В неочаквано разгорeлите се спорове за това кой е участвал в освобождаването на България от турско робство по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. се прояви отново различното отношение на участниците на тази дискусия към историята и съвременността.
Негово светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил призова да възприемаме историята в цялата ѝ пълнота и истина, но да не прехвърляме в историческата реалност днешните политически страсти. И все пак, както се оказа, за мнозина днешни български политици, следващи „най-пресните“ постмодернистски идеологически рецепти (концепцията за „историческата толерантност“, „множествеността на истините“, „историческия релативизъм“ и др.), историята е само начин за трансформация на съвремието в определени политически схеми.
На пръв поглед в речта на президента на България Румен Радев всичко беше казано правилно: той призова да пазим паметта за воините от многото народи, паднали на полята на тези отдавнашни сражения: руснаците, румънците, финландците, украинците, белорусите, поляците, литовците, сърбите и черногорците. „Историческата толерантност“ е спазена и принципът за „множествеността на истините“ не е нарушен. Само дето истината се губи…
Тук е необходима определена историческа справка. Преди всичко често пъти много хора, особено различните политически дейци извън Русия, бъркат имената на едни или други руски армейски поделения и националния състав на тези поделения. Например, в Руско-турската война от 1877-1878 г. на Балканите сред многото други са участвали 42-ри пехотен Якутски полк, 44-ти пехотен Камчатски полк, 20-ти пехотен Галички полк, 11-ти драгунски Рижки полк, 8-ми драгунски Астрахански полк, 56-ти пехотен Житомирски полк [1], а в Кавказ е воювал 160-ти пехотен Абхазки полк.
Но това съвсем не означава, че тези полкове са били набирани от якутите, камчадалите, галицийците, абхазците или от жителите на Рига, Астрахан, Житомир. Националният състав на тези и други редовни военни единици е бил, разбира се, разнообразен, но основата им са съставлявали руски войници. Освен това много често името на полка изобщо не отговаряло на постоянната му дислокация: „рижките“ драгуни и „якутските“ пехотинци били разквартирувани в гр. Кременец, Волинска губерния, Галичкият полк – в Житомир, Житомирският и Астраханският – в Тираспол, Камчатският – в Луцк, Абхазкият – в Казан, а пропуснатият от нас 52-ри пехотен Вилненски полк, който на пръв поглед би трябвало да си „стои“ в „литовския“ Вилнюс и да се състои от литовци, в действителност бил дислоциран във Феодосия и през 1877-1878 г. пазел кримското крайбрежие.
Трябва също така да напомним, че през 1874 г. в Русия била въведена всеобща военна служба, от която към момента на Руско-турската война били освободени някои от поданиците на руската корона, в частност жителите на Великото Финландско княжество, Северен Кавказ, Средна Азия и други отделни региони. Но във Финляндия и Кавказ съществували военни поделения, чийто състав се попълвал чрез вербуване на доброволци от жителите на тези региони: лейб-гвардейският 3-ти стрелкови Финландски батальон, Терекският, Закаталският, Кабардино-Кумикският и Дагестанските кавалерийски нередовни полкове и други.
Всички тези военни единици са участвали в Руско-турската война от 1877-1878 г.: Финският батальон и Терекският полк – на Балканите; Закаталският, Кабардино-Кумикският и трите Дагестански полкове – на Кавказкия фронт [2].
Следователно, ако изхождаме от историческата истина, то към списъка на народите, изброени в речта на президента на България, трябва да се добавят чеченците, аварците, кумиките, кабардинците, осетинците, ингушите, а ако си спомним и това, че офицерите на Финландския батальон са били шведи, то също и тях.
А също и остзейските (балтийските) немци, влизали в голямо количество в офицерския корпус на руската армия. Пък и мнозина други. И тъкмо тук възниква въпросът: защо броят на споменатите от президента на България народи се оказа толкова ограничен? И един друг въпрос: защо в този списък има вътрешно противоречие? Та нали освен поляците, които са се биели с турците в редиците на руската армия, е имало и полски легион, който, напротив, е участвал в боевете на страната на Османската империя. Или за това не трябва да си спомняме? Къде в такъв случай е историческата истина? Или по-важна е „историческата толерантност“?
Отговорът на тези въпроси, както ми се струва, трябва да се търси не в историята, а в съвремието: изброени са народи, които са влизали някога в състава на Руската империя, но понастоящем са държавообразуващи нации на независими държави, тоест тук се подразбират не народи, а именно държави: Украйна, Беларус, Полша, Литва, Финландия.
С други думи, в самото това изброяване по начало е вложен скрит „антиимперски“ подтекст: достойна памет заслужават само онези народи, които са се „изтръгнали“ от „руския имперски гнет“. Но нали в днешното западноевропейско разбиране понятието „имперски“ се отъждествява с понятието „руски“, и следователно „антиимперският“ смисъл на това изказване съдържа значим антируски подтекст, обърнат както към миналото, така и към настоящето. Историческите събития се използват само с една цел – първо, да се подчертае правилността на „европейския цивилизационен избор“ и, второ, да се минимизира ролята и значението на Русия в историята и съвременността.
Тъкмо против за всички тези скрити антируски смисли се изказа Негово светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил, който каза:
„Русия не обърна внимание на мнението на Европа. Движена от своята любов, отслабена и без никаква политическа подкрепа в света, тя започна борбата. Това е голям пример за това как духовната, културна солидарност надмогва политическия прагматизъм. Радвам се, че мога да кажа това. Не Полша, не Литва – Русия! Трудно ми беше да слушам всички тези позовавания на участието на други страни в освобождението. Нито полският, нито литовският сейм не са участвали във вземането на решение за обявяване на война с Османската империя. Надявам се, че медиите ни чуват и ще предадат моето разочарование от неправилната интерпретация“.
Разпалилата се след тези думи полемика, стигаща в изказванията на някои български политици до грозни и недостойни за един почтен човек изрази, само потвърди съществуването на посочените от нас скрити смисли. В статията си „Българската реч на патриарха“ докторът по политология Александър Шипков правилно отбеляза, че „историческият релативизъм“, който толкова явно се прояви в тази дискусия, си поставя за цел „да лиши Русия от правото на собствена голяма история и като следствие от правото на съвременна голяма политика.
Именно затова в западната политизирана историография се провежда последователно мисълта, че не Русия е субект на всичките си големи исторически победи, а отделните народи, влизали в нейния състав“. При това си струва да повторим: самият избор на тези „отделни“ народи също съдържа силен идеологически подтекст. Ето такава една селективна „историческа толерантност“.
Автор: Сергей Перевезенцев
Pravoslavie.ru
Бележки
[1] Вж.: Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878 гг. на Балканском полуострове. Вып. 11. СПб., 1898. С. 139-178.
[2] Вж.: Хронологический очерк участия л.-гв. 3-го Стрелкового финского батальона в кампании против турок 1877-1878 гг. / Сост. штабс-кап. фон Вендт. Гельсингфорс, 1881; Лунтинен П. Военные формирования Финляндии в системе вооруженных сил Российской империи // Новая и новейшая история. 2002. № 5. С. 107-115; Санакоев М.П. Народы Кавказа и формирование иррегулярных частей в годы русско-турецкой войны 1877-1878 гг. // Известия Юго-Осетинского научно-исследовательского института АН Груз. ССР. Вып. 22. 1977. С. 41-51; Узарханов З.Г. Участие 3-го Дагестанского конно-иррегулярного полка в русско-турецкой войне 1877-1878 гг. // Известия Дагестанского государственного педагогического университета. Общественные и гуманитарные науки. 2011. № 2.