Фьодор Лукианов за това как Русия влезе с щурм в първа лига на международната политика и какво е необходимо, за да не излети от там, публикува Руски Дневник.
Руската кампания в Сирия стана поредният жалон от постоянно променящата се световна политика и тя е значима не само за Москва, Дамаск или Близкия Изток, но и от гледна точка на развитието на общите процеси.
Москва посегна на правото, което през предходните 25 години (от момента на „Пустинна буря“) бе монопол на САЩ – правото да се прилага сила за установяване на международен ред. С други думи – на функцията на „световен жандарм“.
„Еднополюсният свят“ предполагаше, че войни „в името на мира“, тоест войните, които не са свързани с постигането на собствени конкретни и ясни цели, водят само САЩ с подкрепата на съюзниците си. Москва промени съотношението на силите и перспективите за разрешаване на най-важния международен конфликт, като започна военна операция.
Друг важен момент е, че конфликтът в Сирия най-вероятно слага край на епохата на „хуманитарно-идеологическия подход“ към уреждането на локални кризи. До неотдавна най-важният елемент в дискусията по междуособиците бяха обвиненията в престъпления срещу собствения народ, в жестоко потискане на протести и други. Ръководителят, опетнен от такова поведение, се вкарваше в категорията на „изгубили легитимност“, следователно диалогът с тях ставаше ненужен/недопустим. Такъв подход отразяваше общите параметри в трактовката на принципите на международното поведение, които ставаха факт след „студената война“. Така, между другото, длъжностните задължения на „световния жандарм“ се разшириха: освен наказването на агресора (като Ирак през 1991 година) към тях се добави възмездие за режимите (чак до смяната им), които са нарушили човешките права.
Отношението към Башар Асад дълго време се изграждаше по този модел. Още преди две години Лигата на арабските страни и редица европейски правителства признаха сирийската опозиция за законен представител на народа и отказаха такъв статут на официалната власт. Сега всичко се промени – хуманитарният елемент отстъпи място на реалистичния подход: да се притиска „престъпната власт“ често излиза по-скъпо. А понякога и невъзможно.
Срещата във Виена на 30 октомври е втори (след иранския) случай на преговори с отворен финал, когато форматът на решението трябва да се определи в хода на дискусията, а не е определен предварително. Как ще бъде уредена Сирия след войната сега никой не знае.
Промените станаха, разбира се, не толкова заради Русия, колкото поради факта, че предишните подходи стигнаха до задънена улица. Истината е, че по-нататък възниква въпросът какво да се прави при новото състояние на света.
Най-рационалният вариант е да се капитализира сегашният пробив във „висшата лига“ и рязко да се увеличи тежестта на Русия в очертаващия се търг за бъдещото устройство на Сирия. Това обаче означава, че Москва трябва в определен момент да се отдръпне от подкрепата само на Дамаск и да се прехвърли в нишата на влиятелния страничен арбитър. Такъв сценарий естествено не допада нито на Асад, нито на Иран. За Техеран запазването на сегашния режим е жизнено важно, той предполага, че каквато и да е промяна ще бъде фатална за иранското доминиране в Сирия. А Иран не може „да даде“ тази страна заради тежката схватка със Саудитска Арабия, която ще се бори до смърт, за да не позволи Сирия да стане ирански преден пост в арабския свят.
На Русия й предстои ловка еквилибристика, за да реши тази тройна задача:
– да гарантира собственото си геополитическо присъствие в Сирия (казано по-просто – военната база) в перспектива, независимо от конфигурацията на властта там;
– да не подкопае установените си отношения с Иран, който е много важен регионален партньор в перспектива;
– да не се превърне във велика държава, обслужваща регионалните интереси на Иран в същата степен, в която САЩ например дълго време обслужваха интересите на Саудитска Арабия.
Така или иначе плодовете, които военната операция можеше да донесе на Русия, изглежда, като цяло са събрани. Сега е необходима или впечатляваща военна победа, която засега не изглежда вероятна заради слабостта на сухопътните войски, или изискващ изобретателност и деликатност политически процес и сложна сделка по устройството на Сирия.
Ако се върнем към световния аспект, то е трудно да се предположи, че руското ръководство разчита да заеме нишата на САЩ и в пълен обем да поеме мисията на жандарм. Ако все пак такава идея се появи, то си струва да се помисли за неизбежния отговор на Съединените щати, които е рано да се отписват.