Опълченците са обикновени, но непримирими хора, новата власт започва разследване на масовите гробове, които украинската армия остави след себе си, разказва журналистът Александър Симов в репортажа си за в. „Дума“
В неделя, 28 септември, в Донбас мистериозно се бе настанило неочаквано циганско лято. Внезапното слънце обаче не прави пейзажите, които започват от границата на Русия с Донецката народна република, по-приемливи. Хиляди декари слънчогледи са изгорели по нивите. Пътищата носят следите от снарядите. През километър-два се виждат изгорелите шасита на коли, трактори, бойна техника. Встрани край пътя се вижда и един пообгорял танк. Върху него има надпис – „Фашисти дотук!“
Първият голям град, през който се минава от границата към Донецк, е Снежное. Някой е боядисал името на града в цветовете на руското знаме. Животът тук след примирието е започнал да се завръща. По къщите се веят знамената на Новорусия (така се наричат териториите на Донецката и Луганската народна република). В центъра на града има пазар. Хората са излезли и оживено говорят. Някои от къщите са обгорени, но ако човек не знае за войната, не би казал, че това е територия на напрежение.
По-нататък се минава през няколко села. Там
боевете са били по-ожесточени
защото си виждат поразени от снаряди къщи, в едното от селищата е било обстрелвано даже гробището. Виждат се полуразрушени надгробни камъни и изровени гробове. „Дори на мъртвите не искат да дадат покой тези гадове“, ми каза малко по-късно една жена. Донбас обаче изглежда запуснат край. Очевидно от 23 години никой не е инвестирал в него, всичко е било оставено на самотек. Заради това за много хора създаването на Донецката народна република и провеждането на референдум през май има и характер на антиолигархична революция. Хората са въстанали не само срещу фашистката хунта, която взе властта в Киев, но и срещу икономическата диктатура на украинския олигарх Ринат Ахметов, притежател на повечето предприятия в Донбас. Според хората, с които говорих, той е натрупал парите си, но без да направи нормални инвестиции в осъвременяване на производствата. Резултатът е безжалостно експлоатиране на обикновената човешка сила. Заплатите в неговите предприятия са били по-големи от тези в останалата част от Украйна, но това не укротява гнева на хората. „И къде го сега Ахметов, скри се в Киев и чака да види какво ще стане – кракът му повече няма да стъпи тук“, ми каза един от миньорите, с които говорих.
По пътя към Донецк през десетина километра има барикади, на които стоят опълченци. Поздравяват хората с вдигнат юмрук и с вик: „Смърт на фашизма“. Личи си, че са някакви наемници, както ги описват в западната преса. Това са обикновени хора, с обгорели от слънцето лица, които повече не искат да се примиряват с терора. Повечето от тях не искат да бъдат снимани. Питах един какво толкова има да крие. Той ми отговори: „Аз не мисля за себе си. Дойдох тук и знам, че утре могат да ме убият. Но имам роднини в другата част от Украйна. Не искам бандеровците да почнат да ги преследват заради мен“.
Из селата също си личи, че животът се завръща. Млади влюбени двойки вървят по тротоарите и се смеят. И така след стотина километра ужасни пътища и много барикади човек попада в перлата на Донбас – Донецк. Великолепен, широк и приветлив град, който е запазил своето великолепие. Огромната река Калмиус разсича града на две. Преди започването на войната в него са живели близо милион души. Сега са доста по-малко, но хората почват да се връщат. В неделя центърът на града беше пълен с хора, фонтаните и шадраваните работеха и само някакви далечни тътени в далечината подсказваха за напрежението. По-късно се разбира, че тези тътени идват от летището в Донецк, което се държи от украинската армия, която в рамките на същата тази неделя на четири пъти наруши сключеното примирие, но без жертви, слава богу. Част от магазините също са отворени. Всъщност животът в новосъздадената Донецка народна република тече доста приветливо, защото си личи, че хората са решени да отстояват своя избор. Невероятно удоволствие е да разговаряш с група от непримирими хора.
Новата власт
Бях част от група наблюдатели, сред които имаше представители на Франция, Англия, Латвия, Естония, дори на Кот д’Ивоар и бяхме решили да инспектираме масовите гробове, открити на територията на Донецката народна република. В Донецк ни посреща вицепремиерът на ДНР Андрей Пургин. Скоро почти целият кабинет се събира, за ни разкаже за ситуацията в Донбас. Премиерът Александър Захарченко не успя да се появи, после разбираме, че е бил зает по размяната на пленници между ДНР и Украйна.
Ситуацията, която описва Пургин, е драматична. „Украйна се опитва да предизвика хуманитарна и социална катастрофа“, категоричен е той. В целия Донбас не се изплащат никакви пенсии, въпреки че хората са внасяли своите вноски за тях. Банките са напълно затворени, защото основната част от техните архиви са в Киев и всяко разплащане може да става само на ръка. Пощите не работят. Изключително тежко е положението с лекарствата. От правителството на ДНР се оплакаха, че на територията на цялата република липсват дори такива елементарни средства като ваксини срещу бяс например. Ситуацията в енергетиката също е кризисна. Украинската армия съвсем целенасочено е унищожила над 300 подстанции, за да държи размирните градове без електричество. Новата власт извършва миниподвиг, след като само за една седмица след примирието успява да пусне електричеството навсякъде.
„Нас ни наричат терористи, но това е само начин украинската армия и власт да прикрият своите престъпления“, убеден е Пургин. Той разказва за тактиката на армията на Киев. Те са обстрелвали цели райони, но без да се целят конкретно в нещо. Така под ударите им попадат жилищни блокове, болници, училища. Правили са го, за да всяват страх и ужас. „Точно всяването на страх е основната цел на терористите“, убедени са от правителството на ДНР.
Основната част от техните действия са насочени за запушване на дупките, които са се отворили. Почнали са пак да плащат пенсиите в Донецк, макар и на ръка, защото отново са организирали събирането на такси и данъци. „23 години в Украйна се строеше не унитарна, а суперунитарна държава и заради това днес сме блокирани в основни дейности – нямаме архиви, бази с данни, нямаме нищо, но това не е причина за отчаяние“, разказва Пургин. В момента ДНР не е в състояние да провери и преброи колко са жертвите на всички зверски нападения. Министърът на вътрешните работи Олег Берьоза обобщава, че в моргата в Донецк има около 400 неразпознати трупа. Имало е и още жертви, които са били погребвани набързо, не са снимани, а са били погребвани, защото не е имало електричество в моргата, за да бъдат запазени. Като цяло приблизителната статистика е, че за целия конфликт в Донецката народна република са дадени около 4 хиляди жертви, а близо две трети от тях са гражданско население.
Жертвите от украинска страна никой не ги води, а официалната статистика ги крие. Властта в Киев крие и това, че дезертьорството е станало масова практика в тяхната армия, дори и в най-елитните части. Заради това срещу ДНР освен официалната армия воюват и отряди на „Десен сектор“, както и паравоенни формирования, платени от различни олигарси. Олигархът Игор Коломойски е създал поне няколко такива. В тях воюват и чуждестранни наемници. В ДНР са запазили документите на няколко убити наемника, за да доказват това.
Братските могили на ужаса
След Донецк се отправяме към градчето Матвеевка и близката до нея шахта „Комунарская“. Там е един от първите открити масови гробове, които украинските части са оставили след себе си. Хората вече ги наричат „братски могили“. Откриват го случайно, заради станалата нетърпима миризма. Когато разравят двете ями, с ужас намират 5 тела. Едното от тях първоначално е взето за бременна жена, защото е на мъж с дълги коси. После обаче разкриват истината. Човекът е бил измъчван и убит с вързани ръце. В другия гроб намират още трима души. Досега е разпознат само единият от тях – 21 годишният Никита Коломийцев. Майка му – Галина Коломийцева, не успя да сдържи сълзите си пред наблюдателите. Никита е бил обикновен млад човек, който е работил като миньор. Цялото му семейство е миньорско. Един ден обаче изчезва. След като украинската армия си тръгва, майката научава ужасната истина – синът й е жертва на чудовищно престъпление. „Той обичаше своето село, своята работа, семейството си – с това ли се е провинил пред тези гадове?“, пита жената. Съкрушава я това, че той е бил измъчван, преди да бъде убит. И него са го убили с вързани отзад ръце. Точно това може да се констатира от снимките и от мястото на убийствата – това е сцена на огромно престъпление. Убийствата са били систематични и премислени. Хората са виждали, че техни познати изчезват, но не е имало на кого да се оплачат. От Донецката народна република заявиха, че почват разследване за всички масови гробове, които са намерили.
На около 5-6 километра от шахта „Комунарская“ се намира селцето Нижня Кринка, където също бе открит масов гроб. Там вече жертвите са пленени опълченци. Убити по абсолютно същия начин – безмилостно и с вързани ръце. Нижня Кринка е прекрасно място, в началото на селото има езерце, край него невероятно интересна църква, но днес камбаните й бият само за траур. Там са пребивавали хора от прочулия се с кръвожадността си батальон „Айдар“. Днес в Нижня Кринка говорят за тях като за откровени фашисти, чиято цел е била максимално да тероризират местното население. Издирвали са да пребиват и тормозят всеки, който е гласувал в референдума за независимост на Донецката република. И всички селяни знаят, че тази заповед е дошла от най-високото място – от Киев. „Тези искат да унищожат напълно Донбас. Е, доста ще трябва да се потрудят“, сподели с мен една старица от селото. После ме заведе в нейната къща. Тя, заедно със семейството, е избягала, когато са дошли украинските части, а след като се връща, намира къщата си полуразрушена. Взели са й всичко – хладилник, телевизор, полилеи, секции. Каквото не са взели, са строшили нарочно. Други къщи са били ударени от снаряди, но нейната е била разрушавана от войници просто така. След като са строшили каквото могли, най-накрая някой от украинците решил да облекчи червата си насред гостната й стая. Жената вече е непримирима: „Донбас им пречи, Донбас е виновен, но ние вече нямаме нищо общо с тях“. Тя не получава пенсия, защото никой в Донбас вече не получава. „Обаче ще оцелеем и ще станем по-силни. Ние сме народ, който не се предава, когато види фашисти. Точно обратното – ние знаем как да побеждаваме фашистите“, ми казва тази възрастна жена и, честно казано, нямаше как да не се разчувствам от думите й. На сбогуване с Нижня Кринка украинците взривили и основния мост на селото. Хората се кръстят – такова и немците навремето не били правили.
Хората в ДНР вече се чувстват силни, защото със собствените си сили са прогонили злото отново от праговете на своите къщи. Но този път е по-тежко. Повечето от тях имат роднини и познати в Западна Украйна. От време на време се чуват по телефона, но двете части не си вярват. Онези от Западна не вярвали за масовите гробове. Така ми казаха хората от Нижня Кринка. А после твърдят, че хората от ДНР били манипулирани.
Село Комунар срещу хунтата
Шахта „Комунарская“ е кръстена на близкото село Комунар. Хора от него дойдоха около нея, за да се срещнат с чуждестранните наблюдатели. Личи си, че са натрупали много гняв и енергия в себе си.
„Само като чуя вече за „единна Украйна“ по телевизията, и започва да ми се повръща. Каква единна Украйна – нашите деца под куршумите, техните в скъпите коли. Дявол да я взима тази единна Украйна и тази проклета хунта“. Това успях да запиша от думите на един селянин. Каза, че се казва Фьодор. Не поиска да си каже фамилията.
Негов приятел продължава: „Тези не се отнасят с нас като хора. Не се опитват да ни разберат, искат просто да ни няма. Заради това през цялото време ни наричат „колоради“. Човекът визира една особеност на украинския език на омразата, който западните правозащитни организации изобщо не забелязват. Те наричат „колоради“ всички, които носят георгиевски лентички – символа на храбростта в оранжево и черно. Георгиевската лентичка е част от руската историческа традиция за почит към падналите в бой и отдаване на поклон на смелите. Другата обида към рускоезичното население е „москаль“. Не напразно една от песните, която стана неофициален химн на наречените от Запада „сепаратисти“ носи името „Я теперь москаль“ (Аз вече съм „москал“).
Хората се учудват на ненаситната алчност на военните части. Успели са да отмъкнат техниката на всички, за да я пращат в западната част. От постоянната стрелба са страдали най-вече децата. Сега повечето от тях имат проблем със съня – не искат да спят самички, страх ги е да ходят на училище.
„Порошенко и Яценюк искат да унищожат Донбас чрез техните фашисти. Ние сме неудобни, защото имаме собствено мнение. Защо да нямам право да имам различно от тяхното мнение? Защо забраниха партиите на регионите и комунистическата партия? Това ли им е демокрацията? Всички, които мислят различно, са колоради и като колоради подлежат на изтребление“, казва друг от село Комунар. Неговото име е Леонид. Той е роден в Лвов, в западната част на Украйна, но живее от 20 години в Донбас. Казва ми, че сега в ДНР хората сами ще създадат свои собствени партии и може би най-накрая от толкова много години насам този край ще заживее свой собствен истински живот. В очите му искри надежда.
Друга жена от Комунар също се възмущава от украинската пропаганда. Разказва ми за своя съсед – убили детето му. И той на 55 години се записал опълченец. „Не му оставиха друг избор. Разбиха живота му, изтриха усмивката му. Оставиха му само този изход“, казва тя. Цялото село Комунар е твърдо срещу хунтата в Киев. Те я наричат точно така – хунта. Друг ми казва, че действията на фашистите са убили всичко украинско в него. „Аз вече съм от Новорусия, това е“, казва човекът и вдига юмрук. Хората са доволни от ДНР – пуснали са им тока, почват да поправят щетите. „Къща се строи отново. Ще я изгладуваме, ще я изстрадаме, но пак ще я вдигнем. Но достойнство трудно се връща. Ние достойнството си го запазихме – да бъде проклета хунтата, да бъде проклета Европа, която й вярва, да бъдат проклети всички, които признават фашистите, но ние не сме от тях и никога няма да бъдем“, ми казва друг от селяните.
Навсякъде, където спирахме, хората говореха именно с този тон, с такива думи. Новорусия е републиката на непримиримите. Заради това опълченците от Донецк и Луганск с радост си слагат емблемите на тази нова държава. Защото те се чувстват част от една разбунтувана общност, която не иска да приема диктата на геополитическото статукво, а самичка да търси своя път в прекрасния и гневен свят, както казваше Андрей Платонов.
Новороссия будет свободной!
На тръгване от Донецката народна република, след като минаваме пак през същите разбити пътища и същите останки от коли и танкове, стигаме до граничния пункт. Там също се е водила битка. Той целият е разрушен и в момента почват да го строят буквално от нищото. Но именно там – сред всички потрошени сгради, на един кол стои знамето на Новорусия и се вее от есенния вятър. Вече се свечерява, но никой не си почива. Част от опълченците пускат минаващите коли, друга част работи с триони и инструменти по изграждането на граничния пункт отново.
Всички наблюдатели влизаме в нашия микробус и махваме с ръка за довиждане. Опълченците ни отговарят с вдигнати юмруци, после пак се захващат за работа.
Няма да ги победят.
Никога няма да ги победят.