Ръководството на НАТО на практика прекрати сътрудничеството си с Русия. Как да се оцени случващото се днес между Москва и НАТО – това стабилизация на конфронтацията ли е, засилване на конфронтацията ли е или има някакви други тенденции? В отношенията между Алианса и Москва няма положителен дневен ред и, както обясни в интервю за „Российская газета“ постоянният представител на Русия в НАТО Александър Грушко, не се забелязват никакви признаци, че страните от Северноатлантическия блок са готови да преразгледат сегашната си политика.
Александър Викторович, какви са последствията от първото заседание на Съвета Русия – НАТО, проведено в края на април?
Не бих се заел да надценявам резултатите от заседанието и да правя дългосрочни прогнози. Срещата обаче беше полезна. Заседание на Съвета Русия – НАТО не беше организирано почти две години. Затова имахме възможност в дълбочина да обсъдим ключови проблеми на европейската сигурност.
Вярно ли е тогава да се каже, че нищо конкретно не последва – вие се срещнахте, направихте изявления, че не е постигнат напредък и толкова?
Главният проблем не е във факта, че се провеждат заседания като такива, а в това, че НАТО прекрати всякакво практическо сътрудничество с Русия. Ние си взаимодействахме по редица проекти, които реално укрепваха сигурността на всички членки на Съвета НАТО – Русия. Към днешния ден ние нямаме положителен дневен ред и аз не виждам признаци страните от НАТО да са готови да преразгледат сегашната си политика.
В същото време на заседанието на Съвета Русия – НАТО в изказванията на някои наши колеги се усещаха нотки на съжаление по повод на това, че в резултат на решенията, взети от Алианса, ние не можем да продължим да си взаимодействаме за Афганистан, където ситуацията очевидно се влошава, и в областта на борбата с тероризма, а преди кризата това направление бе едно от ключовите в дейността на Съвета Русия – НАТО. Ние си сътрудничехме в областта на борбата с пиратството. И този списък може да бъде продължен. Към днешния ден обаче ситуацията не позволява да гледаме в бъдещето с оптимизъм.
Какво става днес в отношенията между Русия и НАТО – има стабилизация на конфронтацията, засилване на конфронтацията или някакви други тенденции? Ако, по ваше мнение, няма основание да гледаме в бъдещето с оптимизъм, то какво бъдеще ни чака?
Тенденцията към влошаване на отношенията засега не се е изчерпала. Съдейки по резултатите от срещата миналата седмица на външните министри на страните от НАТО, Алиансът продължава политиката на „възпиране“ на Русия, въпреки собствените си призиви за политически диалог. Не искам да кажа, че в отношенията ни с НАТО има „студена война“, но Алиансът преминава към схеми за гарантиране на сигурността от времената на „студената война“.
И това предизвиква тревога, защото към днешния ден става дума не само за политика, но и за военно строителство. Политиката придобива конкретни очертания в „желязо“ и многобройните мерки, които днес изпълняват САЩ и техните съюзници в Европа, закрепват този конфронтационен модел. А този модел ще влияе на свой ред на по-нататъшната политика.
И тук най-новият епизод е откриването на база за противоракетна отбрана в Румъния, във връзка с което бяха направени редица декларации за Черно море. Каква е същността на противоречията около Черно море?
Регионът на Черно море бе уникална площадка на сътрудничество. Ако погледнем на политиката, която водеше Руската федерация в този регион, то тя бе насочена именно към укрепването на взаимозависимостта, формирането на надинституционални формати на взаимодействие, повишаване на ролята на черноморските държави в решаването на социално-икономически, транспортни и други въпроси.
Русия даде сериозен принос в това Организацията за черноморско икономическо сътрудничество да бъде създадена и да натрупа политическа тежест. Именно в този район за първи път бе разработен комплекс от военноморски мерки на доверие. Сформирана бе военноморската групировка „Блексифор“.
Сега НАТО се опитва да пренесе конфронтационните схеми в акваторията на Черно море. Неотдавна президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган заяви, че не бива да се допуска Черно море да се превърне в „руско езеро“. Само че в НАТО прекрасно разбират, че Черно море никога няма да се превърне в „натовско езеро“ и ние ще вземем всички необходими мерки, за да неутрализираме вероятните заплахи и опитите за силов натиск върху Русия от южното направление.
Ще допълня, че нашият Черноморски флот бе в голяма степен интегриран в международните усилия по стабилизиране на обстановката в региона на Средиземно море и по-южно. По-специално силите на флота активно участваха в операциите по борбата с пиратството в координация с НАТО и ЕС и се включваха в контратерористичната операция на НАТО „Активни усилия“. Сега НАТО се отказа от това.
В условията на такова засилване на напрежението, включително и прелитанията на руски самолети покрай американски есминец в Балтийско море, на 70 километра от Калининград, има ли достатъчно механизми за предотвратяването на случайно възникване на конфликт? Доколко действат „горещите линии“ и други механизми?
През последните десетилетия международната общност, европейските страни създадоха в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) достатъчно развита система от инструменти за контрол над въоръженията, мерки, които позволяваха да се предотвратява или пресича опасността от възникване на непреднамерени военни инциденти, и други механизми, включително линии за „гореща връзка“ между военните. Руската федерация е сключила редица двустранни споразумения, включително с някои страни от НАТО. Те показаха добри резултати и по-специално в руско-норвежките отношения. И досега те действат достатъчно ефективно в европейския север.
Днес обаче проблемът не е в това дали са достатъчни или недостатъчни тези механизми, а в политиката и във военното строителство, които прилага на практика НАТО. Получава се така, че отначало НАТО доближи територията си до границите на Руската федерация, а след това започна да я насища с военна инфраструктура, да интензифицира военната активност – да ротира или да разполага за постоянно контингенти. Макар че по същество между постоянното присъствие и непрекъснатото ротационно присъствие няма никаква разлика.
Провеждат се безкрайни учения, строят се складове за тежка военна техника, включително и нападателна, изпращат се нови военни мисии от рода на патрулирането във въздушното пространство на Балтика. Така най-спокойният от гледна точка на класическите заплахи регион на Европа се превръща в сфера на военно противопоставяне.
За да се намали напрежението в създалата се ситуация, е необходимо да се заемем именно с това. Всеки диалог ще има смисъл и съдържание, само когато НАТО се откаже от тази линия, когато процесът на увеличаване на силите и опитите да се демонстрират мускули по външните ни граници, бъде спрян и насочен в обратна посока. Тогава, видимо, ще бъдат създадени условия да се обсъжда как да бъде гарантирана сигурността на всички страни в Европа и в нейното регионално измерение, имайки предвид, че към момента реалната опасност не се намира вътре в европейския континент, а се генерира отвън – хаосът, разпадането на държавността в региона на Близкия Изток и Северна Африка, миграционната криза, заплахата от тероризъм и други.
При това аргументът на противоположната страна е, че именно Русия се е проявила като агресор и е необходимо Русия да бъде възпирана. Какви аргументи представяте по този въпрос при контактите си, когато ви казват, че тази Русия е анексирала Крим, разполага ново оръжие в Калинградска област и тъй нататък?
За нашите партньори въобще е характерно, че откриват нови страници в историята. Наистина ние видяхме стремежа да се използва кризата в Украйна, чийто генезис е ясен на всички. Това преди всичко е резултат от опитите на някои сили на Запад да поставят Украйна в положение да прави геополитически избор между Русия и Запада, което завърши с държавен преврат. Народът на Крим направи своя избор в съответствие с международното право. Наистина се опитват да ни припишат отговорността за сегашното тягостно състояние в сферата на европейската сигурност.
Не се гнусят от нищо. Само че цялата руска политика в тази сфера е история на приноси в построяването на истински колективна система за сигурност. Ако започнем да си спомняме по години какво е правила Русия, то ще се убедим в последователността на усилията за преодоляване на наследството от „студената война“. Преди всичко ние изтеглихме всички войски на бившия Съветски съюз от страните от Източна Европа и Прибалтика. Тогава всъщност балтийските страни поемаха курс към неприсъединяване към военни съюзи.
Ние бяхме лидери в опитите да се сформират принципно нови режими за контрол над въоръженията. Имам предвид преди всичко сключването на Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа. После Русия стана инициатор на процеса на адаптирането на този договор, който завърши с това, че през 1999 година бе подписано съответното споразумение. През 2004 година Русия го ратифицира. Само че страните от НАТО със съвършено измислени аргументи отказаха да го ратифицират и така разрушиха материалната основа на военната сигурност в Европа.
Затова на процесите, които протичат днес, трябва да се гледа преди всичко под ъгъла на геополитическите интереси на съответните страни. Такъв анализ сочи, че украинската криза бе използвана като предлог за рязък обрат в политиката и във военното строителство на НАТО. Не искам да се впускам в конспиративни догадки, но същият трезв анализ сочи, че НАТО се чувства абсолютно некомфортно, когато липсва голям противник.
Всички операции, които провеждаше НАТО вече след приключването на периода на „студената война“, доведоха до негативни резултати – и на Балканите, и в Либия. Страните от НАТО носят пряка отговорност за разрушаването на Ирак. Това, което виждаме днес в Близкия Изток и в Северна Африка – появата на гигантски територии, където се разпореждат терористи и екстремисти от всякакъв вид, – това до голяма степен е резултат от дейността на НАТО. В тази редица е и Афганистан. Повече от 12 години НАТО присъства там.
Само че резултатите засега предизвикват големи въпроси, също както и това ще стане ли възможно в близко време да се запазят в Афганистан поне някакви признаци на стабилност. Към днешния ден е очевидна тенденцията към влошаване на обстановката. Броят на провинциите под контрола на талибаните нараства. ИД („Ислямска държава“) укрепва. За нас това е свързано със съвършено очевидни рискове за сигурността. По-специално ние виждаме проникване на екстремистите и терористите в северните провинции на Ислямска република Афганистан, което създава пряка заплаха за нашите съюзници от Организацията на Договора за колективна сигурност.
Бих искал да отбележа, че още преди украинската криза в западните политологични среди започнаха да си задават въпрос дали НАТО може да съществува като инструмент, адекватен на новите условия за сигурност? Днес ние виждаме, че образът на големия противник се използва за решаване на съвсем други геополитически задачи – да се върне НАТО в центъра на световната политика, да се положат усилия да се докаже, че други начини за гарантиране на сигурността освен „натоцентризма“ с акцент върху стратегическото обвързване на Европа със САЩ не съществуват. Именно за това е необходим големият противник, на който противостои Алиансът.
Дипломатите четат документи. Преди няколко месеца бе издадена нова редакция на стратегията на театъра на военните действия на европейското командване на ВС на САЩ. Там черно на бяло е написано, че задачите на това командване са да прокарват интересите на САЩ „от Гренландия до Каспийско море и от Северния Ледовит океан до Леванта“. Възниква въпросът къде са САЩ и къде е Каспийско море? И къде Русия може да прокарва собствените си национални интереси? Затова когато се казва, че Русия засилва военната си мощ, първо ние правим това на собствена територия. И ви уверявам, че всички наши действия не са тайна за събеседниците ни.
Ако човек слуша това, което говорите сега, и това, което говорят представителите на страните от НАТО, то възниква впечатлението за два монолога, които практически по никакъв начин не се пресичат. Какво трябва да стане, за да се превърнат тези монолизи в диалог? Има ли някаква почва, на която тези изкази могат да се сближат?
Бих искал да се надявам, че такава основа ще се появи. Отношенията Русия – НАТО имат няколко измерения. Ние винаги сме се ръководели от това, че от времената на сътрудничеството, което се осъществяваше от Руската федерация – само нахвърляйки, транзитът в Афганистан и друга подкрепа за Международните сили за съдействие на сигурността, подготовката на техници за афганистанските ВВС на руска територия и други – ще доведе до по-голямо доверие. В НАТО трябва да са наясно, че без постигането на положителен дневен ред на равноправна основа ще бъде трудно да се говори за положителна устойчивост в отношенията с Русия.
Разбира се, Русия и НАТО ще си останат водещи военни фактори в евроатлантическото пространство. Едва ли обаче си струва да се надяваме, че козметични мерки ще дадат резултат в условия, при които самата фасада се пропуква. А тези пукнатини се появяват преди всичко, защото с политиката си и военното строителство НАТО деформира системата на тези инструменти, които се създаваха след края на „студената война“, и на практика ни кани да се върнем в миналото.
С други думи, ако не да се гледаме един на друг през мерника – бихме искали да избегнем това, но през призмата на тези потенциали, които могат да бъдат разположени по нашите граници. И това е суровата истина на живота. Тук няма нищо лично, както се казва. Базата„Емари“ в Естония, използвана от ВВС на НАТО, е на няколко минути полет от Санкт Петербург.
Затова всеки професионален военен, разбира се, ще прави всичко, така че опасността, идваща от такъв тип базиране, – а ние знаем, че там могат да се намират и самолети с двойно предназначение – да бъде блокирана. За да се пречупи тази тенденция, са необходими не само политически усилия, но и отказ от конфронтационно военно планиране.
Какво могат да направят европейските страни в това отношение? Прието е да се мисли, че в НАТО музиката се поръчва от САЩ и че те определят цялата политика.
Това действително е така. САЩ поръчват музиката не на 100 процента, но те определят основните контури и на политиката, и на военното строителство на НАТО. Ако говорим за западноевропейските страни, то, разбира се, те сами трябва да решават в коя парадигма на сигурността искат да съществуват. И съм убеден, че здравомислещите хора прекрасно разбират, че най-добрите условия на сигурност могат да бъдат създадени само чрез развитието на партньорството с Русия.
Ние живеем на общ континент, ние сме взаимно зависими, географията не може да бъде променена. Светът значително се е променил. Ние в еднаква степен сме уязвими пред новите рискове и заплахи и това изисква обединение на усилията.
А какво във връзка с това ще става с Основополагащия акт между Русия и НАТО?
Основополагащият акт между Русия и НАТО ще си остане един от малкото сдържащи фактори. Затова според нас неговото значение в никакъв случай не бива да се омаловажава. В редица страни от НАТО има политически сили, които са за отказ от този документ. Това би било крайно опасно. Тогава би могло да се говори за това, че Европа рискува да изгуби последните останки от инструментите за гарантиране на сигурността, които няма да се основават на баланса на между заплахите и контразаплахате.
Какво е контролът над въоръженията? Смисълът му е в това да гарантира повече сигурност с по-малко средства. Евентуален отказ от Основополагащия акт, от положенията за сдържане във военната сфера ще стане пряка покана за нова фаза в надпреварата във въоръжаването. Такова развитие на събитията съществено би дестабилизирало ситуацията в Европа. И то не отговаря на общоевропейските интереси. Президентът на Руската федерация Владимир Путин не веднъж е заявял, че ние не сме заинтересовани от това.
Източник: „Руски дневник“