1. Първият и основен от тези проблеми е диаметрално противоположните позиции на страните в сирийския конфликт. Владимир Путин залага на Башар Асад, Реджеп Ердоган се стреми към неговото възможно най-бързо отстраняване от власт. В това отношение нищо не се е променило. Не е прекратявана и подкрепата от страна на Анкара за отрядите на сирийската опозиция – същата тази, която в момента настъпва към Алепо и която е бомбардирана от руската авиация. Не трябва да се забравя, че именно противоречията по Сирия предизвикаха безпрецедентната криза в двустранните отношения, след като през ноември миналата година бе унищожен руски бомбардировач. Тези противоречия остават.
2. Вторият проблем също е свързан с войната в Сирия – отношението към кюрдите. За Анкара бойците от кюрдските отряди, които се сражават в Сирия с радикалните ислямисти, са противници, сепаратисти и сподвижници на „терористите“ от Работническата партия на Кюрдистан, с които президентът Ердоган е във война. А за Москва сирийските кюрди са потенциални съюзници. И нейните отношения с турските кюрди традиционно са по-специални и определено не са враждебни.
4. Четвъртият проблем също се отнася до постсъветското пространство. В тюркските републики на бившия СССР (Азербайджан, Узбекистан, Казахстан, Киргизия, Туркмения) Анкара има стабилни позиции и Москва гледа на нея като геополитически конкурент. Специфична и също толкова болезнена тема е проникването на Турция в „братските“ тюркоезични републики на Руската федерация.
5. Петият проблем е свързан с факта, че на турска територия безпрепятствено действат откровено враждебни на Москва организации, каквито са тези от Северен Кавказ и на кримските татари. Те ползват подкрепата на влиятелни и многобройни диаспори, така че, президентът Ердоган, дори и да има желание да отстрани този дразнител в отношенията с РФ, ще му се наложи да се сблъска със сериозна съпротива в самата Турция.
7. И най-накрая, седмият проблем: сегашното сближаване до голяма степен е принудително. И Москва, и Анкара, от известно време насам възприемани от Запада предпазливо, дистанцират се от него. В тази ситуация опитът да се намери алтернативен партньор, да се разкъса международната изолация изглежда напълно естествен. В същото време, няма гаранция, че същата тази Турция, ако нормализира отношенията си със САЩ и ЕС, ще продължи да залага на Русия и да реализира такива проекти, като „Турски поток“ например.
Така че засега не си струва да се говори за стратегическо партньорство между Москва и Анкара. По-скоро това е негова имитация. Но в сравнение с жонглирането по ръба на въоръжения конфликт, което наблюдавахме само преди половин година – сегашното примирие е огромен прогрес. То дава надежда, че страните ще се опитат да решат поне някои от изброените по-горе проблеми.
Подробно на http://kommersant.ru/doc/3059503
Източник: „Руски дневник“