По време на прес-конференция в Киев днес (29 януари) началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Украйна, Виктор Муженко, призна, че в бойните действия на територията на Донецката народна република (ДНР) и на Луганската народна република (ЛНР) не участват редовни части на руската армия. Това предаде украинският „Канал 5”. Разбира се, добавя, че все пак има руски граждани в редиците на опълчението, включително и такива, които са военнослужещи на Руската федерация, но не на активна служба.
Иначе заявлението му съвсем би противоречало на официалната позиция на Порошенко и компания, както и на партньорите им от НАТО, на чийто сайт, ако човек желае да се задълбочи в четене (но наистина кому е нужно да чете отявлени безумия?!) може да се намери горе-долу следното: зад интернет връзката, озаглавена „Украйна. Хронология на събитията” се крият немалък брой публикации на позиции на НАТО по украинската криза с един и същи лайтмотив навсякъде – Русия е виновна за дестабилизацията, участвайки пряко в конфликта. Вариациите тук са по отношение на въпроса: „Как участва?”, но може да се намери всичко – от пряка намеса със собствени въоръжени сили (точно това, което днес отрече началникът на Генералния щаб на Украинската армия), през явни доставки на оръжия и боеприпаси за опълчението, та до скрити доставки на амуниции и въоръжение с камионите за хуманитарна помощ.
В сайта на НАТО прави впечатление и небудещата изненада едностранчивост при представянето на нарушенията на минските договорености. Те бойците на киевската хунта и нацгвардията си седели кротко (вероятно играейки карти и наслаждавайки се на красивите зимни сутрини или вечери в зависимост от частта на денонощието), а опълченците, тези смутители на реда и нарушители на законите, ги били нападали, а междувременно изстрелвали и по някоя и друга ракета срещу собствените си позиции и мирното население, с което живеят и за което воюват. Естествено тези ракети, по данни на НАТО, са внесени от Руската федерация.
И така, днес Генералният щаб на въоръжените сили на Украйна се разграничи от официалната позиция на собственото си правителство. Дотук добре, но нека поразсъждаваме на фона на какви събития се случи това. Порошенко обяви в началото на месеца мобилизация на три етапа, за да събере достатъчна жива сила, с която да разбие опълчението и да превземе ДНР и ЛНР.
Първият етап се оказа трагичен – украинците, които трябваше да бъдат мобилизирани, масово се изпокриха, за да не водят братоубийствената война на едно кръвожадно правителство, дошло на власт с преврат и обслужващо чужди интереси. Военните комисари, които трябва да връчват призовките, обикновено на адресите намират само жените, децата и майките на призивниците. Оправданието е често едно и също: „Ами той замина, за да работи, че тук работа няма. Нали знаете каква е ситуацията…” – и засега поне минава. А и самите военни комисари не са твърде усърдни в това да пращат свои съграждани на смърт. Накратко, мобилизацията на Порошенко се провали.
Опита се да намери външен враг, за да спаси тази своя мярка, на която разчиташе за победа срещу опълчението. С външния враг целеше да предизвика чувството за национална принадлежност и единство, та да мотивира призивниците да заминат на изток. Този външен враг беше Русия. И ето, че днес плашилото на външната заплаха от страна на Руската федерация, което така настървено развяваше, му беше отнето. Останаха му само гаргите, които да го кацат. И НАТО, разбира се, които да удрят по едно рамо, когато опълчението мине в настъпление.
Освен че представлява допълнителен удар по опитите на Порошенко да мобилизира украинците да избиват братята и сестрите си, заявлението на Муженко, може да се разглежда и като проява на офицерска чест, а в по-общ план – на гражданска доблест. Защо да обслужваш лъжите на едно правителство, ако си се заклел да служиш на народа, а същото правителство избива този народ?
Тук следва да разгледаме и въпроса за отношението на военните към киевската хунта и преданите ѝ части на нацгвардията. Очевидно военните, в лицето на някои представители на висшето офицерство, вече се уморяват от войната, която правителството води. Не им харесват и по-големите правомощия, които се дават на командирите от нацгвардията, които имат властта (поне фактически) да решават на бойното поле дали някой е дезертьор или не и да го разстрелват по свое усмотрение (нещо, за което вече е ставало дума в предишни статии). Накратко, произволът на нацгвардията, подкрепян от хунтата, уронва престижа на военните, противоречи на закона и здравия разум и отявлено дразни част от офицерството. Все по-малко са заблудените войничета, които виждат врага на изток. Но броят на тези, които обръщат гневния си поглед към Киев расте…
За колко много неща може да говори едно заявление, когато има достатъчен контекст, в който да бъде поставено!
Автор: акалавър по „Международни отношения“, завършил с отличие СУ . В момента учи магистратура по „Право“ и „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“ в СУ. Пише статии по политически и правни въпроси, а също така поезия и къси разкази. Превежда от английски и руски.