Интервю на Васил Жечев с Иван Иванов от Болград, Украйна. След съвместната среща в Минск, на която руският президент Владимир Путин, германският канцлер Ангела Меркел и френският държавен глава Франсоа Оланд се договориха за прекратяване на бойните действия, разговаряме в телефонен разговор с един бесарабски българин за настроенията сред българската общност там, за плановете им в сложната ситуация, в която са намират, и за надеждата останала след международното политическо споразумение. Коментар и върху работата на институциите у нас, как те реагират на потребностите на българите, които живеят извън границите на държавата.
– Здравейте, Иван, какво беше отношението на т. нар. бесарабски българи към военните действия в Украйна. Готови ли бяха да се подчинят на повиквателните за мобилизация, и да влязат в армията.
Над 80 % категорично бяха против повиквателни. Хората отказваха да ги приемат. Дори стари баби вдигаха бунтове и се канеха да посрещат с вили и тояги тези, които идваха да вземат мъжете им.
– А вие получихте ли такава призовка?
Аз лично ли?
– Да, вие лично.
Еми сега, как да ви го кажа, има и такова нещо.
– А какво смятате да правите, ако войната продължи, как ще реагирате?
Не искам да участвам в бойни действия срещу граждани на Украйна. Нали и аз самия съм гражданин на Украйна. Едно момче, мой познат, 67–ми набор, доста години живя в България, но пристигна сега у дома и вече е получил пет призовки, това е ужасно.
– А вие можете ли да излезете безпрепятствено от държавата? Има ли ограничения за мъже по отношение на възрастта за излизане от самата Украйна?
Министерство на вътрешните работи е издало заповед, мъже, които визуално изглеждат годни за военна служба, да им дават повиквателни направо на улицата, кой където ги хване. Дори пътните патрули са натоварени с това. Има и военни комисариати, които издават заповеди, че човек не може да излезе извън своя район, да не говорим областта, ако няма бележка, че по здравословни причини не би могъл да отиде в казармата.
– Наскоро Украинската Рада легализира дори убийството в гръб на хора, които откажат да участват в тази братоубийствена война, т. нар. дезертьори. Вас това не ви ли притеснява, особено като се има предвид решението ви да не участвате в това безумие?
В бойните действия има страшно много жертви, по данни на германското разузнаване те са повече от 50 хиляди души. Тази война не е контактна обаче. Какво означава това ли? Контактна е, когато едно поделение излезе срещне друго и започне да стреля, лице в лице. А тук основно вървят артилерийски дуели, на сляпо. Можете ли да си представите, какви са жертвите там днес?
И като се има и предвид, че основния контингент на украинската армия е рускоезичен, за да воюват, трябва сериозно да ги „мотивираш“, затова е и този закон. А в армията има и хора от Западна Украйна, и понеже и командният апарат също е от там, вероятно на тях им дават заповеди да стрелят в тези, които отказват да воюват със своите събратя.
– А има ли статистика за загиналите бесарабски българи, за това колко са убити, колко ранени? До колкото знам по официални данни около шест хиляди българи участват в редовната украинска армия.
Аз не знам, от къде е взета тази цифра? Съмнявам се това да е така. Една част от българите отбиват военната си служба официално на страната на Украйна, това са 18-19 годишни млади момчета, които вече втора година не могат да се уволнят. Отказват им, защото не могат да съберат нов набор, с който да попълнят армията. Родителите нямат връзка със синовете си и за това не е ясно, колко точно загинали има. Пристигат ковчези, но точна статистика няма…
– Пристигат ковчези?
Да, има такава работа. От друга страна има страшно много нашенци, които по личен избор воюват на страната на опълченците и аз познавам такива. Както в Донецк, така и на много други места.
Позволете ми да внеса малко яснота, в България има едно объркване, непознаване на историята… Какви са тези българи в Донецк и Луганск? От къде са се взели? Това са потомци на онези нашенци, които са били мобилизирани за трудовия фронт през 47-50-та година. Аз самия имам такива роднини в Ровенки, Луганска област. Моя вуйчо, брат на майка ми, е бил мобилизиран там и е загинал в шахта, но семейството му е останало да живее в тази част на Украйна. А таврийски българи има в Мариупол, Донецка област, както и в Бердянск, Мелитопол и Преслав в Запорожието. Те са се пренесли от земите на Молдовското княжество. В Олшански район на Кировоградска област, както и Днепропетровска област имаме също наши сънародници. А и в Одеска област има много населени места с българи в Арцизски, Саратски, Измаилски, Тарутински и Болградски район.
– А как функционира самата държава сега, изплащат ли се пенсии, заплати, социални помощи? И по-специално към българите, разбира се.
Изплащат се, но не така редовно. Основния проблем е скокът на долара, това което като пенсия или заплати преди беше 100, сега е 50 долара. А иначе всякакви суми по евроинтеграцията започнаха да отпадат последните месеци.
– Преди няколко месеца разговаряхме с вас и вие споделихте, че позицията на по-голямата част от българите там е по-скоро за автономия в рамките на Украйна, отколкото за връщане в родината-майка България. Днес има ли някаква разлика в позицията на сънародниците ни там. Промени ли се нещо?
Не особено. През 91-ва година имаше референдум за Болградски национален окръг, който да обедини българи и гагаузи. Бившият президент на Украйна Леонид Кравчук дойде в село Каменка, Измайлска област и тържествено каза, че той ще застане зад българското самоопределяне, само и само да подкрепим Украинската независимост. Обаче до ден днешен нищо от това не е направено. Освен това българи тук са наясно, каква държава е България и какви са нейните политици, нещо което естествено ги възпира да се върнат там. Всъщност ние двеста години сме откъснати от прародината, не е лесно.
Има и още нещо, ако искат да станат бежанци, казват, че ще се наложи да живеят в лагери, заедно с емигранти от Африка и Азия. Това много ги плаши, все пак българите тук живеят в еднонационални села и тази алтернатива не им се струва особено примамлива. Родовата памет сред тях е много силна и те не могат да приемат, че ще живеят с хора като тези, от които са избягали някога техните деди, с кервани, с пушки, спасявайки живота си, пътувайки цели дни без да спират. А и е нормално да искат специални условия, те все пак са българи, те са национален капитал и спасение от демографската криза.
Сложна ситуация, от една страна нещата не се развиват добре за нас в Украйна, а от друга ние тук, в Буджака (Бесарабия), сме близо до Румъния, която десетилетия наред не спира своите аспирации към нашия регион.
– Това, което се случва в Украйна, обаче бива дефинирано като антитерористична операция (АТО), и по този начин се осуетява връщането на тамошните българи у нас. В смисъл, че законът не ги разпознава като бежанци и те не могат да се възползват от всички възможности, които той може да им даде. А за да могат да се ползват от него, трябва да има официално признати военни действия, каквото и да означава това. А нали вече има и примирие в Украйна, така че…
Надявам се нещата да се подобрят след примирието, но честно казано не съм голям оптимист. Ще поживеем, ще видим. А иначе как биха могли да дойдат българите от Украйна в България? Естествено през Румъния. За това е нужно да си извадиш задграничен паспорт, да отидеш в Одеса и да чакаш месеци, да не кажа години наред. После да ти направят виза в българското консулство, пак чакане. А каква е нашата логистична връзка с България? Имаше планове, миналата година да се отвори пряка връзка по Дунав с кораб между България и Бесарабия, обаче това не стана. Днес ние сме в един капан, от двете страни са Молдова и Румъния, а от север Украйна. Как да дойдем?
– Какво ще препоръчате на българските политици, предвид сложната ситуация, в която се намират?
Те са политици за това, да бъдат самостоятелни в своите действия, ако са български политици, разбира се. Ние искаме да усетим, че зад нашия гръб има държава и тя се казва България. И не трябва политиците тепърва да измислят, какво да правят, България трябва да види, какво е направила за своите сънародници, които живеят по една или друга причина извън границите й. Унгария, какво прави, Полша, какво Румъния.
Източник: anonybulgaria.wordpress.com