Автор: Христо Цеков
Константин Кесяков, човекът с възрожденски дух, начело на Българското опълчение
Отворим ли приказка за националния празник 3 март, повелително разгръщаме страниците на Руско-турската освободителна война. Навлезем ли в героичните сражения на Шипка и Шейново, споменът ни връща към подвига на Българското опълчение. Вгледаме ли се в имената на командирите в опълченската формация, впечатлява оригиналната архивна документация за опълчението – списъци, рапорти, сведения, телеграми, писма, бойни разписания, полеви записки, дневници за бойни действия и др. Неизбежно, на десетки места, четем името на командира на 1-ва Опълченска дружина полковник Константин Искренов Кесяков. Българският офицер с богата предосвобожденска биография, продължена с впечатляващо умение и бойно майсторство в тежките сражения по време на освободителната война 1877-1878 г.
И като че ли, за да се запечата присъствието и заслугите му по време на войната, съдбата му отрежда да се раздели с белия свят на 3 март 1900 г. Двоен повод да си спомним за достойния българин, вписал се в пантеона на безсмъртието, командирът с най-високия офицерски чин и длъжност по време на войната.
Константин Кесяков е роден на 14 юни 1838 г. в Пловдив, в семейството на търговеца Искро Кесяков от известния Чалъков род. Фамилията му е от стар възрожденски корен от с. Правец, Орханийско, преселил се в Копривщица през ХІІІ век. Първоначално Константин учи в местното училище, след което заедно с брат си Атанас завършват Пловдивското класно училище при Найден Геров. Между впрочем брат му Атанас от 1863 г. продължава образованието си в Русия. През 1869 г. постъпва в Московския университет, но заболява и умира като студент в болницата в Петербург през 1870 г.
Константин Кесяков продължава образованието си във Военно-медицинското училище в Цариград. С помощта на княз А.К. Лобанов през 1857 г. заедно с Любен Каравелов заминават за Москва, където Кесяков се записва първоначално медицина, но се прехвърля в Математическия факултет на университета, който завършва през 1863 г. Но ученето не свършва дотук. След шестмесечно обучение в Константиновското военно артилерийско училище в Петербург, постъпва на служба в гвардията на Преображенския полк на руската армия с чин подпоручик, където служи 12 години. Сетне е преместен в различни войскови поделения, през което време участва и в начинанията за освобождението на България, като например организирането на Втората българска легия в Белград – 1867 г. След участието му през 1867 г. в Общославянски конгрес в Москва, получава задача и е изпратен в Белград с цел да се преодолеят някои трудности в легията, свързани с местната власт в Сърбия. Известно е, че легията е разпусната. Сръбското ръководство предлага на Кесяков да остане като военен кадър при тях, но той отказва, независимо, че му предлагат условието да го произведат в звание полковник. Връща се в Русия, където след 2 години е произведен в звание щабс капитан и назначен на служба в Главния щаб на руската армия.
След обучение във Военната академия и повишаването му във воинско звание майор, е назначен за началник щаб на Лвовския полк, където след още две години е произведен в чин подполковник. По време на Сръбско-турската война 1876 г. Константин Кесяков, заедно с генерал Иван Кишелски и И.С. Иванов, са начело на българските доброволци. След неуспешния за Сърбия край на войната подполк. Кесяков по негова молба се озовава в Бесарабия с цел да съхрани бойния дух на българските доброволци от току-що приключилата война и да продължи разширяването на състава им за очакваната Руско-турска освободителна война.
През ноември 1876 г., когато ген. Столетов започнал да набира офицери за Българското опълчение, първият кандидат от български произход когото поискал от щаба на действащата армия, е Константин Кесяков. Когато войната е обявена на 24 април 1877 г., той посреща в Кишинев българските доброволци, лично е съпричастен при въоръжаването и обучението им като бъдещи воини. За командир на формираната 1-ва Опълченска дружина е назначен полк. Константин Кесяков, за дружинен адютант – поручик Новицкий, и за ковчежник – поручик Зякин. Темата на деня в печата е за опълчението, която заема трайно място в страниците на в. „Стара планина“, орган на русофилската българска буржоазия в Букурещ, където призива е да се помага на Отечеството.
На 9 май 1877 г. в Букурещ на заседание на Благотворителното човеколюбиво настоятелство, в което участва и К. Кесяков, се взема решение да се съберат пожертвования за нуждите на опълченците. От приложения списък към протокола на заседанието се вижда, че Панарет Рашев и д-р Георги Атанасович даряват по 300 франка, д-р П. Протич – 200, Евлоги Георгиев, от който се очаква повече – дарява 400 франка, а Константин Кесяков дарява 1000 франка, съобщава покойният вече о.з. полк. д-р Георги Вълков. Така е постъпил в конкретния случай командирът, направил твърде много за организацията и обучението, а сетне предвождал и храбро воювал в най-тежките боеве в кръвопролитните контраатаки и бойни сражения на Шипка, Шейново, Стара Загора… при всички бойни действия по време на войната.
Но на война, като на война! Всекидневието е запълнено с какви ли не тъжни и приятни мигове… На 24 юни 1877 г. опълченските дружини са на бивак край с. Батак (Търновско), когато в 5 часа следобед при тях дошъл енергичният началник на Предния отряд ген. Гурко. Пред строените за целта дружини генералът ги обходил на бял кон, поздравил ги с гръмкия си глас и произнесъл възторжена реч, която превеждал лично командирът на дружината полк. Кесяков. Събрал след това при себе си офицерите, между другото им напомнил, че те са очите и душата на войниците, които гледат и вземат пример от тях. За проявено командирско умение и участие в бойните сражения К. Кесяков е удостоен с Орден за храброст и е повишен във войнското звание генерал-майор.
След Освобождението ни от турско робство К. Кесяков е военен комендант на Пловдив, началник на Източнорумелийската милиция (1878-1879) и оказва пряко съдействие за организация на гимнастическите дружества. Един от ръководителите е на движението на българския народ против несправедливото решение на Берлинския конгрес.
След Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885), непосредствено взима участие в Сръбско-българската война чрез сливане на милицията в Българската армия, която нанася съкрушителен удар на сръбския агресор. Във втората половина на 80-те години на ХІХ век Кесяков, известен с прозвището като най-старшия офицер в Българското опълчение, продължава да се изявява в сходни по характер служебни ангажименти. Става губернски началник на гвардията в Търново, става дори полкови командир, а известно време е и преподавател във Военното училище, предпоставка да се захване и за перото и да създава специална учебна литература. Славата си като твърд русофил показва като участник в детронацията на Батенберг (1886 г.), сполучливо показано от Симеон Радев в двутомното произведение „Строители на съвременна България“.
Около 1890 г., макар да се чувства с наличието на физическа и духовна енергия да продължи да служи на отечеството, К. Кесяков е пенсиониран. Умира на 3 март 1900 г. в София на 62-годишна възраст.
Гробът на възрожденеца, който умира едва 62-годишен
Източник: http://www.duma.bg/node/141563