/ малко известни факти от американската история – продължение /
Войната в Корея 1950-53 г.
На 24 юни 1950 г. Северна Корея напада Южна и международната обстановка се нажежава. Корея отдавна е повод за раздори между Япония, Китай и Съветския съюз. Япония е окупирала Корея в периода 1910-45 г., а след края на Втората световна война страната е разделена на съветска зона, на север от 38-ия паралел и американска – на юг. На север руснаците поставят на власт ген. Ким Ир Сен, ръководил партизанското движение срещу японците в Манджурия. На юг американците издигат Сингман Рий. В резултат на репресивната политика и погрешните икономически решения на Рий, популярността му бързо спада, а през 1950 г. той претърпява съкрушителна загуба на проведените в Южна Корея избори. Въпреки това, Рий призовава за обединението на двете Кореи под негово управление. Ким Ир Сен също е за обединение, но под комунистически контрол. Окуражен от Сталин, Ким напада Южна Корея през пролетта на 1950 г.
Труман преценява, че атаката на Северна Корея е нов етап на комунистическата агресия и решава да отговори с военна сила, прокарвайки резолюция в Съвета за сигурност на ООН в своя подкрепа. Въпреки че изпраща десетки хиляди войници в Корея, Труман не нарича интервенцията „война”, а „политическа акция под егидата на ООН” – дефиниция, подсказана му от журналист. Макар операцията да се преписва на ООН, всъщност САЩ осигуряват половината от сухопътните войски и почти всички кораби и самолети. По-голямата част от другите сухопътни сили идват от Южна Корея. Освен това, Труман издава разпореждане за военно участие, без да се допита до Конгреса, с което създава опасен прецедент. Труман обяснява пред Конгреса: „Ако изоставим Корея, Съветският съюз ще продължи напред и ще поглъща Азия хапка по хапка. Ако не се намесим, значи изоставяме Азия. А изоставим ли Азия, Близкият изток ще е загубен за нас и тогава няма нужда да ви казвам какво ще стане с Европа. Заради това наредих на нашите войски до подкрепят Корея. За нас е важно да стъпим и в Индокитай, Филипините и Формоса”.
През лятото на 1950 г. над 100 хил. севернокорейски войници, въоръжени и обучени в СССР, атакуват и побеждават американските и южнокорейските сили при Пусан. Изправен пред поражение, американският главнокомандващ ген. Дъглас Макартър се оттегля отвъд 38-ия паралел, но впоследствие предприема изненадващ десант със 17 хил. войници при Инчон. Макартър нарушава обещанието си пред президента да използва само корейски войски и бомбардира с авиация района близо до китайската граница. В отговор, китайската войска напада силите на ООН в Унсан на 25 октомври 1950 г. Ген. Макартър, с подкрепата на Труман, предприема голяма контраофанзива на 24 ноември, която трябва да сложи край на войната. В резултат, стотици хиляди китайски войници пресичат р. Яли и подгонват американските войски. Китайският удар е опустошителен, а Макартър обявява, че американците са „изправени пред напълно нова война”. Труман записва в дневника си: „Третата световна война вече започна”. Ген. Омар Брадли я нарича „най-голямата военна катастрофа в историята на САЩ”, а „Тайм” – „най-тежкото поражение в историята на САЩ”.
В началото на войната Макартър предлага да се използват и атомни бомби. Само че обединеното командване решава, че корейските градове са твърде малки за да бъдат конвенционалните бомби напълно достатъчни. Другата причина за отказа е страхът от съветската реакция и от общественото недоволство. След влизането на Китай във войната обаче, САЩ се чувстват притиснати в ъгъла. В края на ноември 1950 г. Труман хвърля в паника американците с изявлението си, че обмисля възможността за използване на атомни бомби за пълното унищожаване на противника. Ле Мей изразява желание да ръководи нападенията. Сенатор Оуен Брустър от Мейн предлага атомни бомби да се хвърлят и над Китай. Представителят на Оклахома Том Стийд предпочита мишената да бъде Кремъл (!) На 9 декември 1950 г. Макартър иска разрешение да използва ядреното оръжие по свое усмотрение. На 24 декември предлага списък с 26 мишени и настоява да му бъдат предоставени 4 бомби за незабавен удар и още 4 в случай на „критична концентрация на вражески сили”. Според негова преценка, „ако по територията на Манджурия” бъдат хвърлени между 30 и 50 атомни бомби, ще се образува „пояс от радиоактивен кобалт”, с който войната ще бъде спечелена за 10 дни. Но това е само краткосрочен ефект – поясът от радиоактивен кобалт ще се разпростре от „Японско до Жълто море” и „поне през следващите 60 години Корея няма да нападне по суша от север”.
Докато Макартър си мечтае за атомен Армагедон, други скърбят за огромния провал на международния престиж на САЩ. Кореспондентите на „Ню Йорк таймс” в Европа, Азия и Близкия изток съобщават за „спад на доверието към Съединените щати”. Във Франция „упадъкът на американския престиж е почти катастрофален”. В Индия „престижът на САЩ е значително накърнен”.
През май 1951 г. ген. Макартър е сменен с ген. Матю Риджуей, който настоява да му се предоставят 38 атомни бомби. В този момент обаче, с помощта на Сталин, САЩ, Китай и двете Кореи започват преговори, които се проточват две години. Въпреки преговорите американските въздушни нападения продължават. Почти всички големи градове в Северна Корея са разрушени. Оцелелите се подслоняват в пещери. Южна Корея също е засегната от бойните действия. През февруари 1951 г. едва 38% от американците изразяват подкрепа за войната. Всички в САЩ се чудят как така модерната им армия не успява да победи зле въоръжената войска от корейски и китайски селяни.
По време на военните действия, САЩ бомбардират язовири край Пхенян, с което предизвикват огромни наводнения и унищожават оризовата реколта. За подобни акции на нацистите в Холандия през 1944 г. виновниците са осъдени като военнопрестъпници на Нюрнбергския процес. Сраженията продължават, а броят на жертвите нараства многократно. Бойният дух на силите на ООН пада и все повече военни дезертират, а мнозина се самонараняват. На 27 юли 1953 г., повече от 2 години след началото на преговорите, Северна Корея, Китай и САЩ най-накрая сключват примирие, което Южна Корея отказва да подпише. Във войната в Корея загиват между 3 и 4 млн. корейци, 1 млн. китайци и 37 хил. американци.
Жертви на войната в Корея стават и Егел и Юлиус Розенберг, осъдени на смърт по обвинения в шпионаж. В присъдата – силно оспорвана и до днес – се казва: „Вашето поведение доведе до комунистическа агресия в Корея, при която загинаха и пострадаха над 50 хиляди американци”.
Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.