Провелите се в началото на април 2017 година антикорупционни митинги, а от друга страна продължаващата мащабна кампания за кадрови размествания в ешелоните на властта, все по-често са съпроводени от шумни арести на високопоставени чиновници. В дневния ред на обществото отново е включен болезненият и извечен руски въпрос за природата на родната корупция и нейното изкореняване.

За никого не е тайна, че установеното в Русия ниво на корупция още от времената на перестройката се определя не по друг начин, а като „африканско“. Ежегодните рейтинги на „индекса на възприемане на корупцията“ на международните агенции, подкрепени от богатата статистика, не оставят никакви илюзии във връзка с това. Изнасяните редовно данни обрисуват истинска пропаст между Русия и онези западни държави, които традиционно се считат за правови.

При това, изяснявайки причините за бедственото положение на нещата – позовавайки се на тъмните страници от нашето минало, крайно слабата правова култура, липсата на зрелост в правовите институции, неразвитите институции на гражданското общество и прочие, и прочие –  трябва да се признае един очевиден факт: тържествуващата в Русия тотална корупция е плът от плътта, част от организацията на обществото. Деформираната социална и ментална система, в която се оказа възможна повсеместната корупция, е напълно обективен, а не субективен феномен от нашата действителност.

В своето битие обществото ни се е сраснало с корупционното мислене, корупционната логика и корупционната практика. Това е обективен факт от всекидневната ни реалност независимо от породилите го причини. Поразилите руското постсъветско общество в края на XX век изключително дълбока морално-психологическа криза и криза на житейското осмисляне не минаха без да оставят своята следа – пораждайки уродлива и страшна по своята празнота философия на хедонизма, обхванала умовете на сънародниците ни; философията „живей за себе си“ и презрението към всичко обществено и социално.

Трагедията на Путин се състои в това, че в една прогнила система, при положение, че самият той нито е корумпиран, нито е хедонист, а е тъкмо обратно – идеен и волеви лидер, устремен към градивност и борба – бе принуден да използва лостовете на корупцията (по-точно достъпа до нея) като един от най-важните ресурси на властта. Казано по-просто, на Путин, след като дойде на власт, му се наложи да запази достъпа до неограничена корупция на чиновниците на всички равнища в замяна на лоялността им към него в рамките на вертикала на властта.

От тази гледна точка действаше правилото: докато се подчиняваш, можеш да крадеш. Ако някой самозабравил се чиновник обаче, престанеше да асоциира себе си с „вертикала“, тутакси попадаше в криминално-корупционните новинарски сводки – още повече, че компроматите за всеки един от тях и сега са предостатъчно. Така се осъществи своеобразно възкръсване на средновековната руска система на изхранване, формално ликвидирана при Иван Грозни по време на реформите на Избраната рада, която обаче на практика никъде и никога не си е отивала. Очевидно в борбата за власт и нейното укрепване в авторитарен стил (а по всичко личи, че в съвременна Русия авторитаризмът е без алтернатива) Путин не е имал избор. Не би могъл да действа по друг начин в тази ранена до смърт – физически и ментално – страна; във всеки случай не и във вида в който я наследи през  1999 година; руснаците от всички слоеве не биха го разбрали.

Тази де факто легализирана от върховете система и йерархията на тотална корупция (от участъковия милиционер до министъра) бе цената за установяването на националния авторитарен режим, който обществото искаше (най-малкото, голямата част от обществото през 1999 година). И главното – това бе цената на онзи пробив в социално-икономическата област, който новият режим беше в състояние да осъществи. А че след началото на ХХΙ век такъв пробив бе налице, е факт; за всекиго – както в Русия, така и зад нейните граници – той е очевиден и наистина впечатляващ.

Тази система обаче работи само в дадени моменти, в други – не. Не е необходимо да описваме нейните кризи и противоречия – всички те са само на повърхността. До 2014-а, през изобилните години на материален просперитет, основният проблем се състоеше в това, че управляващите валутните потоци при износа корумпирани кръвопийци постепенно започнаха да губят разсъдъка си, а заедно с него и всички връзки с реалността, както и контрола над самите себе си, над своите жени, любовници и не особено умни нито пък даровити деца, набивайки се в очите на обществото дотолкова, че би било невъзможно то да не забележи техния „успех“.

От друга страна, руснаците от времето на полугладните 1990-1999 години най-малкото удовлетвориха своите екзистенциални потребности, опитвайки се да изкачат ново стъпало в пирамидата на Маслоу. (Става дума за т. нар. „пирамида на потребностите“, съставена от американския психолог Ейбрахам Маслоу, която представлява йерархична система на потребностите на човека. Тя е представена за първи път в статията му от 1943 година „Теория на човешката мотивация“. Самият Маслоу разделя потребностите: Физиологични: храна, вода, сън, здраве, секс; Екзистенциални: подслон, безопасност, обезпеченост. Социални: социални връзки, общуване, привързаност, загриженост за другите и внимание към себе си. Престижни: самоуважение, уважение от страна на другите, признание, постигане на успех и висока оценка, развитие в работата. Духовни: познание, себереализиране. Ако потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени, човек не може да премине на потребностите от по-високо ниво. Например ако физиологичните му нужди от храна и вода не са удовлетворени, човек не може да премине към потребност от по-висок ранг, например тази от сигурност.) – малко или много да участват в преобразуването на обкръжаващата ги социална действителност.

Като следствие населението се изкачи в своите „вътрешни пространства“ и започна да отброява фактите на извършващата се около него несправедливост. Разширявайки представата си за обкръжаващата го действителност, народът започна да изпада в ярост, че в „ресурсната федерация“ толкова много блага се филтрират горе по „върховете“, а долу, в „низините“ падат само някакви жалки трохи. В интерес на истината разбира се, „трохите“ не са жалки – едно просто сравнение с равнището на производителността на труда в Русия с реалните доходи на населението и обема на потребените от него блага до 2014-та доказва обратното. Фактът обаче, си остава факт – ако не беше корупцията, народът щеше да живее по-добре и по-нашироко.

Путин не знаеше какво да прави с всичко това – появиха се някакви „разгневени граждани“, „мочурливи“, „бели лентички“… Трудно контролираното от държавата (за разлика от традиционните медии, които бързо бяха поставени под надзор) виртуално информационно поле на социалните мрежи, блогове и прочие интернет ресурси всмукваше в себе си като помпа обществото, заплашвайки да наруши консенсуса между авторитарната власт и народа, установен през първото и началото на второто десетилетие на настоящия век. Царските слуги от „Единна Русия“ се хвърлиха в борбата с народното недоволство, използвайки стари методи – „не е важно как гласуват, важно е как мислят“ – което още повече нажежи обстановката и разгневи и без друго „разгневените граждани“.

В същото време и ресурсите в „ресурсната федерация“ започваха да поприключват – даже при цена от 100 долара за барел нефт, през 2014 година вече започнаха да се забелязват устойчивите признаци на приближаващата икономическа рецесия. И от тази задънена улица изход не се виждаше. Тоталната корупция бе като паразит, запалил пожар в икономиката. На централната власт не ѝ оставаха други ефективни средства да запази лоялността си към „елита“, освен да умори окончателно жертвите на системата.

Тук през същата тази 2014 година като спасение (за режима) последователно се случиха няколко важни събития: Олимпиадата, Майданът; Крим като „лека версия“ и Донбас за любителите на горещия екшън. Режимът получи възможност да превключи менталната парадигма в развитието на нашето общество от меркантилно потребителския трупащ богатства хедонизъм към нещо като велика идея, която е ирационална от гледна точка на хедонистичните ценности.

През 2014 година логично бе прегърната националната идея, защитаваща руския свят – идея, подкрепена от преобладаващата част на обществото и консолидираща страната въпреки международната изолация и неизбежността на икономическия крах. Русия бе единна така, както това се е случвало в най-важните моменти от нейната драматична история – когато в един и същи строй, рамо до рамо са заставали всички, без разлика от ранга и богатствата им – за да се борят заедно за своята велика кауза: свобода, справедливост, чест и достойнство. Изпитанието, на което бе подложена страната през 2014 година, може да се сравни с Невската битка и Ледената битка (Битката на Чудското езеро) или с Отечествената война от 1812 година.

И сега, когато интересите на управляващия режим (външнополитически, геополитически) изведнъж се сближиха с менталните и емоционални пориви на по-голямата част от обществото ни и консенсусът между властта и народа бе възстановен отново, корумпираният елит – останал без капка съвест – демонстрира привързаност най-вече към задграничното бъдеще на децата си, завършващи своето обучение в платените курсове на престижните западни университети, както и към своите многобройни вили и яхти на Лазурния бряг и прочие прескъпи брегове зад границите на нашата страна, отколкото към някакъв си Крим или Донбас.

Мрачната сянка на апаратния заговор (или в краен случай – апаратен саботаж) като инструмент за натиск от страна на Запада в действителност е главната причина Путин да не успее (не се реши, уплаши се и пр.) да осъществи светкавичен ответен удар в Украйна през пролетта на 2014 година. А вместо да се заеме с проекта за голяма Новорусия, се ограничи само с Крим и краткото „нападение на курортистите“ през август-септември същата година за спасяването на жалките остатъци от народните републики в Донбас.

За пръв път от създаването на корумпирания вертикал на властта възникна реална опасност за неговото съществуване – и за вертикала, и за самата централна власт в настоящия ѝ вид, тъй като за много от представителите на управляващия елит мотивите за запазване на лоялността изчезнаха. А към този елит трябва да се добави и висшият генералитет, който – също като командния състав на правозащитните органи и спецслужбите – в годините на благоденствие яхна корупционните потоци и така съумя да се обзаведе със съвсем неевтина недвижима собственост зад граница.

За по-лесно генералите си купиха вили в Хърватия и Черна гора. А онези, които се оказаха по-предприемчиви, не изостанаха от своите граждански „колеги“ в реализирането на амбициите и интересите си. Та кой от тях доброволно би приел да пожертва всичко, „придобито с непосилен труд“? С една дума, възпитаният в достъп до корупцията елит – като възнаграждение за лоялността му – и внезапно появилата се на политическия небосклон Велика идея (ирационална от материална гледна точка), се оказаха несъвместими. В тези условия пред Путин, особено след епохалната визита на швейцарския президент Дидие Буркхалтер в началото на май 2014 година, който реалистично му обрисува всички възможности на Запада да въздейства върху стъпилия с единия си крак в Европа руски елит (а често даже с двата си крака и всичките си планове за бъдещето) и свързаните с това перспективи за самия Владимир Владимирович –  еднозначно се очертаха два пътя.

Първият означаваше пълна и безотговорна капитулация пред Запада с надежда за връщане към изходната позиция (до февруари 2014-а), който обаче твърде натрапчиво напомняше за безславната съдба на Слободан Милошевич и безцелното му принасяне в жертва на родината. Вторият път ни връща към стария – добър и изпитан – метод на всеки руски диктатор, желаещ да задържи властта и при това да не загуби зад гърба на користните и злонамерени боляри народната любов и доверие.

Струва ми се, че всички предприемани напоследък – с истинско маниакално усърдие – опити за реабилитиране на паметта, в това число и изразени монументално, ту на Иван Грозни, ту на Сталин, не са случайни. Чистка, голяма чистка, апаратна чистка, ротация на кадрите, кадрова революция – такъв най-вероятно ще бъде основният понятиен апарат на бъдещите историци, които ще се заемат с изучаването на политическата история на Русия от 2014 година. Ще успее ли Путин да осъществи тази революция на елитите, заменяйки заседялата се на своите места своеволна и безидейна номенклатура от първото десетилетие на ХХΙ век, свикнала да смуче кръв, да коли и беси като наркоман, вкопчил се в иглата (да изкорени цялата идея, която  се заключаваше в това съответният представител на елита да получава навреме своята корупционна рента като „справедлива“ отплата за изпълнението или дори обикновената имитация на своите длъжностни задължения), с идейни и лично предани на него самия кадровици бюрократи (малко известни в обществото, скромни по отношение на собствените си нужди, съвестни и свикнали „да изпълняват – не да разсъждават“? Ето това е големият въпрос, чийто отговор може да даде единствено времето. Но това, че процесът върви и че президентът е направил принципния си избор в дадената посока, вече е очевидно.

Превод: Елена Дюлгерова за 
 a-specto

–-

Дмитрий Лабаури е кандидат на историческите науки. Завършил е Историческия факултет на Уралския държавен университет „А.М. Горки“. Автор е на монографии и много статии в руски научни издания.