяна на режима, в което европейските сили активно участваха, явно се провали. Най-вредното и опасното според мен е, че докато всекидневно прокламирахме след всеки терористичен акт волята си да се преборим с ислямисткия терор, който постоянно се прицелва в нашите собствени общества, ние упорито отказваме да използваме стратегическата възможност, каквато е един общ фронт на Запада и Русия в тази борба.
– Каква е ползата от подобно сближаване с Русия?
– За пореден път, не става дума нито да влизаме в любовна връзка с Москва, нито да подценяваме руските сметки и задни мисли (ние си имаме свои собствени), а да направим необичаен и много важен и за двете страни залог: внимателно, но истинско съгласуване, невиждано, но благотворно за двата стълба на Запада. Очевидно това изисква размах, дързост и амбиция. Така че пред необходимото усилие за една такава метаморфоза, нашите дезориентирани елити предпочитат затъването в една ариергардна битка. Докато ние сме навлезли, независимо дали го искаме или не, във фаза на голямо геополитическо новаторство, разбира се, по инициатива на Москва – която помита стария ред, голяма част от американския истаблишмънт около отиващата си администрация, отчаяно се е вкопчила в тази битка.
– Имате предвид аферата с руските хакери, които са повлияли за избирането на Доналд Тръмп…
– Това наистина е най-патетичното й проявление. Този незначителен американо-американски конфликт, чиято първа мишена в действителност е новият американски президент, а Владимир Путин е инструментът, показва, за съжаление, доколко е второстепенна съдбата на Близкия изток и на неговите принесени в жертва жители за управляващия американски апарат (включително и НАТО). Така че и тук, и там се опираме на старите си гримасничещи тотеми, придържаме се към старите разделителни линии, предпочитаме да съживим добрата стара Студена война, вместо една новаторска западна ос Москва-Вашингтон, която впрочем би била двигател за възраждането на нашата цивилизация, оплела се своите противоречия и неприкрит цинизъм.
Във Вашингтон отиващата си администрация прави всичко възможно, за да постави новия президент в капан, който да му попречи да доведе до успешен край проекта си за рестарт на отношенията с Москва. Целта е да го поставят в безизходно положение на стратегическо бездействие и, ако упорства, да му внушат страх, че ще бъде обвинен от едно общественото мнение с методично промиван мозък, че предава националните интереси с желанието си най-сетне да поведе интелигентен диалог с Русия. Тънем в пълен делириум и не би било учудващо, ако скоро чуем да се говори за възможно “единомислие с врага”, за да бъде дискредитиран още повече новия президент и да бъдат провалени плановете му.
– Как оценявате реакцията на Владимир Путин и на Доналд Тръмп към този “делириум”?
– Доналд Тръмп не се подлъга, Владимир Путин също, който отказа да се поддаде на ескалацията на дипломатическите репресии чрез изгонването на американски шпиони като отмъщение на американските “репресии”. Руският президет е прекалено хитър и предпочита скромния триумф, когато Барак Обама и Хилари Клинтън затъват в инфантилно и оглушително поражение. Без съмнение, новоизбраният президент преценява много добре минното поле, което отиващият си президент му залага във Вашингтон, и по-конкретно в Сирия, с възможното подновяване на доставките на преносими зенитно-ракетни комплекси (портативни ракети) за бунтовническите групировки, което е ясна заплаха за руските самолети и хеликоптери. Целта е да се провали примирието и дипломатическия процес, който Москва, Техеран и Анкара се опитват да удържат с оглед на предстоящата конференция в Астана, която трябва да очертае едно жизнеспособно политическо споразумение.
Накратко, “старият свят” умира трудно. Трупът все още мърда. Въпросът е следният: способни ли сме да използваме изключителната възможност, която ни се предоставя да “направим нещо ново”, голямо, ефикасно и, още повече, да възстановим доверието в Запада, повредено толкова силно през последните 15 г. от структурния цинизъм на нашите уж “морални” интервенции? Ще съумеем ли най-сетне да изходим от реалността и възможностите, които ни предлага тя, за да поведем екзистенциална борба срещу една заплаха, която няма да отслабне, докато не създадем общ фронт срещу нея? Или ще предпочетем да продължим да упорстваме в слепия си ропот срещу този свят, който не ни се подчинява, и да потърсим убежище в едно отживяло манихейство, което играе за врага, да се затворим в ретроградни мисловни схеми, които вече не работят и ни правят уязвими? За Франция и за Европа тази дилема е от решаващо значение.
Източник: Гласове